Отмъстена любов

36.

Майката на Ривендж премина в Небитието в единадесет часа и единадесет минути сутринта. Бе заобиколена от сина си, дъщеря си, спящата си внучка и свирепия си на вид зет и беше обгрижвана от своята вярна доген.

Смъртта й беше лека. Много лека. Тя затвори очи, един час по-късно изпъшка два пъти и продължително изпусна дъх, като че тялото й въздишаше от облекчение, докато душата й отлиташе от своята физическа клетка. Най-странното беше, че… Нала се събуди в същия този миг и фокусира поглед не върху баба си, а върху пространството над леглото й. Вдигна високо малките си пухкави ръчички, усмихна се и загука, като че някой беше погалил личицето й.

Рив се втренчи в тялото на майка си, която винаги беше вярвала, че ще се прероди в Небитието, а вярата й се коренеше дълбоко в детството й, прекарано при Избраниците. Той се надяваше това да е истина. Искаше да вярва, че тя ще продължи да живее някъде другаде.

Само така болката в гърдите му се облекчаваше, макар и малко.

Жената доген започна да плаче тихо, а Бела прегърна дъщеря си и Зейдист. Рив остана настрани от тях. Приседнал на таблата на леглото, той наблюдаваше как цветът си отива от лицето на майка му.

Изтръпването в краката и ръцете му напомни, че наследеното от баща му, както и онова от майка му, винаги го съпътстваха.

Изправи се, поклони се на останалите и се извини. В банята към спалнята, в която обикновено отсядаше, той надникна под мивката и благодари на Скрайб Върджин, че е бил достатъчно умен да скрие там няколко флакона допамин. Включи отоплителната лампа на тавана и свали коженото си палто, а после и сакото си „Гучи“. Когато червената светлина, идваща отгоре, го стресна, защото помисли, че смъртта е отключила лошата му страна, той спря проклетото нещо. Пусна душа и изчака въздухът да се изпълни с пара, преди да продължи.

Глътна още две таблетки пеницилин.

Когато успя да събере сили, той нави ръкава на ризата, като старателно избягваше отражението си в огледалото. Напълни спринцовката, използва колана си „Луи Витон“, за да го привърже около бицепса си, дръпна черната кожа и притисна ръка към ребрата си.

Стоманената игла се плъзна в една от инфектираните му вени и той натисна буталото…

— Какво правиш?

Гласът на сестра му го накара да вдигне рязко глава. В огледалото срещу него тя се взираше в иглата, забита в ръката му и във възпалените му вени. Първата му мисъл беше да й се скара и да я прогони. Не искаше тя да го вижда така и то не само защото щеше да му коства още лъжи. Ставаше дума за нещо лично.

Вместо това той извади внимателно иглата, сложи капачката й и я хвърли настрани. Под звука от рученето на душа той смъкна ръкава, облече сакото и после палтото си.

Спря водата.

— Диабетик съм — изрече.

По дяволите, беше казал на Елена, че има паркинсон. Мамка му! Не че двете щяха да се срещнат скоро. Бела вдигна ръка към устата си.

— Откога? Добре ли си?

— Всичко е наред. — Той се принуди да се усмихне. — Ти добре ли си?

— Почакай, откога продължава това?

— Инжектирам се от около две години. — Поне това не беше лъжа. — Срещам се редовно с Хавърс. — Бам! Още една истина. — Справям се добре.

Бела погледна към ръката му.

— Затова ли все ти е студено?

— Лоша циркулация. Затова ми е нужен бастунът. Трудно пазя равновесие.

— Не каза ли, че причината е в контузия?

— Диабетът пречи на зарастването.

— Ясно. — Тя кимна тъжно. — Ще ми се да бях научила по-рано.

Когато Бела отправи към него големите си сини очи, той се намрази, задето я лъжеше, но се налагаше да мисли за спокойното отпътуване на майка му към Небитието.

Рив прегърна сестра си и я изведе от банята.

— Не е кой знае какво. Грижа се за нещата.

Въздухът в спалнята беше хладен, но той го разбра само защото Бела обгърна тялото си с ръце и потръпна.

— Кога ще направим церемонията? — попита тя.

— Ще се обадя в клиниката и ще повикам Хавърс след падането на нощта, за да увие тялото. После трябва да решим къде ще я погребем.

— В двора на имението на Братството. Там искам.

— Ако Рот допусне аз и догена й да влезем, няма проблем.

— Разбира се. В момента Зи говори по телефона с него.

— Не мисля, че в града са останали много членове на глимерата, които биха искали да се сбогуват с нея.

— Ще взема бележника с адреси от долу и ще съставя обява.

Този делови и практически насочен разговор още веднъж доказваше, че смъртта е част от живота. Когато Бела изхлипа леко, Рив я притисна към гърдите си.

— Ела тук, сестричке моя.

Докато стояха заедно, тя опряла глава на гърдите му, той си помисли колко пъти беше опитвал да я спасява от света. Нещата от живота обаче, се случваха въпреки всичко.

Боже, когато беше мъничка, преди преобразяването й, той беше така сигурен, че ще може да я предпази от всичко и да се погрижи за нея. Когато беше гладна, той се грижеше да получи храна. Когато се нуждаеше от дрехи, той й ги купуваше. Когато не можеше да заспи, оставаше до нея, докато очите й не се затвореха. Сега, когато вече беше пораснала, той чувстваше, че репертоарът му се е ограничил единствено до словесна утеха. Макар че може би така бяха устроени нещата. Когато си малък, хубава приспивна песен беше всичко, от което се нуждаеш, за да забравиш неволите от деня и да се почувстваш в безопасност.

Докато я държеше в обятията си, му се прииска да имаше такова добро лекарство и за възрастните.

— Тя ще ми липсва — заговори Бела. — Не си приличахме особено, но аз винаги съм я обичала.

— Ти беше най-голямата й радост. Винаги си била.

Бела се отдръпна леко.

— Също и ти.

Той прибра кичур от косата й зад ухото.

— Ще останете ли тук да си починете малко?

Бела кимна.

— В коя стая да се настаним?

— Попитай догена на мамен.

— Ще го направя. — Бела стисна ръката му, а той, разбира се, не почувства нищо. После тя напусна стаята.

Останал сам, той отиде до леглото и извади мобилния си телефон. Елена така и не му беше пратила съобщение предишната нощ и той се опита да не се тревожи, докато търсеше номера на клиниката в указателя си. Може би смяната й е била удължена. Надяваше се да е така.

Вероятността да й се е случило нещо беше малка. Много малка.

Но веднага след това щеше да се обади и на нея.

— Ало, клиниката на Хавърс — произнесе някой на Древния език.

— Обажда се Ривендж, син на Ремпун. Майка ми почина току-що. Обаждам се, за да уговоря увиването на тялото й.

Жената от другата страна на линията си пое шумно въздух. Никоя от сестрите не го харесваше, но всички бяха обожавали майка му. Всички я харесваха.

Всички я бяха харесвали, по-точно казано.

Той прокара ръка по главата си.

— Възможно ли е Хавърс да дойде в дома й след падането на нощта?

— Да, разбира се. Ще позволите ли да кажа от името на всички колко сме натъжени от смъртта й и че се надяваме да е преминала леко в Небитието.

— Благодаря.

— Изчакайте един момент.

Когато жената се върна на телефона, каза:

— Докторът ще дойде веднага след залеза. С ваше разрешение ще доведе и някого да му асистира…

— Кой? — Не знаеше как би се почувствал, ако се окажеше Елена. Не искаше да й се налага да се труди върху друго мъртво тяло толкова скоро и фактът, че ставаше дума за майка му, можеше да направи нещата още по-трудни за нея. — Елена ли?

Сестрата се поколеба за кратко.

— Не, не Елена.

Той се намръщи, а симпатските му инстинкти се пробудиха заради тона й.

— Елена дойде ли снощи в клиниката? — Нова пауза. — Дойде ли?

— Съжалявам, не мога да обсъждам…

Говорът му премина в ръмжене.

— Дойде ли или не? Въпросът е прост. Да или не?

У сестрата се почувства тревога.

— Да. Да, дойде.

— И?

— Нищо. Тя…

— Какъв е проблемът?

— Няма проблем. — Раздразнението в гласа й му подсказа, че именно разговори като този бяха причината никоя от тях да не го харесва.

Опита се да накара гласа си да звучи по-нормално.

— Очевидно има някакъв проблем и ти ще ми кажеш какво става или в противен случай ще продължа да звъня, докато някой не се съгласи да говори с мен. И ако това не се случи, ще застана на рецепцията ви и ще подлудя всички до един, докато някой от екипа ви не се пречупи и не ми каже какво става.

Последва пауза, чиито вибрации ясно излъчваха „ти си такъв задник“.

— Добре. Тя вече не работи тук.

Дъхът на Рив се превърна в свистене, а ръката му сграбчи найлоновата торбичка, пълна с таблетки пеницилин, която държеше в горния джоб на сакото си.

— Защо?

— Това няма да го споделя с вас, без значение какво ще направите.

Чу се изщракване, когато тя му затвори.

Елена седеше до овехтялата маса в кухнята на горния етаж и държеше ръкописа на баща си в ръце. Беше го прочела два пъти пред бюрото му, после бе сложила баща си в леглото и се бе качила тук горе, където прегледа ръкописа още веднъж.

Заглавието гласеше: „В джунглата на маймунското съзнание“.

Прескъпа Скрайб Върджин, ако преди беше изпитвала съчувствие към него, сега усещаше съпричастност. Тристате изписани на ръка страници представляваха пътешествие из дебрите на умственото му заболяване, наблюдение и анализ от първа ръка за това, откъде беше започнало заболяването и докъде го беше довело.

Тя хвърли поглед към алуминиевото фолио, покриващо прозорците. Гласовете в главата му, които го измъчваха непрестанно, имаха най-различни източници. Едни от тях бяха радиовълните, излъчвани от сателитите, обикалящи около земята.

Тя беше наясно с всичко това.

Но в книгата баща й сравняваше металното фолио със своята психоза. И двете, фолиото и шизофренията, държаха света настрана, изолираха го… и ако двете си бяха по местата, той беше защитен. Истината бе, че обичаше болестта си точно толкова, колкото и се боеше от нея.

Преди много, много години, когато едно семейство го беше изиграло в бизнеса и го беше съсипало в очите на глимерата, той беше престанал да вярва в способността си да преценява правилно намеренията и мотивите на околните. Беше се доверил на погрешните личности… и това му беше струвало неговата шелан.

Работата беше там, че Елена бе изтълкувала погрешно смъртта на майка си. Веднага след големия срив майка й се беше обърнала към лауданума, за да й помогне да се справи със ситуацията. Временното облекчение беше прераснало в постоянна опора, когато познавания от нея живот се беше обърнал надолу с главата… парите, репутацията, домовете, имуществото им отлитаха като прекрасни гълъби, търсещи по-сигурно убежище.

После се беше провалил и годежът на Елена. Мъжът се беше дистанцирал от нея и беше обявил публично, че той е сложил край на връзката им, защото Елена го била съблазнила, възползвайки се от неговата невинност.

Това окончателно беше сринало майка й.

Нещо, извършено по взаимно съгласие, сега се беше обърнало срещу Елена и я беше превърнало в жена без достойнство, в блудница, развратила мъж, който бе имал само най-почтени намерения. С такава слава сред глимерата тя никога не би се омъжила, дори семейството й да не беше изгубило позициите си.

В нощта, когато беше избухнал скандалът, майката на Елена се беше затворила в спалнята си и няколко часа по-късно я бяха открили мъртва. Елена винаги беше мислила, че причината е била свръхдоза лауданум, но не. Според ръкописа тя беше прерязала вените си и беше кървила до смърт сред чаршафите.

Баща й започнал да чува гласове от мига, когато заварил съпругата си мъртва в общото им легло, бледото й тяло оградено от червения ореол на живота й.

С прогресирането на умственото му заболяване той се беше отдавал все повече и повече на параноята, но по някакъв странен начин така се чувстваше в по-голяма безопасност. В съзнанието му истинският живот беше опасно място, където можеше да те предадат или да не го направят. Но гласовете в главата му винаги бяха по петите му. В тези луди маймуни, подскачащи сред клоните на гората, образ на заболяването му, и хвърлящи върху него пръчки и парчета плодове под формата на собствените му мисли, той разпознаваше враговете си. Виждаше ги, чувстваше ги и знаеше кои са, а оръжията му в битката срещу тях бяха добре подреденият хладилник, фолиото върху прозорците и писането му.

В реалния свят той беше безпомощен и изгубен, разчитащ на милостта на околните, без способност да отсъди кое е опасно и кое не. Болестта беше мястото, където искаше да се намира, защото познаваше, както сам се изразяваше, очертанията на гората, пътеките сред дърветата и изпитанията, на които го подлагаха маймуните.

Налице беше компас, сочещ реалния север.

За изненада на Елена не всичко за него беше страдание. Преди да се разболее той беше консултант по въпросите на Древния закон, добре известен със своята привързаност към дебата и страстта си към сериозните опоненти. В болестта си беше открил именно типа стълкновение, на което се беше наслаждавал, докато беше с ума си. Гласовете в собствената му глава, както се изразяваше със самоирония, бяха интелигентни и умели в дебата, равностойни противници. За него периодите му на агресия не бяха нищо повече от психологически еквивалент на добър боксов мач и тъй като в крайна сметка винаги завършваха, той излизаше от тях с победа.

Също така беше наясно, че никога не напуска гората. Както се изразяваше в края на книгата си, това беше последният му адрес, преди да се отправи към Небитието. Съжаляваше единствено, че там има място само за един обитател, че пребиваването му сред маймуните означаваше, че не може бъде с нея, неговата дъщеря.

Раздялата им и бремето, което той представляваше за нея, го натъжаваха. Знаеше, че й създава много грижи. Беше наясно с жертвите й. Оплакваше самотата й.

Всичко, което Елена бе искала да го чуе да казва, беше пред нея и докато държеше страниците в ръцете си, за нея нямаше значение, че е написано, а не изречено. Дори така беше по-добре, защото можеше да го препрочита отново и отново.

Баща й знаеше толкова много повече, отколкото тя си беше мислила. И беше много по-удовлетворен, отколкото тя някога бе допускала.

Тя приглади най-горната страница. Ръкописът със синьо мастило, защото никой добре обучен адвокат никога не пишеше с черно, бе чист и подреден също като спомените му от миналото, тъй елегантен и изискан като изводите и задълбочените прозрения в изложението му.

Боже… толкова дълго живееше край него, но чак сега научаваше през какво всъщност е преминал.

И личните му наблюдения важаха за всички, не е ли така? Всеки живееше в собствената си джунгла, сам, без значение колко многобройни бяха околните. Дали душевното здраве не означаваше наличието на по-малък брой маймуни? Или може би същия брой, но с по-добър нрав?

Приглушеният звън на телефона й я накара да вдигне глава. Протегна се към палтото си, извади го и отговори.

— Ало? — Преди да е чула и дума, знаеше кой е. — Ривендж?

— Била си уволнена.

Елена облегна лакът на масата и положи чело в дланта си.

— Добре съм. Канех се да поспя. А ти как си?

— Заради лекарството, което ми донесе, нали?

— Вечерята беше наистина хубава. Извара и късчета моркови…

— Престани — сопна й се той.

Тя отдръпна ръка от лицето си и се намръщи.

— Моля?

— Защо го направи, Елена? Защо, по дяволите…

— Ще преосмислиш тона си или ще сложа край на този разговор.

— Елена, тази работа ти е нужна.

— Не ми казвай какво ми е нужно.

Той изруга. И после още веднъж.

— Знаеш ли какво — измърмори тя, — ако добавя съответния музикален съпровод и малко стрелба с автомат, ще се получи серия на „Умирай трудно“. Всъщност, как разбра?

— Майка ми почина.

Елена въздъхна.

— Какво… О, боже, кога? Съжалявам…

— Преди около половин час.

Тя бавно поклати глава.

— Ривендж, толкова съжалявам.

— Обадих се в клиниката… за да направя нужните уговорки. — Той издиша с такова изтощение, каквото чувстваше и тя. — Както и да е… Ти така и не ми прати съобщение, че си пристигнала в клиниката благополучно. Попитах и всичко стана ясно.

— По дяволите, канех се да го направя, но… — Беше прекалено заета да губи работата си.

— Това не е единствената причина, заради която ти се обаждам.

— Не е ли?

— Просто… имах нужда да чуя гласа ти.

Елена пое дълбоко въздух, а очите й се плъзнаха по редовете, изписани от баща й. Замисли се за всичко научено от тези страници, добро и лошо.

— Интересно — отговори тя. — Тази вечер и аз се чувствам по същия начин.

— Наистина ли? Сериозно ли говориш?

— Абсолютно и напълно… да.