Отмъстена любов

22.

Монтраг, син на Рем, затвори телефона и се загледа през френските прозорци в кабинета на баща си. Градините, дърветата, ливадата, както и цялото имение сега бяха негови, а не плод на бъдещо завещание.

Когато получи земята, кръвта му беше закипяла заради удоволствието да притежава, но никак не беше удовлетворен от гледката. Всичко беше покрито за зимата, цветните лехи бяха празни, плодните дръвчета бяха увити с мрежа, листата на дъбовете и кленовете бяха опадали. В резултат на всичко това се виждаше защитната стена, а това не беше никак привлекателна картина. Щеше да е по-добре тези грозни охранителни съоръжения да са прикрити.

Монтраг се обърна и се насочи към по-привлекателен изглед, макар той да беше окачен на стената. С лек реверанс той отдаде почит на любимата си картина по начина, по който го правеше винаги, тъй като Търнър заслужаваше възхищение, както заради майсторството си, така и за избора на сюжет. Особено в тази творба. Изображението на залязващото над океана слънце представляваше истинско произведение на изкуството на толкова много нива. Нюансите на златисто, прасковено и изгарящо червено доставяха истинска наслада на очите, които биологията на вида им беше лишила от контакта с тази искряща пещ, даваща на света топлина и вдъхновение.

Такава творба беше гордост за всяка колекция. Само в тази къща той притежаваше три произведения на Търнър.

С потръпваща в очакване ръка хвана долния десен ъгъл на позлатената рамка и отмести морския пейзаж от стената. Намиращият се отзад сейф имаше същите размери като картината и беше вграден в стената. След като набра комбинацията, предният панел се открехна едва чуто, без да подскаже, че всеки от шестте му прикрепващи щифта беше дебел колкото мъжка ръка.

Сейфът се отвори тихо и вградената лампа се включи, осветявайки пространство от около един и половина кубически метра, запълнено с кожени кутии за бижута, пачки от стодоларови банкноти и документи в папки.

Монтраг придърпа една табуретка, покрита с бродирана дамаска и стъпи върху украсената с цветя повърхност. Протегна се навътре в сейфа, пренебрегвайки нотариалните актове и облигациите и извади малка каса, а после затвори сейфа и постави картината на мястото й. Развълнуван отнесе металната кутия до бюрото и извади ключа от тайника в най-долното чекмедже отляво.

Баща му му беше казал комбинацията на сейфа и му беше показал тайника, а когато Монтраг се сдобиеше със синове, щеше да предаде тази информация на тях. Само така можеш да си сигурен, че ще се запазят нещата, имащи стойност. Като се предават от баща на син.

Капакът на касата не се отвори така гладко и безшумно като сейфа. Помръдна от мястото си с проскърцване, като че пантите недоволстваха, задето беше смутено спокойствието им и с негодуване изложиха на показ намиращото се в металната им сърцевина.

Още бяха там. Благодарение на Скрайб Върджин те още бяха там.

Монтраг бръкна в кутията, замислен за липсата на стойност на тези страници. Сами по себе си те не струваха и цент. Използваната хартия и мастилото върху нея, също не струваше почти нищо. И въпреки това написаното върху тях беше безценно.

Без тях го грозеше смъртна опасност.

Той взе един от двата документа. Нямаше значение кой, понеже бяха напълно идентични. В предпазливите си пръсти той държеше вампирския еквивалент на клетвена декларация, състояща се от три изписани на ръка страници, които потвърждаваха събитие, станало факт преди двайсет и четири години. Подписът на третата страница беше разкривен, надраскан с кафяво и едва четлив.

Все пак беше положен там от умиращ мъж.

От „бащата“ на Ривендж, Ремпун.

Документът разказваше на Древния език грозната история за отвличането на майката на Ривендж от симпатите, за неговото зачеване и раждане, за бягството й оттам и обвързването й с аристократа Ремпун. Последният параграф беше най-изобличаващият:

Както беше обяснил по-късно бащата на Монтраг, Ремпун беше представил случилото се доста точно. Когато Рем отишъл в двора по работа и открил не само празната къща, но и окървавеното тяло на партньора си, той постъпил както би сторил всеки разумен мъж: претърсил кабинета. Действайки под впечатлението, че Ремпун е мъртъв, взел да търси документите удостоверяващи неговия дял в бизнеса, така че да заличи участието на Ремпун и да стане единствен собственик.

След като постигнал успех в това свое начинание, Рем вече бил на път към вратата, когато Ремпун дал бегли признаци на живот и от устните му се откъснало нечие име.

Рем се чувствал добре в ролята си на опортюнист, но да стигне до съучастничество в убийство щяло да е вече прекалено. Повикал лекар и през времето, нужно на Хавърс да пристигне, мънкането на умиращия мъж разкрило ужасяваща история, струваща повече и от фирмата. Действайки бързо, Рем записал разказа, представляващ смайващо признание за истинската същност на Ривендж и накарал Ремпун да го подпише, с което го превърнал в официален документ.

Веднага след това мъжът изпаднал в безсъзнание и при пристигането на Хавърс вече бил мъртъв.

Когато си тръгнал, Рем отнесъл както фирмените книжа, така и клетвените декларации, и бил обявен за истински герой, задето се опитал да спаси умиращ приятел.

В последствие полезността на признанието била повече от очевидна, но доколко било разумно то да бъде използвано, било спорно. Забъркването със симпат било опасно начинание, както доказвала пролятата кръв на Ремпун. Както винаги разсъждаващ надълго и нашироко, Рем задържал информацията за себе си, докато не станало прекалено късно да направи нещо по въпроса.

По закон попаднеш ли на симпат трябва да го предадеш и Рем беше имал безспорно доказателство, позволяващо му да докладва за нарушител. Обмисляйки възможностите си толкова дълго обаче, той се беше озовал в рискованата позиция да прикрива самоличността на Ривендж. Ако беше предприел нещо двайсет и четири или четирийсет и осем часа по-късно? Добре. Но цяла седмица? Две седмици? Месец…

Прекалено късно. Ала вместо да си замълчи напълно за наученото, Рем беше казал на Монтраг за клетвената декларация и синът беше разбрал грешката на бащата. В непосредственото бъдеще не беше имало какво да се направи. Само при един възможен сценарий написаното би притежавало някаква стойност и той беше влязъл в действие предишното лято. Рем беше убит по време на нападенията и синът наследи всичко, включително и въпросните документи.

Монтраг не би могъл да бъде винен за решението на баща си да не разкрива наученото. Достатъчно беше да обяви, че се е натъкнал на декларациите сред вещите на баща си и като предава Рив, просто прави каквото е редно.

Никога не би станало известно, че е знаел за тях отпреди.

И никой никога нямаше да повярва, че Рив сам не е решил да убие Рот. В крайна сметка той беше симпат и на нищо казано от тях не можеше да се вярва. И по-важното, независимо дали пръстът на Рив щеше да бъде на спусъка или щеше да нареди на някого да свърши работата, в позицията си на лийдайър той печелеше най-много от тази смърт. И именно тава беше причината Монтраг да го избере за ролята.

Ривендж щеше да свърши своята част от сделката, отнасяща се до краля, а после Монтраг щеше да отиде в Съвета и да се изповяда пред колегите си. Щеше да каже, че е открил документите едва когато се е нанесъл окончателно в къщата в Кънектикът един месец след нападенията и след като Рив вече е бил провъзгласен за лийдайър. Щеше да се закълне, че веднага щом е научил, е влязъл в контакт с краля и му е разяснил случая по телефона, но Рот го е принудил да мълчи заради компрометиращата позиция, в която това би поставило Зейдист. Все пак спътницата на брата бе сестра на Ривендж, а това означаваше, че има кръвна връзка със симпат.

Рот, разбира се, не би могъл да го уличи в лъжа, защото щеше да е мъртъв, и по-важното, кралят вече беше мразен заради начина, по който пренебрегваше конструктивните критики на глимерата. Съветът на драго сърце щеше да се възползва от поредна негова грешка, истинска или изфабрикувана.

Интригата беше доста сложна, но щеше да сработи, защото след смъртта на краля расата би потърсила убиеца първо сред малкото останали от Съвета и Рив, симпат по природа, беше идеалната изкупителна жертва. Разбира се, че симпат би сторил такова нещо. И Монтраг щеше да спомогне за разкриването на мотива, свидетелствайки, че Рив е идвал да го види преди убийството и е говорил със странна убеденост за промяна от безпрецедентен характер. Като добавка към това, местопрестъпленията никога не бяха докрай чисти. Без съмнение щеше да има останали улики, които биха свързали Рив с убийството, дали защото действително щяха да съществуват, или защото всички щяха да търсят именно такива доказателства.

Когато Рив посочеше с пръст Монтраг, никой нямаше да му повярва главно защото беше симпат, но и защото според традициите на баща си Монтраг винаги беше работил за репутацията си на почтена и надеждна личност както в бизнеса, така и като член на обществото. Доколкото беше известно на неговите приятели, той не подлежеше на съмнение и беше неспособен на измами, мъж със стойност и безупречно потекло. Никой от тях нямаше и най-малка представа, че двамата с баща му бяха прекарвали партньори, съдружници и роднини, защото винаги бяха подбирали жертвите си с голямо внимание, за да успеят да запазят доброто си име.

Резултатът? Срещу Рив щяха да бъдат повдигнати обвинения за измяна, щяха да го арестуват, а после или щеше да получи смъртна присъда според вампирските закони, или щеше да бъде депортиран в колонията на симпатите, където щяха да го убият, задето е мелез.

И двата изхода бяха еднакво приемливи.

Всичко беше нагласено и именно по тази причина Монтраг се беше обадил на най-близкия си приятел.

Взе клетвената декларация, сгъна я и я пъхна в плътен кремав плик. Извади лист хартия от гравираната кожена кутия пред себе си и написа кратка бележка на онзи, когото смяташе да постави втори в командването, като по този начин окончателно предрешаваше падението на Ривендж. В бележката обясняваше, че както вече са говорили по телефона, е открил приложения документ сред книжата на баща си и ако той бъде сметнат за достоверен, то налице е опасност за бъдещето на Съвета.

Естествено, юридическият им отдел щеше да го приеме. А по това време Рот щеше да е мъртъв, а Рив — готов да бъде обвинен.

Монтраг взе парче червен восък, разтопи го и капна няколко капки върху отвора на плика и така запечата намиращото се вътре. Отпред написа името на получателя, а после отбеляза на Древния език: „Да се предаде лично“.

Заключи металната кутия, пъхна я под бюрото си и прибра ключа в тайното чекмедже.

С натискането на един бутон на телефона повика иконома, който пое плика и незабавно се зае да изпълни задачата и да го предаде във верните ръце.

Удовлетворен, Монтраг отнесе заключената кутия до сейфа на стената, отмести картината, въведе комбинацията на баща си и върна втората клетвена декларация на мястото й. Запазването на второто копие беше много разумна постъпка, застраховка, в случай че станеше нещо с документа, намиращ се на път за „Роуд Айлънд“.

Постави произведението на Търнър обратно на мястото му и пейзажът както винаги го трогна. За миг си позволи да забрави за хаоса, преднамерено създаван от него и да се потопи в прекрасното, спокойно море. Сигурно вятърът би бил топъл, помисли си.

Най-скъпа Скрайб Върджин, как му липсваше лятото през тези студени месеци, но пък от друга страна това беше контраст, оживяващ душата. Без студа на зимата никой не би оценил знойните нощи на юли и август.

Представи си къде щеше да се намира след шест месеца, когато първата пълна луна след лятното слънцестоене изгрееше над Колдуел. Идния юни той щеше да бъде крал, избран и уважаван монарх. Само ако баща му беше жив да го види…

Монтраг се закашля. Пое си въздух с изхълцване. Почувства върху ръката си нещо мокро.

Погледна надолу. Цялата предница на бялата му риза беше напоена с кръв.

Отвори уста да извика ужасен, опита да си поеме дълбоко въздух, но се чу само бълбукащ звук.

Вдигна ръце към врата си и установи, че кръвта блика от сънната му артерия като гейзер. Обърна се, а пред него стоеше жена с мъжка прическа и кожени дрехи. Острието на ножа в ръката й беше червено, а лицето й представляваше спокойна маска на безразличие.

Монтраг падна на колене пред нея, а после се катурна надясно, докато ръцете му се опитваха да задържат така жизненоважната кръв в тялото му, вместо тя да се разплисква по килима на баща му.

Още беше жив, когато тя го обърна, извади кръгъл инструмент, изработен от абанос и коленичи до него.

Като професионален убиец Хекс преценяваше изпълнението на задачата си по два критерия. Първо, унищожена ли беше целта? Това ставаше ясно от само себе си. Второ, чисто ли беше убийството? В смисъл имаше ли косвени щети под формата на нечия друга смърт, наложила се, за да защити себе си, самоличността си, и/или самоличността на поръчителя й.

В този случай за първото нямаше съмнение, предвид колко обилно кървеше Монтраг. Второто още беше под въпрос, така че трябваше да действа бързо. Извади лис от кожените си панталони, наведе се и не изгуби повече от половин секунда да наблюдава как жертвата й върти очи.

Сграбчи брадичката му и завъртя лицето му към своето.

— Погледни ме. Погледни ме.

Обезумелият му поглед се втренчи в нея и тогава тя приближи своя лис.

— Знаеш защо съм тук и кой ме е изпратил. Не е Рот.

До мозъка на Монтраг очевидно все още достигаше достатъчно кислород, защото устните му промълвиха ужасено „Ривендж“, преди отново да започне да върти очи.

Тя пусна брадичката му и силно го зашлеви.

— Съсредоточи се, нещастнико. Погледни ме.

С погледи заковани един в друг и нейната хватка върху брадичката му, тя разтвори още по-широко горния и долния клепач на лявото око.

— Погледни ме.

Когато опря своя лис в ъгъла на очната ябълка от страната на носа, тя се зарови в паметта му и откри там всякакви спомени. О… интересно. Истински подъл мръсник, експерт в унищожаването на околните за пари.

Монтраг впи пръсти в килима и го стисна здраво, а от устата му се носеха бълбукащи звуци в опит да изкрещи.

Очната ябълка изскочи от мястото си като капка мед от медна пита, идеално кръгла и чиста. С дясната се случи същото и тя прибра двете очи в кадифена торбичка, а Монтраг блъскаше с ръце и крака по скъпия си килим. Устните му се изкривиха до такава степен, че всички зъби, включително и кътниците, бяха на показ.

Хекс го остави на жалкото му прощаване с живота, излезе през френските прозорци зад бюрото и се дематериализира в клоните на клена, откъдето предишния ден беше събрала първите си впечатления от къщата. Изчака около двайсет минути, когато една жена доген влезе в кабинета, видя тялото и изпусна сребърния поднос, който носеше.

Порцелановият сервиз се разпиля наоколо, Хекс отвори телефона си и натисна бутона за набиране, а после го опря в ухото си. Когато чу плътния глас на Рив, каза:

— Работата е свършена и тялото е намерено. Мина чисто и ти нося сувенир. Ще бъда при теб до десет минути.

— Браво — отговори Рив с пресипнал глас. — Отлично.