Отмъстена любов

15.

Съюзниците са третият важен елемент по време на война. Парите и нужната бройка войници са стратегическият двигател, който ти позволява да се изправиш срещу врага, да го атакуваш и да демонстрираш силата си. Съюзниците са твоето тактическо предимство, техните интереси съвпадат с твоите, макар философиите и крайните ви цели да се различават. Те са също така важни, като първите две условия, ако искаш да победиш, но малко по-трудно се поддават на контрол. Освен ако знаеш как да преговаряш.

— Движим се от доста време — отбеляза господин Д. иззад волана на мерцедеса, принадлежал на осиновителя на Леш.

— И ще продължим да го правим още дълго. — Леш хвърли поглед към часовника си.

— Не ми казахте къде отиваме.

— Не. Не съм ти казал.

Леш се загледа навън през прозореца. Дърветата встрани от Нортуей изглеждаха като нарисувани с молив стволове, чиито корони още не са добавени, нищо освен оголени дъбове, извисяващи се кленове и клонести брези. Единствената растителност, по която се виждаше някаква зеленина, беше нискорасли борове, чийто брой се увеличаваше с навлизането им все по навътре в парка Адирондак.

Сиво небе. Сива магистрала. Сиви дървета. Все едно пейзажът на щата Ню Йорк бе пипнал грип. Изглеждаше като болник, който не се е погрижил за пневмонията си навреме.

Имаше две причини, поради които Леш не беше обявил открито накъде се движат той и вторият в командването. Първата беше малодушие, макар да не го признаваше и пред себе си: не беше сигурен дали ще се справи със срещата, която си беше уговорил.

Проблемът бе, че ситуацията с този съюзник беше деликатна и Леш осъзнаваше, че ръчка с тояга в гнездо на стършели дори само като се доближеше до него. Да, налице бе потенциал за велико съюзничество, но ако лоялността беше добро качество у войника, то за съюза тя беше от критично значение, а там, накъдето се беше запътил, лоялността беше също така непознато понятие като страха. Това беше причината да не говори. Ако срещата не минеше добре или инстинктите му подскажеха нещо нередно, той нямаше да предприеме нищо, а в такъв случай нямаше нужда господин Д. да знае с кого си имат работа.

Другата причина, поради която Леш стискаше устните си здраво затворени, беше липсата му на увереност, че другата страна ще се появи. А в такъв случай той отново не желаеше да има доказателства за плановете му.

Малка зелена табела встрани от пътя уведомяваше с рефлектиращи бели букви: „60 километра до границата на САЩ“.

Да, шейсет километра и излизаха от страната… и именно по тази причина колонията на симпатите беше разположена точно тук. Целта беше тези сбъркани отрепки да бъдат отдалечени възможно най-много от общността на цивилните вампири и тази цел беше изпълнена. Още малко по-близо до Канада и щеше да се налага да им казват „разкарайте се и пукнете“ на френски.

Леш беше направил връзката благодарение на електронния бележник на баща си, който също като колата се беше оказал много полезен. Като бивш лийдайър на Съвета Ибикс бе имал възможност да се свързва със симпатите, в случай че бъдеше открит някой от тях, укриващ се сред вампирите и се налагаше депортирането му. Разбира се, не можеше да се говори за дипломатически отношения между видовете. Това би било същото като да изложиш на показ гърлото си пред сериен убиец и да му подадеш нож, с който да го пререже.

Имейлът, написан от Леш до краля на симпатите, беше кратък и любезен. И се беше представил с истинската си самоличност, а не като онзи, за когото се беше смятал, докато растеше. Той беше Леш, главата на Обществото на лесърите. Леш, син на Омега. И търсеше съюзник срещу вампирите, които дискриминираха и отбягваха симпатите.

Със сигурност кралят им искаше да отмъсти за липсата на уважение, която демонстрираха към поданиците му.

Отговорът, който беше получил, се оказа толкова благ, че на Леш му се повдигна, но после се сети от тренировъчните си дни, че симпатите се отнасяха към всичко като към игра на шах. До момента, в който не пленяха краля, не превърнеха кралицата в курва и не изгоряха замъка. Според написаното от водача на колонията, беше възможна приятелска дискусия, отнасяща се до общите им интереси, и той канеше Леш да бъде така любезен и да отпътува на север, тъй като възможностите за придвижване на заточения крал бяха ограничени.

Леш беше взел колата, понеже бе поставил условие и то бе присъствието на господин Д. Истината беше, че постави това изискване единствено за равновесие в претенциите. Щом желанието им беше да отиде при тях, чудесно, той пък щеше да води един от своите. Но лесърите не можеха да се дематериализират, така че шофирането беше неизбежно.

Пет минути по-късно господин Д. слезе от магистралата и подкара през малко населено място с размерите на един от седемте градски парка на Колдуел. Тук нямаше небостъргачи, а само четири- и пететажни тухлени сгради, които изглеждаха така, все едно суровите зимни месеци бяха спрели развитието не само на дърветата, но и на архитектурата.

Според указанията на Леш поеха на запад, преминавайки покрай оголени гори от ябълкови дървета и кравеферми.

Също както и при движението им по магистралата, Леш изпиваше с очи пейзажа. За него все още беше невероятно, че може да наблюдава как млечното декемврийско слънце хвърля сенки по тротоарите, покривите и кафявата пръст под оголените клони на дърветата. С прераждането си той беше получил от баща си нова цел в живота си, а също и дара на дневната светлина и се наслаждаваше безмерно и на двете.

Джипиесът на мерцедеса се повреди няколко минути по-късно и започна да дава погрешна информация. Той прие това за знак, че се приближават до колонията и наистина търсеният от тях път се изпречи пред погледа им. „Айлин авеню“ беше обозначено с малка табела. И не можеше да става дума за авеню. По-скоро беше черен път в царевичните ниви.

Колата даде най-доброто от себе си по неравното трасе, като амортисьорите смекчаваха дупките, но пътуването им щеше да е по-лесно с джип. Най-накрая в далечината забелязаха гъста група дървета, а къщата, около която бяха скупчени, беше в отлично състояние — ослепително бяла, със зелени капаци на прозорците и тъмнозелен покрив. Като излязла от картичките, които хората си пращаха за Коледа. От четирите комина се извиваше пушек, а на верандата имаше люлеещи се столове и подкастрени в различни форми вечнозелени храсти.

Когато наближиха, забелязаха дискретна табела, гласяща:

Господин Д. спря, изключи двигателя на мерцедеса и се прекръсти. Което беше пълна глупост.

— Това не ми харесва.

Работата беше там, че малкият тексасец имаше право. Въпреки факта, че входната врата беше отворена и слънчевите лъчи огряваха дъските на пода, зад сладникавата фасада витаеше нещо злокобно. Всичко беше прекалено съвършено, прекалено нагласено, така че да накара посетителите да се почувстват спокойни и да приспи защитните им реакции.

Като красиво момиче със заболяване, предавано по полов път.

— Да вървим — каза Леш.

И двамата слязоха от колата и макар че господин Д. стисна магнума си, Леш не си направи този труд. Баща му го беше снабдил с премного трикове и за разлика от случаите, в които си имаше работа с хора, сега нямаше проблем да демонстрира специалните си умения пред симпати. Ако не друго, това можеше да им помогне да го видят в правилната светлина.

Господин Д. нахлупи каубойската си шапка.

— Наистина имам лошо предчувствие.

Леш присви очи. На всеки прозорец висяха дантелени завеси и въпреки че тъканта беше ослепително бяла, изглеждаха зловещо… Иха, движеха ли се?

В този миг той осъзна, че не бяха дантели, а паяжини. Обитавани от паяци.

— Това… паяци ли са?

— Да. — Не беше точно представата на Леш за вътрешно обзавеждане, но никой не го караше да живее тук.

Двамата спряха на първото от трите стъпала, водещи към верандата. Някои отворени врати умееха да бъдат безкрайно негостоприемни и случаят тук беше точно такъв. Вместо да казва „Здравей, как си“, посланието й по-скоро беше: „Влез, та кожата ти да бъде използвана за наметка на някой от пациентите на Ханибал Лектър“.

Леш се ухили. Който и да беше вътре, те се намираха на правилното място.

— Искате ли да отида и да натисна звънеца? — попита господин Д. — Стига да има такъв.

— Не. Ще чакаме. Те ще дойдат при нас.

И като по поръчка някой се появи в далечния край на коридора.

От главата и раменете на задаващото се към тях същество висяха диплите на роба, скроена от толкова много плат, че с парите от нея можеше да се постави Бродуейска пиеса. Тъканта беше искрящо бяла, улавяща светлината и пречупваща я в богатите си гънки и беше пристегната от широк бял колан от брокат.

Много впечатляващо. Ако си падаш по монарх, преоблечен като свещеник.

— Поздрави, приятели — разнесе се тих, примамващ глас. — Аз съм този, когото търсите, водачът на отхвърлените.

Звуците „с“ бяха така проточени, че звучаха като самостоятелни думи, изговорът наподобяваше предупредителното трептене на опашката на гърмяща змия.

През тялото на Леш премина тръпка и предизвика пулсиране в члена му. В крайна сметка могъществото беше по-възбуждащо и от екстази, а съществото, застанало в рамката на входната врата, беше олицетворение на властта.

Дългите, фини ръце се повдигнаха към качулката и дръпнаха белите дипли назад. Лицето на провъзгласения за крал на симпатите беше също така гладко като пищната му роба, а извивките на скулите и брадичката бяха елегантни и меки. Гените, съчетани в това великолепно създание, способно да съживи и мъртвец, бяха толкова съвършени, че не можеше да се разпознае полът му, заради преливащите се мъжки и женски характеристики, като предимството беше за женските.

Ала усмивката беше леденостудена. А искрящите червени очи бяха дотолкова пронизващи, че изглеждаха зли.

— Ще влезете ли, моля?

Прекрасният змийски глас сля думите една в друга и Леш установи, че харесва звученето.

— Да — отговори той, взимайки мигновено решение. — Ще влезем.

Пристъпиха напред, а кралят вдигна ръка.

— Един момент, ако не възразявате. Моля, кажете на спътника си, че няма от какво да се бои. Тук нищо лошо няма да ви се случи.

Изявлението му беше любезно по смисъла си, но тонът беше твърд и Леш го изтълкува като знак, че не са добре дошли, ако господин Д. държи оръжието си в ръка.

— Прибери пистолета — тихо нареди Леш. — Мога да защитя и двама ни.

Господин Д. прибра оръжието си, а „да, господине“ остана неизказано. Симпатът се дръпна от пътя им.

Когато изкачиха стълбите, Леш се намръщи и погледна надолу. Тежките им войнишки ботуши не издаваха никакъв звук и същото се повтори върху дъските на верандата, докато приближаваха към главния вход.

— Предпочитаме да е тихо — усмихна се симпатът, като дори изложи на показ зъбите си, което беше изненада. Кучешките зъби на тези създания, някога в близка родствена връзка с вампирите, бяха закърнели. Ако все още се хранеха, това едва ли се случваше много често, освен ако не обичаха да използват ножове.

Кралят посочи наляво.

— Да се отправим ли към дневната?

„Дневната“ можеше по-точно да бъде определена като алея за боулинг с люлеещи се столове. Пространството се състоеше единствено от под, покрит с лъскави дъски и боядисани в бяло стени. В дъното имаше четири стола, подредени в полукръг около запалена камина, които сякаш бяха уплашени от празнотата и се бяха скупчили един до друг за опора.

— Няма ли да седнете? — попита кралят и развя робата си, докато се наместваше на един от столовете.

— Ти остани прав — нареди Леш на господин Д., който послушно се настани зад облегалката на стола, избран от Леш.

Пламъците не пукаха жизнерадостно, докато поглъщаха цепениците, вдъхнали им живот и подхранващи съществуването им. Люлеещите се столове не проскърцаха, когато кралят и Леш отпуснаха тежестта си върху тях. Паяците стояха тихо всеки в центъра на своята мрежа, като че готови да станат свидетели.

— Имаме обща кауза — заговори Леш.

— Очевидно вярвате, че е така.

— Мислех, че отмъщението ще ви се стори привлекателно.

Когато кралят се усмихна, Леш отново почувства странна тръпка в слабините си.

— Явно сте получили погрешна информация. Отмъщението не е нищо друго освен необмислена, емоционална реакция срещу нанесена обида.

— И ми казвате, че вие стоите над това? — Леш се облегна назад и залюля стола си напред-назад. — Хм. Може и да съм си създал погрешна преценка за вашия вид.

— По-възвишени сме, така е.

— Или може би сте банда подвийопашковци, облечени в рокли.

Усмивката се стопи.

— Ние стоим много по-високо от онези, които си въобразяват, че са ни заточили. Истината е, че предпочитаме собствената си компания. Нима смятате, че не сме режисирали това? Колко наивно. Вампирите са елементарната изходна материя на онова, от което произлизаме, шимпанзета в най-добрия случай. Бихте ли останали сред животни, ако имате възможност да живеете цивилизовано със себеподобните си? Разбира се, че не. Сходните намират сходни. Сходните се нуждаят от сходни. Онези, притежаващи възвишен ум, могат да бъдат заобиколени само от съответстващи им индивиди. — Кралят повдигна устни. — Знаете, че това е самата истина. Вие също не сте останали там, откъдето сте тръгнали, нали така?

— Не, не съм. — Леш оголи кучешките си зъби, като си мислеше как злото у него не му беше позволило да се впише сред вампирите повече, отколкото гълтачите на грехове го бяха направили. — Сега съм там, където трябва да бъда.

— Така че, ако сами не бяхме желали крайния резултат, който получихме чрез тази колония, бихме предприели не отмъщение, а коригиращи действия, за да оформим съдбата ни спрямо нашите интереси.

Леш спря да се поклаща.

— Ако не сте заинтересуван от съюзничество, можехте да ме уведомите по имейла.

В очите на краля проблесна странна светлина, която едновременно възбуди Леш и го отврати. Не се занимаваше с хомосексуални глупости и въпреки това… е, баща му харесваше мъже, може би му бе предал нещо.

А и не би ли дало това на господин Д. материал за молитвите му?

— Но ако ви бях изпратил имейл, нямаше да изпитам удоволствието от запознанството ни. — Очите му с цвят на рубини се плъзнаха по тялото на Леш. — А това би било същински обир по отношение на сетивата ми.

Малкият тексасец прочисти гърло, като че се задушаваше от собствения си език.

Когато неодобрителното покашляне замря, столът на краля започна да се движи напред-назад, без да издава звук.

— Все пак има нещо, което можете да направите за мен… А това съответно ще ме задължи да ви осигуря търсеното от вас и то е да ви издам местонахождението на вампирите, нали? Открай време Обществото на лесърите изпитва трудности в тази област. Намирането на вампирите в техните тайни домове.

Мръсникът беше уцелил точно в десетката. През лятото Леш знаеше къде да организират нападенията, защото и преди беше посещавал адресите на убитите от него заради рождени дни на приятелите си, сватби на братовчедите си и балове на глимерата. Сега малкото оцелели от вампирския елит се бяха разпръснали в извънградските и дори извънщатските си обезопасени къщи, чиито адреси той не знаеше. А по отношение на цивилните? С тях нямаше и най-малка представа откъде да започне, защото никога не беше общувал с простолюдието.

Симпатите обаче, можеха да чувстват околните, наравно хора и вампири, да ги виждат през масивни стени и подземни фундаменти на мазета. Имаше нужда от нещо такова, ако искаше да постигне прогрес. Това беше нещо, липсващо сред уменията, предадени му от баща му.

Леш се оттласна от пода с войнишките си обувки и влезе в ритъма на краля.

— И какво е онова, което искате от мен? — попита провлачено.

Кралят се усмихна.

— Двойките са фундаментална част на нашето паство. Мъж и жена, свързани в едно. Но в тези интимни взаимоотношения често се случват раздори. Направени са обещания, които не са спазени. Дадени са обети, от които са се отрекли. Трябва да бъдат взети мерки срещу тези прегрешения.

— Това ми звучи като отмъщение.

Гладкото лице придоби самодоволно изражение.

— Не, не е отмъщение. Корективна мярка е. Това, че ще бъде причинена нечия смърт, е най-малкото, което изисква ситуацията.

— Смърт значи? Симпатите не признават ли развода?

В рубиненочервените очи проблесна презрение.

— В случаи, когато действията на неверния партньор извън леглото са в ущърб на същината на връзката, смъртта е единственият развод.

Леш кимна.

— Схващам логиката. И коя е мишената?

— Ангажирате ли се с изпълнението?

— Още не. — Не беше наясно със себе си докъде е готов да стигне. Да си мърси ръцете в колонията не беше част от първоначалния му план.

Кралят спря да се поклаща и се изправи на крака.

— Тогава помислете. Трябва да сте сигурен. Когато сте готов да получите от нас нужното ви за войната, елате при мен и ще ви покажа пътя за действие.

Леш също се изправи.

— Защо сам не убиете половинката си?

Устните на краля бавно се разтегнаха в усмивка, която изглеждаше все едно бе на лицето на труп — безжизнена и студена.

— Драги ми приятелю, обидата, срещу която най-силно се възпротивявам, не е толкова изневярата, както би могло да се очаква, колкото арогантната увереност, че аз няма да узная за измяната. Първото е дреболия. Второто е непростимо. А сега… Да ви изпратя ли до колата?

— Не, ще излезем сами.

— Както желаете. — Кралят протегна ръката си с шест пръста. — Беше такова удоволствие…

Леш протегна своята и почувства как по нея премина електричество, когато дланите им се докоснаха.

— Да. Добре. Ще ви известя.