Отмъстена любов

16.

Тя беше с него, о, боже, най-накрая отново беше с него. Тормент, син на Харм, беше гол и притиснат към тялото на неговата възлюбена, чувстваше копринената й кожа и чуваше стоновете й, когато ръката му се плъзна по гърдите й. Червена коса… Червената й коса се стелеше навсякъде, върху възглавницата, на която я беше положил и по белите чаршафи, ухаещи на лимон… червената й коса се беше увила и около масивната му ръка.

Зърното й беше набъбнало заради кръгообразните движения на палеца му, а устните й бяха меки под неговите, целуващи я пламенно и бавно. Когато започнеше да моли, той щеше да се претърколи върху нея, да проникне дълбоко и да се притисне силно към нея.

Тя обичаше тежестта му върху себе си. Харесваше усещането, че я покрива. В съвместния им живот Уелси беше независима жена с изявено самочувствие и инат, достоен за булдог, но в леглото предпочиташе той да е отгоре.

Той плъзна устни към гърдите й, засмука зърното й, а после продължи с нежни целувки.

— Тор…

— Какво, лийлан? Още ли? Може би ще те накарам да почакаш…

Но не можеше. Погледна към нея и започна да гали бедрата и корема й. Тя започна да се извива, а той облиза шията й и отърка кучешките си зъби във вената й. Не можеше да дочака да се нахрани. По някаква причина жадуваше за кръв. Може би се беше бил много.

Тя зарови пръсти в косата му.

— Пий от вената ми…

— Още не. — Сладостта от очакването щеше да го направи още по-хубаво. Колкото повече му се искаше, толкова по-опияняваща беше кръвта.

Премести се нагоре към устата й и я целуна още по-страстно от преди, езикът му проникна навътре, докато търкаше члена си в бедрото й като обещание за друга още по-дълбока инвазия. Тя беше истински възбудена и ароматът й се носеше наоколо, примесен с този на чаршафите, и караше кучешките му зъби да се удължават, а членът му да потръпва.

Неговата шелан беше единствената жена, която познаваше. И двамата бяха девствени в първата им нощ, когато се обвързаха и той никога не беше пожелавал друга.

— Тор…

Боже, обичаше плътния й тембър. Обожаваше всичко у нея. Бяха обещани един на друг още преди раждането им и когато се срещнаха, се влюбиха от пръв поглед. Съдбата се беше оказала толкова благосклонна към тях.

Той плъзна ръка към талията й и тогава…

Спря, осъзнал, че нещо не е наред. Нещо…

— Коремът ти… Коремът ти е плосък.

— Тор…

— Къде е бебето? — Той се отдръпна, изпаднал в паника. — Ти беше бременна. Къде е бебето? То добре ли е? Какво е станало… Ти добре ли си?

— Тор.

Тя отвори очи, в които се беше вглеждал в продължение на сто години. Тъга, каквато те кара да искаш да не си се раждал, стопи сексуалния копнеж, изписан на красивото й лице.

Тя протегна ръка и я положи на бузата му.

— Тор…

— Какво се е случило?

— Тор…

Влагата в очите й и потрепването на прекрасния й глас го съсичаха на две. И после тя започна да се отдалечава от него, тялото й изчезваше при допира му, червената й коса, изящното й лице, изпълнените с отчаяние очи избледняваха и пред него останаха само възглавниците. Накрая лимоненият мирис на чаршафите и нейният прелестен аромат напуснаха ноздрите му, оставяйки го без нищо.

Тор се изправи в леглото, сълзите бликаха от очите му, а болката в сърцето му беше такава, все едно някой бе впил нокти в гърдите му. Като дишаше на пресекулки той притисна гръдната си кост с ръка и се опита да изкрещи.

От устата му не излезе и звук. Нямаше достатъчно сили.

Строполи се обратно на възглавниците, обърса мокрите си страни с треперещи ръце и се опита да се успокои. Когато най-сетне успя да си поеме дъх, се намръщи. Сърцето му прескачаше в гърдите и не толкова биеше, а по-скоро пърхаше и без съмнение тъкмо неравните му спазми предизвикваха този мъчителен световъртеж.

Вдигна тениската си и се втренчи в отпуснатите мускули и топящото се тяло. Пожела си организмът му да продължи да губи сили. Пристъпите продължаваха да прииждат с увеличаваща се честота и интензивност и той искаше най-накрая да си свършат работата, та да се събуди мъртъв. Самоубийството не беше решение, ако искаше да отиде в Небитието и да се събере с обичаните от него, но се надяваше, че е позволено да се занемариш до смърт. Което формално погледнато не беше самоубийство, както ако си теглиш куршума, нанижеш примката около врата си или си прережеш вените.

Миризмата на храна, носеща се от коридора, го накара да погледне часовника. Четири следобед. Или беше сутрин? Заради завесите той не виждаше дали капаците са спуснати или не.

Почукването на вратата беше плахо.

Значи, слава богу, не беше Ласитър, който влизаше, когато си пожелае. Явно падналите ангели нямаха кой знае колко добри маниери. Нито ги интересуваше личното пространство, нито пък други бариери от какъвто и да било характер. Очевидно блестящият досадник беше изхвърлен от Рая, защото на Господ компанията му не бе допадала повече, отколкото на Тор.

Тихото почукване се повтори. Тогава сигурно беше Джон.

— Да — каза Тор, като пусна тениската си надолу и се намести на възглавниците. Ръцете му, някога силни като кранове, се моряха под тежестта на съсухрените рамене.

Момчето, което вече не беше момче, влезе с поднос, отрупан с храна и изписан по лицето необоснован оптимизъм.

Тор хвърли поглед към изобилието, което бе поставено на нощното шкафче. Пиле с подправки, ориз с шафран, зелен фасул и пресен хляб.

Със същия успех можеше да бъде мърша, увита в бодлива тел, що се отнасяше до него, но той взе чинията, разгъна салфетката, хвана вилицата и ножа и ги вкара в употреба.

Дъвчене. Дъвчене. Дъвчене. Преглъщане. Отново дъвчене. Преглъщане. Отпиване. Дъвчене. Храненето за него беше също така механично като дишането. Нещо, което долавяше смътно със съзнанието си, необходимост, а не удоволствие.

Удоволствието беше нещо от миналото… и мъчение в сънищата му. Когато си припомни своята шелан, легнала гола пред него сред ухаещите на лимон чаршафи, бледият й образ запали пламък у него, накара го да се почувства жив, а не само да живее. Вътрешният му огън обаче, угасна твърде бързо, тъй като нямаше какво да го подхранва.

Дъвчене. Отрязване на късче. Дъвчене. Преглъщане. Отпиване.

Докато се хранеше, момчето седна на креслото до спуснатата завеса, опря лакти в коленете си и подпря брадичка върху юмрука си като жива и дишаща версия на „Мислителя“ на Роден. Напоследък Джон винаги се държеше така. Все нещо се въртеше в главата му.

Тормент много добре знаеше какво е то, но отговорът му щеше да нарани Джон сериозно.

И Тор съжаляваше за това. Много съжаляваше.

Защо не можеше Ласитър да го остави в гората, където го откри да лежи? Ангелът можеше просто да си продължи напред, но не. Негово величество Халогенът трябваше да се направи на герой.

Тор насочи поглед към Джон и се загледа в юмрука му. Беше огромен, а челюстта и брадичката, опрени в него бяха силни, мъжествени. Момчето се беше превърнало в хубав мъж, но пък като син на Дариъс той имаше добро генетично наследство. Едно от най-добрите.

Като се замислеше за това… Той наистина приличаше на Ди. Всъщност беше негово копие, като се изключеха сините джинси. Дариъс не би могъл да бъде обут в сини джинси и мъртъв, били те и дизайнерски като тези на Джон.

Истината бе, че… Ди често беше заемал същата поза, когато нещо го тревожеше, наподобяващ скулптурата на Роден, намръщен и кипящ вътре в себе си…

Нещо метално проблесна в свободната ръка на Джон. Беше монета и хлапето я прекарваше около пръстите си, което беше неговият вариант на нервен тик.

Но тази вечер мълчаливото седене на Джон беше различно. Нещо се беше случило.

— Какво става? — попита Тор с дрезгав глас. — Добре ли си?

Джон вдигна поглед изненадано.

За да избегне взора му, Тор погледна надолу и набоде с вилицата си парче пилешко, а после го сложи в устата си.

Дъвчене. Дъвчене. Преглъщане.

Ако съдеше по шумоленето, Джон се отказа от обичайната си поза и бавно изпъна рамене, като че уплашен да не би резките движения да подплашат увисналия между тях въпрос.

Тор отново хвърли поглед към него и когато Джон го видя, че чака, прибра монетата в джоба си и изписа пестеливо и с грация:

— Рот отново ще се бие. Ви току-що каза на мен и останалите момчета.

Тор беше неопитен с езика на знаците, но не чак толкова. Изненадан остави вилицата.

— Я, почакай… Той все още е крал, нали?

— Да, но е казал на братята, че отново ще участва в битките. Или по-скоро, че вече го прави, но досега го е пазил за себе си. Мисля, че всички от Братството са му ядосани.

— В битките? Невъзможно. На краля не му е позволено да се бие.

— Вече ще се бие. Фюри също се връща.

— Какво става, по дяволите? От Примейла не се очаква да… — Тор се намръщи. — Има ли някакво развитие във войната? Нещо случило ли се е?

— Не знам.

Джон вдигна рамене и се облегна назад в креслото, като кръстоса крака в глезените. Още нещо, което Дариъс често правеше.

В тази поза синът изглеждаше на същата възраст, на която Тор помнеше баща му, въпреки че причината не беше толкова в позицията на крайниците му, а по-скоро в умората, четяща се в сините му очи.

— Противоречи на закона — заяви Тор.

— Вече е законно. Рот се е срещнал със Скрайб Върджин.

В главата на Тор започнаха да се пораждат въпрос след въпрос, а мозъкът му страдаше под нетипичния товар. При тази вихрушка в съзнанието му, му беше трудно да разсъждава логически и той се чувстваше сякаш се опитваше да задържи в ръце сто тенис топки, но въпреки старанието му някоя се изплъзваше и започваше да подскача наоколо, създавайки хаос. Отказа се да търси логика в каквото и да било.

— Ами, това е нещо ново… Желая им успех.

Леката въздишка на Джон беше обобщение на всичко случващо се, а Тор се изключи от света и продължи да се храни. Когато приключи, сгъна старателно салфетката и отпи една последна глътка вода.

Включи телевизора на Си Ен Ен, защото не искаше да мисли за нищо, а не можеше да понесе тишината. Джон остана около половин час и когато вече очевидно не можеше да издържа да стои на едно място, се изправи на крака и се протегна.

— Ще се видим в края на нощта.

О, значи е следобед.

— Ще бъда тук.

Джон взе подноса и излезе, без да поспре или да се поколебае. В началото го правеше, сякаш всеки път като се насочеше към вратата, очакваше Тор да го спре и да каже: „Готов съм да се изправя пред живота. Ще се боря. Вече съм достатъчно добре име е грижа за теб“.

Когато вратата се затвори, Тор отметна чаршафите от измършавелите си крака и плъзна стъпала към ръба на леглото.

Беше готов да се изправи пред нещо, но то определено не включваше живота му. С пъшкане и залитане той се запрепъва към банята, спря пред тоалетната и вдигна капака на порцелановия трон. Наведе се напред, даде команда на стомаха си и той изхвърли храната, без да протестира.

В началото се налагаше да пъха пръст в гърлото си, но вече не беше нужно. Просто стягаше диафрагмата си и всичко излизаше подобно на плъхове, бягащи от препълнен канал.

— Трябва да престанеш с тези глупости.

Гласът на Ласитър се сля с шума от пускането на водата. Колко подходящо!

— Боже, никога ли не чукаш?

— Аз съм Ласитър. Л-а-с-и-т-ъ-р. Как е възможно още да ме бъркаш с друг? Табелка с името ми ли ти е нужна?

— Да, и нека я залепим на устата ти. — Тор се строполи на мраморния под и захлупи глава в ръцете си. — Знаеш ли какво, можеш да си вървиш. Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.

— Тогава вдигни кльощавия си задник и се стегни. Ще си тръгна само в този случай.

— И ако това не е причина да живея.

Чу се леко звънтене, което означаваше — трагедия на всички трагедии — че ангелът се беше настанил на плота на умивалника.

— Какво ще правим тази вечер? Нека позная, ще седим в мрачно мълчание. О, не… греша. Ще се впуснем в дълбоки размишления. Или не… Ще ги комбинираш. Дълбоки размишления с мрачно мълчание. Каква необуздана душа си само. Скоро може да откриеш любовта си за „Слипнот“4.

Тор се изправи с ругатня и тръгна към душа с надеждата, че ако откаже да гледа към Ласитър, устатият досадник бързо ще се отегчи и ще отиде да съсипва нечий друг следобед.

— Имам въпрос — продължи ангелът. — Кога ще отрежем този храст, растящ на главата ти? Ако порасне още малко, ще трябва да използваме косачка.

Докато Тор събличаше тениската и боксерките, се наслади на единствената утеха, която имаше в мъчителното присъствие на Ласитър: показваше му задника си.

— Това се казва плосък задник — промърмори Ласитър. — Там отзад имаш две спукани баскетболни топки. Чудя се… Хей, обзалагам се, че Фриц има велосипедна помпа. Само казвам.

— Не ти ли харесва гледката? Знаеш къде е вратата. Онази, на която никога не чукаш.

Тор не изчака да потече топла вода, просто се пъхна под душа и се изкъпа, без да има конкретна причина. Не му беше останала никаква гордост, така че не го беше грижа какво мислят другите за хигиената му.

За повръщането имаше причина. Къпането… може би се дължеше на навик.

Затвори очи, отвори леко уста и се обърна към струята. Водата проникна в устата му и отми жлъчката. Докато горчивият вкус изчезваше от езика, в съзнанието му изникна една мисъл.

Рот се биеше. Сам.

— Хей, Тор.

Тор се намръщи. Ангелът никога не го наричаше по име.

— Какво?

— Тази вечер всичко ще се промени.

— Само ако ме оставиш на мира. Или ако се обесиш в тази баня. Можеш да избираш между шест душа.

Тор взе сапуна и го прокара по тялото си, усещайки стърчащите под кожата кости и стави.

Рот е сам навън.

Шампоан. Плакнене. Отново обръщане към струята. Отваряне на устата.

Навън. Сам.

Той спря душа, а ангелът се изпречи право пред него с хавлиена кърпа, услужлив и досаден.

— Тази вечер всичко ще се промени — повтори Ласитър меко.

Тор се загледа в ангела и за пръв път го видя истински, макар да бяха заедно от четири месеца. Косата му представляваше смесица от черни и руси кичури и имаше същата дължина като тази на Рот, но не беше травестит въпреки прическата в стил Шер. Облекло му беше типично по военному, състоящо се от черна тениска, камуфлажни панталони и войнишки обувки, но не беше войник. Проклетникът беше надупчен от пиърсинги като игленик, а ушите, веждите и китките му бяха накичени със златни халки и вериги като коледна елха. Тор можеше да се обзаложи, че имаше блещукащ метал и на зърната на гърдите, а също и от кръста надолу, но отказваше да мисли за това. И бездруго нямаше нужда от помощ, за да повърне.

Кърпата смени притежателя си, а ангелът заяви сериозно:

— Време е да се събудиш, Пепеляшке.

Тор тъкмо се канеше да отбележи, че по-скоро става дума за Спящата красавица, когато в съзнанието му изникна спомен, като че инжектиран във фронталния му лоб. Беше свързан с онази нощ през хиляда деветстотин петдесет и осма, когато беше спасил живота на Рот и образите бяха така ясни, както реалната случка.

Кралят беше излязъл. Сам. В центъра на града.

Лежеше полумъртъв и кървящ в канавка.

Беше го блъснал Едсел5. Някаква таратайка с подвижен покрив и цвят досущ като сини сенки по клепачите на сервитьорка от закусвалня.

Както Тор установи по-късно, Рот беше преследвал лесър и когато бе завил зад един ъгъл, колата се беше забила в него. Тор се намираше на около две пресечки, чу изсвирването на спирачки и звука от удар, но не се канеше да предприеме каквото и да било.

Човешки пътен инцидент? Не беше негов проблем.

Но после покрай него бяха минали двама лесъри. Убийците препускаха в ръмящия дъжд, като че гонени от някого, но след тях не се появи никой. Изчака, убеден, че ще види някого от братята. Не дотича никой.

Нямаше никаква логика. Ако някой от убийците бе ударен от кола в присъствието на приятелчетата си, те не биха напуснали мястото. Щяха да убият шофьора и минувачите, после да натоварят своя в багажника и да си тръгнат. Последното нещо, което лесърите желаеха, беше черната им кръв да се стича по улиците.

Може би все пак ставаше дума просто за съвпадение. Някой пешеходец или човек с колело. Или пък две коли.

Той обаче, беше чул изсвирването само на едни спирачки. А и нищо от това не можеше да обясни двойката безцветни убийци, които го бяха отминали, като че бяха подпалвачи, бягащи от пожар, предизвикан от тях самите.

Тор се втурна към „Трейд“ и когато зави, забеляза как човек с шапка и шлифер коленичи над свито тяло с два пъти по-големи размери от неговите. Жена му, облечена в пищна пола с подаващи се дантели от фустата, каквито бяха на мода през петдесетте, стоеше пред фаровете и се свиваше в коженото си палто.

Лъскавата й червена пола беше с цвета на кръвта, стичаща се по улицата, но по миризмата той усети, че тя не е човешка. Беше на вампир. И лежащият там имаше дълга тъмна коса…

Жената надигна писклив глас.

— Трябва да го откараме в болница…

Тор пристъпи и я прекъсна.

— Той е мой.

Мъжът погледна нагоре към него.

— Приятелят ви… Не го видях… Облечен е в черно. Появи се изневиделица…

— Аз ще се погрижа за него. — В този момент Тор беше престанал да дава обяснения и ги беше докарал в състояние на ступор. Набързо ги отпрати обратно в колата им и със силата на съзнанието си ги накара да потеглят, убедени, че са блъснали кофа за боклук. Реши, че дъждът ще се погрижи за кръвта по предницата на колата им, а с вдлъбнатината в бронята можеха да се справят и сами.

Сърцето на Тор блъскаше като лудо, когато се наведе над тялото на наследника на трона на вампирите. Кръвта беше навсякъде, лееше се обилно от разцепената глава на Рот, така че Тор свали якето си и откъсна със зъби парче кожа от ръкава. Стегна колкото можа импровизираната превръзка около слепоочията, после махна на минаващ камион, насочи пистолет срещу шофьора и уреди откарването им до района на клиниката на Хавърс.

Двамата с Рот бяха пътували в каросерията, обливани от студения дъжд и той през цялото време бе притискал раната на Рот. Късен ноемврийски дъжд или може би дори декемврийски. Добре че не беше лято. Без съмнение студът беше успокоил пулса на Рот и беше понижил кръвното му налягане.

На няколкостотин метра от местонахождението на Хавърс в скъпата част на Колдуел Тор беше наредил на човека да спре и беше промил съзнанието му.

Няколкото минути път до клиниката се бяха оказали най-дългите в живота на Тор, но беше успял да отнесе Рот и Хавърс беше затворил раната, която се оказа прерязана артерия в слепоочието.

На следващия ден нещата бяха на кантар. Макар Мариса да беше там, за да храни Рот, кралят беше загубил много кръв и не се възстановяваше според очакваното, а Тор беше останал на стол до леглото му през цялото време. Докато Рот лежеше неподвижно, Тор беше имал чувството, че докато единственият имащ право да седне на трона се намираше в безсъзнание и само на крачка от вегетативно съществуване, цялата раса се лута между живота и смъртта.

Господарят беше изваден от строя и поданиците му бяха като покосени. Лекарят и сестрите. Другите пациенти, спиращи да се помолят за краля, който нямаше да бъде коронясан. Братята, които се редуваха да звънят на всеки петнайсет минути.

Общото усещане беше, че без Рот няма надежда. Няма бъдеще. Няма шанс за тях.

Рот обаче, беше оцелял, събуждайки се с мърморене, което те кара да въздъхнеш облекчено… защото ако един пациент има енергията да бъде толкова капризен, ще прескочи трапа.

При следващия залез, след като беше прекарал в безсъзнание двайсет и четири часа и беше уплашил всички до смърт, Рот откачи системата си, облече се и си тръгна.

Без да обели дума на когото и да било.

Тор беше очаквал… нещо. Не благодарност, но признание или… поне нещо.

Рот и сега беше грубиян, но по онова време? Беше си направо жива отрова. Но пък… да не каже нищо? След като му бе спасил живота?

Донякъде му напомняше за начина, по който той се отнасяше към Джон. И към братята.

Тор уви кърпата около кръста си и се замисли за поуката от спомена. Рот се биеше навън сам. Това, че през далечната петдесет и осма година се беше озовал на вярното място във верния момент и беше открил краля, преди да е станало твърде късно, беше въпрос на чист късмет.

— Време е да се пробудиш — заяви Ласитър.