Отмъстена любов

23.

Рот се намръщи докато говореше по мобилния си телефон.

— Сега? Искаш да дойда на север сега?

Гласът на Рив беше повече от сериозен.

— Трябва да стане лично. А аз не съм в състояние да се движа.

В другия край на кабинета Вишъс, който беше дошъл да докладва за откритото от него във връзка със сандъците с оръжия, произнесе с устни: „Какво става, по дяволите?“.

Същото се въртеше и в главата на Рот. Симпат ти звъни два часа преди изгрева и настоява да отидеш на север, за да ти даде нещо. Да, добре, мръсникът беше брат на Бела, но природата му беше ясна на всички и повече от сигурно е, че „нещото“ не беше кошница с плодове.

— Рот, важно е — продължи да настоява другият.

— Добре, идвам веднага. — Рот затвори телефона си и погледна към Вишъс. — Аз…

— Фюри е навън тази нощ. Не можеш да отидеш сам.

— Избраниците са в къщата. — Те бяха отседнали в защитената къща на Рив, откакто Фюри беше поел ролята на Примейл.

— Нямах предвид точно такъв тип защита.

— Мога да се справя сам. Майната ти.

Ви скръсти ръце пред гърдите си, а диамантените му очи заблестяха.

— Сега ли тръгваме или след като загубиш времето ни в опит да промениш решението ми?

— Хубаво. Както кажеш. Ще се срещнем във фоайето след пет минути.

Те излязоха заедно от кабинета и Ви каза:

— Колкото до онези оръжия, още се опитам да ги проследя. В момента не знам нищо, но нали ме познаваш — няма да оставя нещата така. Не ме интересува, че серийните номера са заличени, ще разбера откъде са ги получили.

— Имаш пълното ми доверие, братко мой. Пълното ми доверие.

След като двамата бяха напълно въоръжени, молекулите им се понесоха на север в луд танц, за да се озоват в „Големия лагер“, имението на Рив в планината Адирондак и да се материализират на брега на спокойното езеро. Къщата представляваше разпростряна нашироко викторианска сграда с плочест покрив и ромбовидни стъкла на прозорците, с веранди на двата етажа, чиито подпорни стълбове бяха от кедрово дърво.

Цялото имение беше достатъчно зловещо само по себе си, но обгърнато от симпатския еквивалент на мис, можеше спокойно да те накара да повярваш, че вътре живеят Фреди Крюгер, Джейсън, Майкъл Майърс и банда селяндури, въоръжени с електрически триони. Цялото пространство беше обградено от безплътна бариера от бодлива тел и дори Рот, който беше наясно със ситуацията, се зарадва да премине от другата страна на бариерата.

Наложи на очите си да се фокусират по-добре, а Трез, един от личните гардове на Рив, отвори двойните врати на верандата, гледаща към езерото и вдигна ръка за поздрав.

Рот и Ви поеха по замръзналата, скърцаща под стъпките тревна площ и макар да държаха оръжията си в готовност, Ви свали ръкавицата от искрящата си ръка. Трез беше от мъжете, към които изпитваше респект и то не само защото беше Сянка. Мавърът имаше мускулесто тяло на боец и интелигентния взор на стратег, а предаността му беше насочена към Рив и само към Рив. За да го защити, Трез беше способен да изравни със земята цял жилищен квартал за времетраенето на едно мигване.

— Как си? — попита Рот, докато се изкачваше по стъпалата на верандата.

Трез се приближи и удариха длани една в друга.

— Идеално. А ти?

— Както винаги. — Рот го потупа по рамото. — Ако някога търсиш истинска работа, ела да се биеш наравно с нас.

— Харесвам работата си, но благодаря. — Мавърът се ухили и се обърна към Ви, а тъмните му очи стрелнаха искрящата ръка. — Без да се обиждаш, но няма да се ръкувам с това.

— Мъдро решение — кимна Вишъс и му подаде лявата си ръка. — Все пак ме разбираш, надявам се.

— Напълно и бих направил същото за Рив. — Трез се запъти към вратите. — Той е в спалнята си и ви очаква.

— Болен ли е? — попита Рот, докато влизаха в къщата.

— Искате ли нещо за пиене? За ядене? — попита Трез и се запътиха надясно.

Въпросът остана без отговор и Рот хвърли поглед към Ви.

— Не, благодаря.

Интериорът като че беше създаден от самите ръце на кралица Виктория и принц Албърт и включваше мебели в стил Ампир, а също много гранит и злато. Верни на викторианската страст към колекции, всички помещения засягаха различна тема. Една от гостните беше пълна с тиктакащи антични часовници — стенни, настолни с месингов механизъм за навиване и джобни, изложени в стъклени витринки. В друга бяха подредени раковини, корали и вековно стари парчета дърво, изхвърлени от водата. В библиотеката бе намерила място запленяваща сбирка от ориенталски вази и купи, а столовата беше окичена със средновековни икони.

— Изненадан съм, че не виждам Избраници — подхвърли Рот, докато преминаваха от една празна стая в друга.

— Рив идва всеки първи вторник от месеца. Присъствието му малко притеснява жените и затова повече от тях се връщат от Другата страна. Селена и Кормия обаче, винаги остават. — В гласа му се четеше особена гордост. — Тези двете наистина притежават сила.

Изкачиха се до втория етаж по главното стълбище и поеха по дълъг коридор към двойни врати с форма на арка, които крещяха: „Тук е господарят на къщата“.

Трез спря.

— Чуйте, той е малко болен, разбирате ли? Нищо заразно. Просто… Исках да ви предупредя. Даваме му всичко необходимо и скоро ще бъде добре.

Трез почука и отвори двойните врати, а Рот се намръщи. Зрението му се проясни от само себе си, а инстинктите му се изостриха.

Ривендж лежеше в средата на леглото, неподвижен като труп. Беше покрит с червен кадифен юрган, стигащ чак до брадичката му, и кожени завивки. Очите му бяха затворени, а дишането плитко. Кожата му имаше сивкаво-жълтеникав цвят. Късо подстриганата му коса, стърчаща на темето, беше единственото подобие на нещо нормално… това и фактът, че от дясната му страна стоеше Хекс, жената наполовина симпат, която имаше вид сякаш извършва кастрации за забавление.

Рив отвори очи, аметистовият им цвят беше помътнял до синьо-лилав.

— Самият крал.

— Здрасти.

Трез затвори вратите и в знак на уважение застана встрани, а не пред тях, блокирайки изхода.

— Предложих им питиета и храна.

— Благодаря, Трез. — Рив се намръщи и се опита да се надигне във възглавниците. Когато отново се отпусна, останал без сила, Хекс се наведе да му помогне, а той я стрелна гневно с поглед, който сякаш казваше „дори не си го и помисляй“. Разбира се, тя не му обърна внимание.

След като беше настанен в седнало положение, той придърпа завивката до врата си, прикривайки червените звезди, татуирани на гърдите му.

— Имам нещо за теб, Рот.

— Така ли?

Рив кимна към Хекс. Тя бръкна в джоба на коженото яке, с което беше облечена. В мига, в който помръдна, Ви насочи дулото на пистолета си към сърцето й със скоростта на едно мигване.

— Може ли малко по-кротко? — тросна му се тя.

— Няма как. Съжалявам. — По тона на Ви личеше, че съжалява колкото стоманено гюле в полет.

— Добре, да се успокоим — нареди Рот и кимна към Хекс. — Покажи го.

Тя извади кадифена торбичка и я подхвърли към Рот. Докато летеше към него, той чу тихото й свистене във въздуха и я улови благодарение на звука, а не на това, че я беше видял.

Вътре имаше две светлосини очи.

— Миналата нощ имах интересна среща — произнесе бавно Рив.

Рот погледна към симпата.

— Чии невиждащи очи държа в ръката си?

— На Монтраг, син на Рем. Обърна се към мен с искане да те убия. Имаш смъртни врагове сред глимерата, приятелю, и Монтраг е само един от тях. Не знам кой друг е замесен, но не губих време да проучвам, преди да предприемем нужните действия.

Рот прибра очите в кесията и я стисна в юмрук.

— Кога се канеха да го сторят?

— На срещата на Съвета вдругиден.

— Мамка му.

Ви прибра оръжието и скръсти ръце пред гърдите си.

— Презирам тези мръсници.

— Присъединявам се към мнението ти — отвърна Рив, преди да насочи вниманието си обратно към Рот. — Не дойдох при теб, докато не отстраних проблема, защото някак ми допада идеята кралят да ми е задължен.

Рот нямаше как да не се засмее.

— Гълтач на грехове.

— Знаеш, че е така.

Рот подхвърли торбичката в ръката си.

— Кога се случи това?

— Преди около половин час — отговори Хекс. — Не почистих след себе си.

— Е, със сигурност са схванали посланието. Аз все пак ще отида на срещата.

— Сигурен ли си, че е разумно? — попита Рив. — Които и да стоят зад това, повече няма да дойдат при мен, защото знаят към кого е насочена лоялността ми. Но това не означава, че няма да намерят друг.

— Нека го направят — заяви Рот. — Готов съм за битка. — Той хвърли поглед към Хекс. — Монтраг спомена ли някого?

— Прерязах му гърлото от ухо до ухо. Трудно му беше да говори.

Рот се усмихна и погледна към Ви.

— Изненадващо е, че вие двамата не се разбирате по-добре.

— Никак не е — отговориха и двамата в един глас.

— Мога да отложа срещата, ако искаш да проучиш кой друг е бил замесен — промърмори Рив.

— Не. Ако имат поне малко достойнство, щяха да се опитат да ме убият сами, а не да го искат от теб. Има два възможни варианта. Тъй като не знаят дали Монтраг ги е издал, преди да пострада зрението му, или ще се укрият, защото така постъпват страхливците, или ще обвинят някой друг. Така че срещата остава.

Рив се усмихна мрачно и симпатското у него се показа с пълна сила.

— Както желаеш.

— Обаче искам от теб честен отговор — заяви Рот.

— Какъв е въпросът?

— Замисли ли се дали да ме убиеш, когато той го поиска?

Рив остана смълчан за известно време. После кимна бавно.

— Да, замислих се. Но както вече казах, сега си ми длъжник и като се има предвид… какви са гените ми… това е много по-ценно, отколкото да имам на своя страна онези претенциозни нещастници от аристокрацията.

Рот кимна веднъж.

— Това е начин на мислене, който уважавам.

— А и нека сме откровени. — Рив се усмихна отново. — Сестра ми е част от семейството ти.

— Така е, симпате. Така е.

Елена паркира линейката в гаража, прекоси паркинга и влезе в клиниката. Трябваше да прибере нещата си от шкафчето, но не това я беше довело тук. Обикновено по това време на нощта Хавърс преглеждаше болничните картони в кабинета си и именно натам се насочи тя. Когато стигна до вратата му, извади ластик, приглади косата си и я прибра в стегната опашка. Все още беше с палто, но то, макар и не скъпо, беше от черен вълнен плат и имаше вид на шито по поръчка и тя реши, че изглежда прилично.

Почука на вратата и когато той й отговори с изтънчения си глас, тя влезе. Бившият офис на Хавърс беше представлявал прекрасен класически образец на кабинет от старите времена, пълен с антики и подвързани в кожа книги. Откакто бяха в новата клиника, частното му работно пространство не беше по-различно от това на останалите: бели стени, покрит с линолеум под, бюро от неръждаема стомана, черен стол на колела.

— Елена — рече той, когато вдигна поглед от преглежданите от него картони. — Как си?

— Стефан е при близките си…

— Скъпа моя, нямах представа, че го познаваш. Катя ми каза.

— Аз… да, познавах го. — Може би беше сгрешила, че сподели с колежката си.

— Прескъпа Скрайб Върджин, защо не ми каза?

— Защото исках да го почета.

Хавърс свали очилата си с рогови рамки.

— Разбирам, но ми се ще да беше споменала. Работата с мъртъвци никога не е лесна, но е особено трудна, когато са налице лични връзки.

— Катя ме освободи за останалата част от смяната.

— Да, аз й поръчах да го направи. Нощта ти беше тежка.

— Благодаря. Преди да си тръгна, искам да ви попитам нещо за друг пациент.

Хавърс постави очилата си на мястото им.

— Разбира се. За кого става дума?

— Ривендж. Идва тук миналата нощ.

— Спомням си. Някакъв проблем с лекарствата ли има?

— Дали имахте възможност да прегледате ръката му?

— Ръката ли?

— Вените на дясната са инфектирани.

Лекарят на вампирите бутна очилата си нагоре по носа.

— Не спомена, че има някакви проблеми с ръката. Ако иска да дойде отново, ще се радвам да го видя. Но както сама знаеш, не мога да предпиша нищо без преглед.

Елена отвори уста да спори, но друга сестра подаде глава през вратата.

— Докторе? — обърна се към него жената. — Пациентът ви чака в стая номер четири.

— Благодаря. — Хавърс отново погледна към Елена. — Сега си върви у дома и си почини.

— Да, докторе.

Тя излезе от кабинета му и остана загледана в гърба на лекаря, който забързано зави зад ъгъла.

Ривендж нямаше да дойде при Хавърс. По никой начин. Първо, защото звучеше прекалено отпаднал и второ, защото като умишлено бе скрил състоянието си от лекаря, беше доказал, че е твърдоглав идиот.

Глупав. Мъж.

И тя също беше глупава, като се имаше предвид какво се въртеше в главата й.

Общо взето, тя никога не беше имала проблем с етиката. Редната постъпка не изискваше обмисляне, оспорване на принципи и претегляне на плюсове и минуси. Би било погрешно например да влезе в склада на клиниката и да вземе, да речем, осемдесет петстотинмилиграмови таблетки пеницилин.

Особено ако се канеше да ги даде на пациент, който не е минал на преглед и не му е назначено лечение за заболяването.

Това би било напълно грешно. От всички възможни гледни точки.

Правилното поведение би било да се обади на пациента и да го убеди да дойде в клиниката, за да бъде прегледан от лекар. А ако той не си размърдаше задника? Тогава тя не можеше да направи нищо повече.

Да, нямаше кой знае колко за мислене в такава ситуация.

Елена се запъти към аптеката.

Реши да остави нещата в ръцете на съдбата. И чудо невиждано, на фармацевта му беше време за цигара. Върху малката табелка с надпис: „ВРЪЩАМ СЕ СЛЕД ПЕТНАЙСЕТ МИНУТИ“ беше отбелязано три и четирийсет и пет.

Тя погледна часовника си. Три и трийсет и три.

Откачи преградата от щанда и влезе в аптеката като бързо затърси бурканите с пеницилин. Когато ги откри, изсипа нужните й осемдесет петстотинмилиграмови таблетки в джоба на престилката си. Точно това беше предписано на пациент с подобни проблеми три нощи по-рано.

Ривендж нямаше да се появи в клиниката в скоро време. Така че тя щеше да му отнесе нужното.

Каза си, че помага на пациент, а това беше най-важното. Най-вероятно му спасяваше живота. Също така за успокоение на съвестта си си напомни, че това не беше оксиконтин, валиум или морфин. Доколкото й беше известно, никой не трошеше пеницилин, за да го смърка и да се надруса.

Когато отиде в помещението с шкафчетата, за да прибере обяда, който беше донесла със себе си, но не беше изяла, тя не се чувстваше виновна. А след като се дематериализира в дома си, не изпита срам, когато отиде в кухнята, прибра таблетките в самозалепващ се плик и ги сложи в чантата си.

Съзнателно бе избрала такава линия на поведение. Когато най-накрая се срещна със Стефан, той вече беше мъртъв и най-доброто, което можеше да стори, бе да помогне за увиването в церемониални превръзки на студените му крайници. Ривендж беше жив. Жив и страдащ. И независимо дали вината за това беше негова собствена, тя пак можеше да му помогне.

В крайния резултат от постъпката й имаше морал, независимо че методът не беше морален.

А понякога това е най-доброто, което можеш да направиш.