Отмъстена любов

70.

Нищо. Нищо, дявол го взел.

Леш спря и огледа още една килия, изработена от някакво странно стъкло. Празна. Както и другите три.

Вдиша дълбоко, затвори очи и остана неподвижен. Никакви звуци. Никакви миризми освен тези на пчелен восък и влажна пръст, които го бяха съпровождали от самото начало. Където и да бе отишла онази група, не беше тук долу, да му се не види.

Върна се по обратния път до мястото, където коридорът се разклоняваше в три посоки и погледна надолу. Някой бе минал току-що. Диря от тъмносини пръски водеше в две посоки — надясно и направо, което означаваше, че някой бе дошъл от едната страна и бе поел към другата.

Леш приклекна, прокара показалец по гнусните следи и разтърка субстанцията с палец. Кръв от симпат. Господ му бе свидетел, че бе пролял достатъчно от тази на любовницата си, за да разпознае тази отврат. Приближи ръка до носа си и вдиша. Не беше на неговата жена. Нечия друга бе. И не беше ясно откъде бе дошла и накъде водеше следата.

Тъй като липсваше някакъв ориентир, тъкмо щеше да се втурне надясно, когато яркочервено сияние бликна откъм най-тясното разклонение — онова, което водеше направо. Той хукна в тази посока, като следваше кървавата диря. Коридорът направи завой и сиянието стана по-силно. Леш нямаше представа на какво ще се натъкне и не щеше и да знае. Неговата Принцеса се намираше тук и някой щеше да му каже къде, по дяволите, е мръсницата.

Без предупреждение се появи скрит проход — изникна от коридора без праг или врата. В дъното му червената светлина бе ослепително ярка и Леш тръгна към източника й.

И се озова насред… Какво беше това, мамка му?

Свит на входа на пещера лежеше Вишъс, а зад него се разкриваше извънредно непонятна жива картина.

Принцесата стоеше в дрехите, с които я беше облякъл предишната нощ. Бюстието, дългите копринени чорапи и обувките с високи тънки токове изглеждаха нелепо извън обстановката на спалнята. Синьо-черната й коса беше в пълен безпорядък, от ръцете й капеше синя кръв, а дивите й червени очи бяха източникът на светлината, която го бе водила. Втренчила се бе в нещо като голямо парче говеждо, отрупано с рекорден брой насекоми.

Дявол да го вземе, тия гадини бяха навсякъде.

Струпани около висящото във въздуха тяло бяха белязаният брат Зейдист, Хекс — охранителката лесбийка и някаква жена-вампир със запалка в едната ръка и флакон с аерозол в другата.

На групичката не й бе писано да остане още дълго на тоя свят. Паяци и скорпиони напредваха с пълна сила към тримата натрапници в територията им и в съзнанието на Леш изникна мимолетна картина на скелети с оглозгана плът.

Но това не беше негова грижа.

Той си искаше жената.

Тя очевидно си имаше свои планове. Принцесата вдигна окървавената си ръка и в миг пълчищата пълзящи твари, покрили стените, тавана и пода се оттеглиха като воден поток, попит от жадна почва. С изчезването им се откри Ривендж, чието едро голо тяло бе продупчено от болтове през раменете. Истинско чудо бе, че кожата му не бе осеяна с милиони ухапвания, а все едно бе защитена под одеялото от осмокраки гадини.

— Той е мой! — кресна Принцесата, без да се обръща към никого конкретно. — Никой няма да ми го вземе.

Горната устна на Леш се дръпна и кучешките му зъби се удължиха за миг. Тя не можеше да е казала тези думи. Нямаше начин да ги е казала.

Та тя беше неговата жена.

Ала един поглед към лицето й му разкри истината. Налудничавата обсебеност, с която се взираше в Ривендж, не се бе проявявала по отношение на него, колкото и бурен да бе сексът… Не, Леш никога не е бил обект на такова маниакално желание. Тя само си бе запълвала времето с него в очакване да се освободи — и не защото й пречеше, че е задържана против волята си, а защото бе искала да се върне при Ривендж.

— Ти, проклета мръснице — процеди той.

Принцесата се извърна към него и косата й се развя в дъга.

— Как смееш да се обръщаш към мен като към…

В каменното помещение проехтяха изстрели — един, два, три, четири — гръмки като греди, падащи върху твърд под. Принцесата замръзна в шок, докато куршумите се забиваха в гърдите й и разкъсваха сърцето и белите й дробове. Синя кръв бликна от изходните рани и оплиска стената зад нея.

— Не! — изкрещя Леш и се втурна напред. Улови любовницата си тъкмо когато тя падаше и я прегърна нежно. — Не!

Огледа помещението. Хекс тъкмо отпускаше ръката си, в която държеше пистолета, а на устните й играеше лека усмивка, като че току-що се бе насладила на вкусна храна.

Принцесата сграбчи реверите на опърленото палто на Леш и рязкото опъване на тъканта го накара отново да насочи очи към лицето й.

Тя не гледаше него. Взираше се в Ривендж… стремеше се към него.

— Любов моя…

Последните думи на Принцесата увиснаха в килията.

Леш изръмжа и запокити тялото й към най-близката стена, като се надяваше този сблъсък да я е убил. Нужно му бе удовлетворението, че той последен се е разправил с нея.

— Ти — насочи той пръст към Хекс, — вече си ми двойна длъжница…

Отначало напевът бе тих, просто ехо, носещо се в коридорите отвън, но ставаше все по-силен и настойчив, по силен… и по-настойчив, докато не започна да чува всяка сричка, изговаряна от може би сто усти. Не разбираше нищо, езикът му бе непознат, но без съмнение беше някакъв религиозен химн.

Симпатите пристигнаха в строй по двама, с дълги бели роби и слабите им тела сякаш не ходеха, а се плъзгаха напред. Всеки от тях носеше бяло домино с дупки за очите. Когато влязоха в помещението и започнаха да обкръжават Ривендж, не се стъписаха ни най-малко от вампирите, от трупа на Принцесата или от самия Леш. Постепенно те запълниха пространството, като принудиха присъстващите да отстъпят назад и накрая всички външни натрапници се озоваха притиснати до стената, където вече бяха Леш и трупът на Принцесата.

Време бе да си обира крушите. Каквото и да означаваше всичко това, той не смяташе за нужно да участва. Най-малкото защото гневът беше отслабил силите му. Друга причина бе, че ситуацията можеше в миг да излезе от контрол, а само част от нея го засягаше лично.

Ала нямаше да си тръгне сам. Дошъл беше за жена и щеше да си тръгне с жена.

Светкавично бързо се провря между редиците на симпатите и отиде до мястото, където бе застанала Хекс. Тя гледаше Ривендж онемяла от благоговение, като че цялата тази процесия имаше важен смисъл. Подобно разсейване му идваше много добре в този момент.

Леш вдигна ръце напред, призова сянка, която се появи сякаш от нищото, и я разпростря нашироко върху пода като мантия. С бърз жест я вдигна и я метна върху главата на Хекс и накара жената да изчезне, макар в действителност все още да бе в помещението. Както можеше да се очаква, тя взе да се бори, но един силен юмручен удар по главата накара тялото й да омекне, което сериозно улесняваше отстъплението му.

Леш я повлече извън пещерата под носовете на всички присъстващи.

Гласове… гласове, които се засилваха и изпълваха въздуха с ритмичен напев.

Но преди това бе имало и изстрели.

Ривендж открехна клепачи и трябваше да примигне, за да избистри червеното си зрение. Паяците се бяха махнали от тялото му и от килията… заместени от увеличаващи се маси от неговите събратя симпати. Церемониалните им маски и роби ги правеха анонимни, за да може силата на съзнанието им да блесне по-отчетливо.

Имаше прясна кръв.

Погледът му се насочи към… Цялото му същество изказа гореща благодарност на Скрайб Върджин. Елена стоеше изправена, а Зейдист се бе прилепил плътно до нея като броня. Това беше добрата новина. А лошата? Двамата бяха точно срещу вратата и може би стотина гълтачи на грехове стояха между тях и благополучния изход навън.

Макар че ако се съдеше по погледа й, тя не се канеше да си тръгне без него.

— Елена… — дрезгаво прошепна той. — Не.

Тя кимна и изрече само с устни: „Ще те освободим“.

Притеснен, Ривендж отмести поглед към люшкащите се церемониални одежди и за разлика от Елена знаеше много добре какво означаваха тази процесия и припяването.

По дяволите. Но как така?

Получи отговор на въпроса си, когато видя мъртвото тяло на Принцесата до стената. Ръцете й бяха оцапани в синьо и той знаеше защо: беше убила чичо му, своя спътник… краля.

Питаше се как ли го е сторила. Нямаше начин да е било лесно — да се премине през кралската стража бе почти невъзможно, а и чичо им беше безкрайно хитър и подозрителен.

Ала и тя си бе получила своето. Не бе срещнала смъртта по маниера на симпатите, които предпочитаха жертвите им да извършват недоброволно самоубийство. Беше простреляна четири пъти в гърдите и ако се съдеше по прецизното разположение на раните, Хекс го бе сторила. Тя винаги маркираше жертвите си и кръстът с четирите посоки на света бе любимият й, когато си служеше с пистолет.

Отново извърна поглед към Елена. Тя не бе престанала да го гледа и очите й бяха невероятно топли. За миг си позволи да потъне в състраданието им, но после вампирската му страна надделя. Като обвързан вампир безопасността на спътницата му беше негов пръв приоритет и колкото и да бе слаб, тялото му, още задържано от веригите, се напрегна.

„Върви“, изрече с устни той. Когато тя поклати глава, той я стрелна остро с поглед. „Защо не?“

Тя положи ръка на сърцето си и отвърна отново само с устни „Ей така“.

Ривендж отпусна глава. Питаше се какво я бе накарало да промени отношението си. Как бе възможно да дойде да го спасява след всичко, което й бе сторил? Кой се бе поддал и й бе казал истината?

Щеше да го убие.

Стига да се измъкнеше жив оттук де.

Симпатите спряха да напяват и застанаха неподвижни. След миг тишина се обърнаха към него с военна прецизност и ниско му се поклониха.

Емоционалните им спектри набързо бяха регистрирани от съзнанието му, когато всеки и всяка от тях се представи на Ривендж… Помнеше ги всичките от едно време, до един му бяха роднини.

Искаха той да бъде техен крал. Независимо от волята на чичо му, избираха него.

Веригите, от които висеше, се разклатиха и започнаха да го спускат надолу. Болката в раменете му стана нетърпима, стомахът му се бунтуваше. Ала не биваше да показва колко е слаб. Обкръжен от събратята си социопати, беше наясно, че боязливата им покорност няма да трае дълго и ако някак се издадеше колко е уязвим, с него бе свършено.

Така че предприе единствената логична постъпка.

Когато стъпалата му докоснаха студения каменен под, стегна колене и с усилие изправи рамене, избрал да заеме класическата царствена поза, вместо да стори единственото, което искаше, след като бе висял на ключиците си в продължение на…

Колко ли дълго бе траяло? Нямаше никаква представа.

Рив огледа тялото си. Беше по-слабо. Много по-слабо. Ала кожата му бе непокътната, което си беше цяло чудо предвид нашествието на пълзящите гадини.

Пое дълбоко дъх… и почерпи сила от вампирската си страна, за да даде енергия на симпатското си съзнание. Животът на неговата шелан бе изложен на риск и той мобилизира резерви, нещо, което не би могъл да стори за никого друг.

Ривендж вдигна глава, освети помещението с аметистовите си очи и прие почестите.

Свещите в коридора лумнаха ярко и в него се вля силата на владетел и повелител. С мощта, зародила се в самата му сърцевина, беляза съзнанието на всеки симпат в колонията с убеждението, че може да ги накара да сторят всичко. Да прережат собствените си гърла. Да разменят спътниците си за секс. Да преследват и убиват животни, човеци и всичко, което диша.

Кралят беше сървърът на колонията. Главният мозък. И членовете на расата добре бяха научили урока, преподаден от чичо му и баща му: симпатите бяха социопати със силно чувство за самосъхранение. Причината, поради която бяха избрали Ривендж, един мелез, бе, че искаха да държат вампирите на разстояние. Ако той ги управляваше, можеха да си живеят изолирани в колонията.

От един от ъглите се разнесе шумолене и стон. Въпреки раните си Принцесата се изправи с разрошена коса около безумното си лице и пропито от собствената й кръв бельо.

— Те са мои, аз съм тяхната владетелка. — Гласът й бе пресеклив, но решителен, маниакалната й фиксидея бе достатъчна да съживи онова, което по всички правила трябваше да е мъртво. — Властта е моя и ти си мой.

Събраното множество вдигна глави и я изгледа. После насочиха очи към Рив.

По дяволите, хипнотичното въздействие бе прекъснато.

Рив бързо изпрати послание на Елена и Зейдист да затворят съзнанието си, като ги накара да мислят за нещо друго, каквото и да било. Колкото по-ясна бе представата, толкова по-добре. Усети как моделът им на мислене веднага се промени и Елена си представи… маслената картина от кабинета на Монтраг?

Рив отново се фокусира върху Принцесата, която бе забелязала Елена и се прокрадваше към нея с кинжал в ръка.

— Той е мой! — изгъргори тя и синя кръв бликна от устата й.

Ривендж оголи вампирските си зъби и изсъска като грамадна змия. С волята си проникна в съзнанието на Принцесата, като срина защитата, която тя бе съумяла да мобилизира, превзе я, отпуши страстта й да управлява и да го притежава като свой спътник. Желанията й я накараха да спре и да се обърне към него. Безумните й очи бяха пълни с любов. Обезсилена от желанията си, трепереща от бленувани видения, напълно обзета от слабост…

Той изчака докато тя бе изцяло настроена на тази вълна.

После й изпрати едно-единствено послание: Елена е моята почитана кралица.

Фразата я разтърси. Разгроми я по-сигурно, отколкото ако пистолет бе белязал нов кръст върху гърдите й.

Той бе онова, което тя би искала да бъде.

Той бе онова, което тя би искала да има.

А ето че я отхвърляше.

Принцесата притисна ушите си с ръце, сякаш се опитваше да спре жуженето в главата си, но той завъртя съзнанието й като в центрофуга — все по-бързо и по-бързо.

С див писък тя стисна ножа и го заби в корема си чак до дръжката. Рив не искаше тя да спре дотук и я накара да завърти оръжието рязко надясно. А после призова малко помощ от приятелите си.

Като черен поток, бликнал от цепнатините в стените, пълчищата от паяци и скорпиони се завърнаха. Контролирани някога от чичо му, сега те бяха под властта на Ривендж. Втурнаха се напред и я обгърнаха.

Той им заповяда да хапят и те го сториха.

Принцесата закрещя и заудря наоколо, но после се предаде и се отпусна върху живия килим, който щеше да я унищожи. Симпатите наблюдаваха цялата сцена.

Елена зарови глава в рамото на Зейдист и тогава Рив затвори очи и седна, неподвижен като статуя в центъра на помещението, като обеща на всичките си поданици дори по-лоша съдба, ако не му се подчиняват. Което, при извратената ценностна система на симпатите, само потвърди правилността на избора им на крал.

Когато риданията на Принцесата секнаха и тя престана да мърда, Рив вдигна клепачи и отзова стражата от насекоми. При отстъплението си те откриха подутото й, изпохапано тяло и беше ясно, че тя повече няма да стане. Отровата във вените й бе спряла сърцето, задръстила белите дробове, унищожила централната нервна система.

Без значение колко голямо бе желанието й, нямаше как да съживи този труп.

Рив спокойно нареди на поданиците си в роби и маски да се оттеглят в покоите си и да осмислят видяното. В отговор получи симпатската версия на признание в любов: те изпитваха безграничен страх от него и съответно го почитаха.

Поне за момента.

Като един симпатите се изправиха и поеха навън, а Рив поклати глава към Елена и Зейдист, като се молеше да изпълнят каквото искаше — а то беше да си останат там, където бяха.

Ако имаше късмет, събратята му с маски щяха да приемат, че ще убие натрапниците насаме.

Рив изчака, докато и последният гълтач на грехове си отиде не просто от килията, а и от съседните коридори. Едва тогава си позволи да отпусне напрегнатия си гръб.

Когато тялото му се свлече на пода, Елена се втурна към него, а устните й се движеха, сякаш му говореше. Ала той не я чуваше и карамелените й очи изглеждаха не наред през червения му симпатски взор.

— Съжалявам — промълви той. — Съжалявам.

В този момент нещо лошо се случи със зрението му и Елена забързано взе да рови в раницата си, която й бе подадена от… Господи, нима и Вишъс беше тук?

Рив ту губеше съзнание, ту се свестяваше, докато му биеха инжекции и му правеха разни други неща. Малко по-късно онзи дразнещ шум отново се чу.

„Къде беше Хекс?“, изникна смътен въпрос в съзнанието му. Вероятно бе отишла да разчисти пътя за оттегляне, след като бе убила Принцесата. Такава беше тя, в главата й все се въртяха стратегии за оттегляне. И Бог бе свидетел, животът й я бе научил на това.

Когато се замисли за шефката на охраната си… негов другар… негов приятел… той се ядоса, че е нарушила обещанието си пред него, но не бе особено изненадан. Истинският въпрос бе как е успяла да дойде тук без маврите. Или пък и те бяха дошли?

Бръмченето престана, а Зейдист приседна и поклати глава.

Със забавено движение Рив се надигна леко да се погледне.

Все още бе пронизан през раменете и не успяваха да го освободят от веригите. Доколкото познаваше чичо си, очевидно синджирите бяха направени от нещо яко, което никой трион не би успял да пререже.

— Оставете ме… — продума той. — Просто ме оставете. Вървете…

Лицето на Елена отново се появи пред неговото и устните й решително се раздвижиха, сякаш се опитваше да му обясни нещо…

Внезапно близостта й събуди обвързания вампир у него, кръвта му кипна и това възвърна отчасти способността му да разсъждава и усеща. Изпита облекчение, когато лицето й възвърна нормалните си очертания… и цвят.

Рив повдигна трепереща ръка и се почуди дали тя щеше да му разреши да я докосне.

Тя стори нещо повече. Стисна здраво дланта му и я приближи до устните си за целувка. Все още му говореше, не че той чуваше какво казва, но се опита да се концентрира. Остани с мен. Изглежда, че това му повтаряше. А може би просто предполагаше, че е това, отгатвайки го по допира й до дланта му.

Елена посегна да отметне косата му назад и той остана с впечатление, че устните й изрекоха: „Дишай дълбоко заради мен“.

Рив вдиша, за да я зарадва и в този момент тя погледна към нещо или някого зад него. Бързо кимна, на който беше там.

И тогава в дясното му рамо експлодира болка, цялото му тяло се сгърчи, а устата му се отвори широко да изпусне вика.

Не се чу да крещи. Не видя нищо повече. Непоносимата болка го прати в безсъзнание.