Отмъстена любов

64.

Елена чакаше отговор от шефката на охраната на Рив.

Колкото по-дълго той не идваше, увереността й, че е права, нарастваше.

— Не е мъртъв, нали? — настоя тя енергично. — Права съм, не е ли така?

Когато Хекс най-сетне заговори, плътният й звучен глас беше странно сдържан.

— За да съм напълно откровена, трябва да знаеш, че разговаряш с друг симпат.

Елена стисна по-здраво телефона си.

— Някак си не го приемам като сензационна новина.

— Защо не ми кажеш какво мислиш, че знаеш?

Интересен отговор, помисли си Елена. Не точно „той не е мъртъв“. Не и приблизително дори. Но пък щом жената беше симпат, разговорът можеше да води в каква ли не посока. А това означаваше, че няма причина да премълчава каквото и да е.

— Знам, че е убил втория си баща, защото онзи е пребивал майка му. И още, вторият му баща е бил наясно, че той е симпат. Това е било известно и на Монтраг, син на Рем, който е станал жертва на ритуално убийство в кабинета си.

— И какви са изводите ти от всичко това?

— Според мен Монтраг е издал самоличността на Ривендж и той е бил принуден да отиде в колонията. Експлозията в клуба е целяла да скрие този факт от другите в живота му. Мисля, че затова реши да ми организира това посещение в „Зироу Сам“. За да се отърве благополучно от мен. Колкото до Монтраг… Ривендж просто го е отстранил на заминаване. — Дълго, дълго мълчание. — Хекс… там ли си?

Жената се изсмя кратко и сухо.

— Не Рив уби Монтраг. Аз го направих. И нямаше пряка връзка със самоличността на Рив. Но откъде знаеш нещо за умрелия?

Елена се наклони напред в стола си.

— Мисля, че трябва да се срещнем.

Сега смехът бе по-продължителен и малко по-естествен.

— Ти си била страхотна куражлийка, знаеш ли? Току-що ти казах, че съм извършила убийство, а ти искаш да се срещнем?

— Нужни са ми отговори. Искам истината.

— Прощавай, че малко ще изкопирам Джак Никълсън, но ти сигурна ли си, че можеш да понесеш истината?

— На телефона съм, нали? Говоря с теб, нали? Слушай, знам, че Ривендж е жив. Дали ти си готова да го признаеш пред мен или не, това нищо не променя.

— Момиче, ти нищо не знаеш.

— Дяволите да те вземат. Той се храни от мен. Кръвта ми е в него. Затова знам, че още диша.

Дълга пауза и после кратко изсмиване.

— Започвам да схващам защо той те харесваше толкова много.

— Значи ще се срещнеш с мен?

— Да. Разбира се. Къде?

— В защитената къща на Монтраг в Кънектикът. Щом ти си го убила, знаеш адреса. — Елена изпита прилив на задоволство, когато по линията настана мъртва тишина. — Забравих ли да спомена, че двамата с баща ми сме най-близките родственици на Монтраг? Наследихме цялото му имущество. Е, трябвало е да изхвърлят килима, който си съсипала. Не можа ли да очистиш негодника върху мрамора във фоайето?

— Мили… боже. Ти не си сладка медицинска сестричка, а?

— Не съм. Е, ще дойдеш ли или не?

— Там съм до половин час. И не се бой, няма да се натрапвам в къщата ти за през деня. Симпатите нямат проблем със слънчевата светлина.

— Доскоро тогава.

Когато Елена затвори, във вените й нахлу енергия и тя се втурна да разчисти, като събра сметководните книги, касетите и документите и ги постави в зейналия вече търбух на сейфа. След като наново окачи морския пейзаж на стената, затвори компютъра си, каза на догените, че очаква посетителка и…

Гонгът на звънеца отекна в къщата и тя беше доволна, че първа стигна до главния вход. Имаше чувството, че прислугата няма да се чувства много удобно покрай Хекс.

Разтвори широко огромната врата и отстъпи крачка назад. Хекс беше точно такава, каквато я помнеше — сурова жена в черни кожени дрехи с къса, подстригана по мъжки коса. Ала нещо се беше променило, откакто последния път бе видяла охранителката. Изглеждаше… отслабнала ли, остаряла ли… Имаше нещо.

— Ще възразиш ли да проведем разговора в кабинета? — попита Елена, с надежда да се затворят, преди да са се появили икономът и камериерките.

— Много си смела. С оглед на последното, което извърших в тази стая.

— Ти имаше възможността да ме нападнеш. Трез знаеше къде живеех, преди да се преместим тук. Ако си била толкова ядосана заради мен и Рив, отдавна да си ме отстранила. Отиваме ли?

Елена протегна ръка към въпросната стая. Хекс се поусмихна и се отправи в тази посока.

Хекс се разходи из кабинета, като поспираше да погледне картините, книгите по рафтовете и една лампа, направена от ориенталска ваза.

— Права си. Той уби втория си баща заради онова, което мръсникът вършеше у дома си.

— Това ли имаше предвид, когато ми каза, че се е поставил в трудно положение заради майка си и сестра си?

— Отчасти. Вторият му баща тероризираше семейството си, особено Мадалина. Ала тя смяташе, че си го заслужава и освен това от бащата на Рив си бе изпатила далеч по-зле. Беше достойна жена. Харесвах я, макар че съм я виждала само веднъж-дваж пъти. Не бях маце по нейните стандарти, далеч не, и все пак беше мила с мен.

— Ривендж в колонията ли е? Това със смъртта му инсценировка ли беше?

Хекс спря пред морския пейзаж и погледна през рамо.

— Той не би искал да говорим за това.

— Значи е жив.

— Да.

— В колонията.

Хекс сви рамене и продължи обиколката си с бавни и леки стъпки, като не правеше опити да прикрие силата, излъчваща се от тялото й.

— Ако той искаше да се забъркваш във всичко това, щеше да подходи много по-различно към нещата.

— Уби Монтраг, за да му попречиш да оповести клетвената декларация ли?

— Не.

— Защо го уби тогава?

— Не е твоя работа.

— Грешен отговор. — Хекс рязко извърна глава към Елена и тя изпъна рамене. — Като се има предвид каква си, мога още сега да отида при краля и да те издам. Така че трябва да ми кажеш.

— Заплашваш симпат! Внимавай, хапя.

Ленивата усмивка, придружила думите, накара сърцето на Елена да се свие от страх и тя си напомни, че съществото насреща й не е от онези, с които бе свикнала да общува и не заради това, че беше симпат. Студените металносиви очи на Хекс се бяха свеждали към много мъртъвци — защото тя ги беше убила. Но Елена нямаше намерение да отстъпи.

— Ти няма да ме нараниш — изрече напълно убедена.

Хекс оголи дългите си бели вампирски зъби и от гърлото й излезе съскащ звук.

— Няма ли?

— Не… — Елена поклати глава и в съзнанието й изскочи образът на Рив, хванал маратонките й в ръка. Мисълта какво е сторил, за да защити майка си и сестра си… я караше да повярва в онова, което бе видяла у него в онзи момент. — Той несъмнено ти е казал да не ме докосваш. Няма как да не ме е защитил при оттеглянето си. Затова устрои онази сценка в „Зироу Сам“.

Ривендж не беше изцяло добър. Дори въобще не се доближаваше до идеала. Ала тя се бе вгледала в очите му, доловила бе мириса му на обвързване и бе усетила нежните му ръце по тялото си. А в „Зироу Сам“ беше видяла болката му и бе чула напрежението и отчаянието в гласа му. Преди бе предполагала, че е престанал да се прикрива пред нея заради разочарованието си, че лъжите му са разкрити, но сега виждаше нещата в друга светлина.

Тя го познаваше, дявол да го вземе. При цялата каша, която бе оставил след себе си, при всичките му лъжи тя все пак го познаваше.

Елена вдигна брадичка и се взря в обиграния убиец насреща си.

— Искам да знам всичко и ти ще ми кажеш.

Хекс говори без прекъсване половин час и бе изненадана колко добре се почувства от това. Изненадана бе също колко много одобряваше избора на Рив за жена. Докато я затрупваше с ужаси, Елена седеше на коприненото канапе спокойна и овладяна, макар да имаше много неприятни детайли.

— Значи жената, която дойде на вратата ми, е изнудвачката му? — попита Елена.

— Да, тя му е наполовина сестра. Женена е за чичо му.

— Господи, колко ли пари му е прибрала за последните двайсет години? Нищо чудно, че е имал нужда да поддържа клуба.

— Нейната цел не бяха само парите. — Хекс погледна открито Елена. — Тя го превърна в своя курва.

Лицето на Елена пребледня.

— За какво говориш?

— А ти как мислиш, за какво? — Хекс изруга и за стотен път тръгна да обикаля разкошната стая. — Виж сега… преди двайсет и пет години аз забърках каша и за да ме защити, Рив сключи сделка с Принцесата. Всеки месец отиваше на север и й плащаше парите… и правеше секс с нея. Той я мразеше и презираше. Освен това тя го разболяваше, буквално. Тровеше го, докато той вършеше онова, за което бе принуден, и затова му бе нужен онзи серум. Но знаеш ли… макар да му струваше много, продължаваше да ходи при нея веднъж месечно, за да я спре да ни издаде. Плащаше за моята грешка месец след месец, година след година.

Елена бавно поклати глава.

— Господи… негова полусестра.

— Не смей да го съдиш строго заради това. Вече са останали много малко симпати, тъй че кръвосмешенията са чести. И нещо повече, той нямаше избор, тъй като аз го поставих в уязвимо положение. Ако и за секунда си помислиш, че е вършил тази гадост по собствено желание, значи не си в ред.

Елена вдигна ръка, сякаш за да успокои тона.

— Разбирам. Просто… Заболя ме сърцето заради теб и него.

— Не се хаби за мен.

— Не ми казвай какво да чувствам.

Хекс нямаше как да не се разсмее.

— Знаеш ли, при други обстоятелства бих могла да те харесам.

— Интересно, и с мен е така. — Жената се усмихна, но тъжно. — Значи сега Принцесата го е докопала.

— Да. — Хекс се извърна, защото не искаше да споделя изписаното в очите си. — Принцесата беше тази, която провали прикритието му, не Монтраг.

— Но Монтраг е щял да го изобличи с клетвената декларация, нали? И затова си го убила.

— Той щеше да направи нещо много повече. Не е моя работа да разказвам за останалото от плановете му, които далеч не се ограничаваха до Рив.

Елена се намръщи и се облегна на възглавниците. По време на разговора беше подръпвала опашката си и от нея се бяха изплъзнали кичури, така че както седеше на коприненото канапе пред една настолна лампа, около главата й сякаш имаше ореол.

— Питам се трябва ли светът вечно да е толкова суров — промълви тя.

— Според моя опит, да.

— Защо не го последва? — тихо попита Елена. — И това не е критика, честно, не е. Просто не ми изглежда свойствено за теб.

Начинът, по който бе поставен въпросът, предразположи Хекс да спусне донякъде гарда си.

— Принуди ме да дам обет да не го правя. Дори ми го изпрати в писмена форма. Ако не удържа на думата си, двама от най-добрите му приятели ще умрат… защото ще тръгнат след мен. — Хекс сви рамене притеснено и извади от джоба на кожените си панталони проклетото писмо. — Трябва да го нося постоянно у себе си, защото само то ми помага да се възпра. Иначе още сега бих се озовала в колонията.

Елена закова поглед в сгънатия плик.

— Може ли… може ли да го видя, моля те? — Прелестната й ръка трепереше, когато я протегна. — Моля те.

Емоционалният й спектър беше пълна бъркотия, с преплитащи се ивици от отчаяние, страх и тъга. Бе изживяла истински ад през последните четири седмици и беше буквално на ръба на издръжливостта си. Но в най-съкровената й същност, в самата й сърцевина… гореше любов.

Гореше истинска, силна любов.

Хекс постави писмото в дланта на Елена и го задържа за един кратък миг.

— Ривендж… беше моят герой в продължение на години. Добър мъж е, макар да е наполовина симпат, и е достоен за чувствата, които изпитваш към него. Заслужава далеч повече от това, което му поднесе животът… Честно казано, дори не мога да си представя какво върши онази жена с него сега.

Хекс пусна плика, а Елена примигна бързо, сякаш за да попречи на сълзите да се отронят.

Хекс не можеше да понесе да я гледа, затова се отдалечи и застана пред пейзаж, изобразяващ красив залез над спокойно море. Цветовете бяха тъй топли и красиви, сякаш залезът наистина излъчваше светлина и топлина, която се усещаше по лицето и раменете.

— Той заслужаваше истински живот… — промълви Хекс. — С шелан, която да го обича, с потомство… А вместо това ще бъде тормозен и малтретиран заради…

Не можа да продължи повече, защото гърлото й се стегна толкова силно, че й бе трудно да диша. Застанала пред топлия залез тя едва не избухна в плач. Напрежението от усилието да държи в себе си минало, бъдеще и настояще се събра в горяща набъбваща топка у нея и усещането бе тъй осезателно, че тя погледна ръцете и дланите си, за да провери дали не са се уголемили.

Но не, бяха си същите както винаги. Беше заключена в кожата си.

Чу се тихо шумолене на хартия и писмото бе пъхнато обратно в плика.

— Може да се направи само едно — каза Елена.

Хекс фокусира поглед върху светещото слънце в центъра на картината и се насили да се отдръпне от ръба на пропастта.

— И какво е то?

— Ще отидем и ще го измъкнем оттам.

Хекс я стрелна с поглед през рамо.

— С риск да прозвучи като реплика от някой евтин екшън филм… няма начин с теб да се изправим срещу пълчища симпати. Освен това ти прочете писмото. Знаеш какво съм обещала.

Елена почука с пръст плика върху коляното си.

— Но тук пише, че не бива да отиваш заради него, нали така? Ами ако аз те помоля да дойдеш там с мен? Тогава ще е заради мен. Като симпат би трябвало да оцениш този път за измъкване.

Хекс мигновено прецени предложението и й отправи кратка усмивка.

— Бързо мислиш. Но, без да се засягаш, ти си цивилна. Ще ми трябва много по-солидно подкрепление от теб.

Елена се изправи от канапето.

— Умея да стрелям и имам обучение за сестра в спешно отделение, така че мога да се справям с всевъзможни травми. Освен това съм ти нужна, за да заобиколиш обета, с който си обвързана. Е, какво ще кажеш?

Хекс бе изцяло за акцията със стрелбата, но ако Елена бъдеше убита, докато спасяваха Рив, на това нямаше да се погледне никак добре.

— Добре, отивам сама — отсече Елена и захвърли писмото на канапето. — Ще го намеря и ще…

— Задръж малко, твърдоглава жено. — Хекс дълбоко пое дъх, взе последното послание на Рив и си позволи да бъде отворена за възможностите. Ами ако имаше начин да…

Изневиделица у нея се вля целеустременост и вените й пламнаха от нещо, различно от обичайната болка. Да, каза си тя. Виждаше начин да подходи към въпроса.

— Знам при кого можем да отидем. — Започваше да сияе. — Знам как да осъществим това.

— При кого?

Тя протегна ръка към Елена.

— Щом искаш да отидем там, дадено, но ще го направим по моя начин.

Медицинската сестра на Рив сведе поглед, преди да вдигне карамелените си на цвят очи право към лицето на Хекс.

— Идвам с теб. Това е моето единствено условие. Аз. Идвам.

Хекс кимна леко.

— Разбирам. Но всичко останало решавам аз.

— Съгласна.

Когато дланите им се срещнаха, ръкостискането на Елена бе здраво и уверено. А това, предвид целия им замисъл, бе добър знак, помисли си Хекс, щом Елена щеше да държи пистолет.

— Ще го измъкнем — прошепна Елена.

— Бог да ни е на помощ.