Отмъстена любов

38.

На погребението на Криси присъстваха петнайсет познати, един непознат и Хекс оглеждаше гробището в търсене на седемнайсетия човек, скрит сред дърветата и надгробните камъни.

Нищо чудно, че проклетото място беше наричано „Боровата горичка“. Наоколо беше пълно с иглолистни дървета, осигуряващи сериозно прикритие за някой, нежелаещ да бъде забелязан. Дявол да го вземе.

Беше открила това гробище в Жълтите страници. В първите две, където беше позвънила, нямаха останали свободни места. В третото имаха място само за кремирани тела на „Стената на вечността“, както я беше нарекъл служителят. Най-накрая беше открила въпросната „Борова горичка“ и беше платила за правоъгълното парче земя, около което се бяха подредили в момента.

Цената на розовия ковчег беше около пет хиляди. Парцелът струваше още три. Свещеникът, отецът или какъвто там го наричаха хората, беше дал да се разбере, че дарение от сто долара би било напълно уместно.

Никакъв проблем. Криси го заслужаваше.

Хекс отново огледа проклетите борове с надеждата да забележи мръсника, който я беше убил. Боби Грейди трябваше да се появи. Повечето насилници, убили обекта на своята обсебеност, оставаха емоционално свързани с жертвата. И макар полицията да го издирваше, и нямаше начин той да не го знае, желанието да я види положена в гроба щеше да надделее над здравия разум.

Хекс насочи вниманието си към духовника. Мъжът беше облечен в черно с бял кант на врата. В ръцете си, над красивия ковчег на Криси, той държеше Библия, от която четеше с тих и спокоен глас. Между страниците с позлатени ръбове лежаха сатенени панделки, които да разграничават най-използваните части, а червените, жълтите и белите им краища висяха от книгата и се развяваха в студа. Хекс се почуди кое ли му е любимо. Венчавки. Кръщенета, ако беше чула правилно думата. Погребения.

Дали се молеше за грешниците, запита се тя. Ако си спомняше правилно каноните на християнската религия, би трябвало да го прави. Той не беше наясно, че Криси е била проститутка, но дори и да го беше научил, пак трябваше да говори за нея със същия уважителен тон.

Това даваше покой на Хекс, без да знае защо.

Задуха студен северен вятър и тя възобнови оглеждането на околността. Криси нямаше да остане тук, когато церемонията приключеше. Както много други ритуали, случващото се беше само представление. Земята беше замръзнала, така че щеше да се наложи да изчака до пролетта, затворена в хладилника на моргата. Но поне имаше надгробен камък, разбира се, изработен от розов гранит, посочващ мястото, където щеше да бъде погребана. Хекс беше избрала прост надпис, само името на Криси и датите на раждане и смърт, но по краищата имаше красив орнамент.

Това беше първата погребална церемония на човешко същество, на която присъстваше Хекс, и всичко й беше напълно чуждо. Цялото това погребване, първо в сандък, после в земята.

Само идеята да бъде заровена в пръстта я накара да подръпне яката на коженото си яке. Не. Това не беше за нея. В това отношение беше истински симпат.

Погребалната клада беше единственият възможен начин.

Духовникът се наведе над гроба със сребърна лопатка в ръка, разрови пръстта, а после загреба малко в шепата си и произнесе над ковчега:

— Прах при праха, пепел при пепелта.

Мъжът изсипа частиците пръст от ръката си и поривът на вятъра ги пое, а Хекс въздъхна, защото в тази част имаше някаква логика за нея. Според традициите на симпатите тялото на мъртвия се поставяше върху дървена платформа и отдолу се запалваше огън, димът се издигаше и се разпръскваше наоколо също като пръстта. И пепелта биваше оставяна да лежи там.

Разбира се, причината симпатите да биваха изгаряни беше, че никой не вярваше в смъртта им, след като се споминеха. Понякога наистина умираха. А понякога само се преструваха. И си струваше да се играе на сигурно.

Но елегантната лъжа беше една и съща и в двете традиции, нали така? Отлитане извън тялото, при което душата си отиваше и едновременно с това оставаше част от всичко.

Свещеникът затвори Библията и наведе глава, а после всички останали последваха примера му. Хекс отново се озърна, като се молеше онзи мръсник Грейди да беше някъде наоколо.

Но доколкото можеше да почувства или види, още не се беше появил.

Загледа се във всички тези надгробни камъни, осеяли околните хълмове, кафяви заради зимата. Макар всички да бяха различни, високи и тесни или ниски и широки, бели, сиви, черни, розови и златисти, те придаваха на пейзажа една монотонност. Подредени в редици, бяха като къщи за мъртвите, отделени с асфалтови алеи и групи дървета помежду им.

Един от надгробните камъни не спираше да привлича погледа й. Представляваше статуя на облечена в роба жена, която се взираше в небесата, а лицето и позата й излъчваха сериозност също като надвисналото небе, което наблюдаваше. Гранитът, използван за статуята, беше бледосив, същия цвят като фона над нея и за миг беше трудно да се различат границите на камъка от хоризонта.

Хекс потръпна и погледна към Трез, а когато очите им се срещнаха, той едва забележимо поклати глава. Същото направи и Ай Ем. Никой от тях не беше регистрирал присъствието на Грейди.

В същото време детектив Де ла Крус я наблюдаваше внимателно и тя го знаеше не защото беше забелязала, а защото чувстваше промяната в емоциите му в мига, когато погледът му се спреше върху нея. Той разбираше как се чувства тя. Наистина разбираше. И част от него изпитваше уважение към желанието й за мъст. Но той беше непоколебим.

Свещеникът отстъпи назад, а околните подхванаха тихи разговори и Хекс осъзна, че службата е завършила. Загледа се в Мари-Терез, която първа излезе от редицата и се приближи до духовника, за да му стисне ръката. Изглеждаше забележително в траурния си тоалет. Черната дантела, покриваща главата й, определено изглеждаше като сватбен аксесоар, а броеницата и кръстът в ръцете й придаваха благочестив вид, като че беше монахиня.

Очевидно свещеникът одобри роклята, сериозното й красиво лице и казаното му от нея, защото се поклони и задържа ръката й в своята. В резултат на контакта помежду им емоционалният му спектър започна да излъчва обич. Чиста, неподправена и непорочна обич.

Именно заради това статуята беше привлякла вниманието й, осъзна Хекс. Мари-Терез изглеждаше точно като жената в робата. Колко странно.

— Хубава служба, нали?

Тя се обърна и погледна към детектив Де ла Крус.

— Стори ми се добре. Нямам база за сравнение.

— Значи не сте католичка?

— Не. — Хекс помаха на Трез и Ай Ем, докато останалите присъстващи започваха да се разпръскват. Всички щяха да присъстват на обяда в памет на Криси, преди да се върнат по работните си места.

— Грейди не дойде — отбеляза детективът.

— Не.

Де ла Крус се усмихна.

— Говорите точно колкото сте обзавели и кабинета си.

— Обичам нещата да са прости.

— „Само фактите, моля“. Мислех, че това е моя реплика. — Той погледна към гърбовете на хората, движещи се към трите коли, паркирани в колона. Бентлито на Рив, хондата и петгодишното камри на Мари-Терез потеглиха една по една.

— Къде е шефът ви? — промърмори Де ла Крус. — Очаквах да го видя тук.

— Той е нощна птица.

— О!

— Вижте, детектив, аз ще тръгвам.

— Наистина ли? — Той размаха ръка. — С какво? Или предпочитате да вървите пеша в такова време?

— Паркирах другаде.

— Така ли? Значи не възнамерявахте да се помотаете наоколо? Може би, за да проверите дали няма да се появи някой закъснял.

— Защо ми е да правя такова нещо?

— Защо наистина?

Мълчаха много дълго, а през това време Хекс се взираше в статуята, напомняща й на Мари-Терез.

— Ще ме закарате ли до колата ми, детектив?

— Да, разбира се.

Немаркираната кола на детектива беше също така практична като гардероба му и топла като тежкото му палто. И както под всичките дрехи на мъжа, така под капака се намираше енергичен мотор: когато го запали прозвуча като корвет.

Де ла Крус погледна към нея, докато потегляше.

— Накъде да карам?

— Към клуба, ако не възразявате.

— Там сте оставили колата си?

— Докараха ме дотук.

— О!

Докато Де ла Крус караше по лъкатушещия път, тя наблюдаваше заобикалящите ги надгробни плочи и изведнъж й хрумна мисълта колко пъти беше обръщала гръб на околните.

Включително на Джон Матю.

Правеше всичко възможно да не мисли за онова, което бяха правили и за начина, по който си беше тръгнала от мощното му тяло, проснато на леглото й. Докато я наблюдаваше как се отдалечава и излиза през вратата, в очите му се четеше такава болка, с каквато тя не можеше да си позволи да стане съпричастна. Не че не я беше грижа. Напротив, той я интересуваше прекалено много.

Именно заради това трябваше да си тръгне и не можеше да допусне повече да остава насаме с него. Вече беше изминавала този път и резултатът се бе оказал повече от трагичен.

— Добре ли сте? — попита Де ла Крус.

— Напълно, детектив. А вие?

— Добре. Съвсем добре. Благодаря, че попитахте.

Стигнаха до портите на гробищния парк, желязната решетка се раздели на две и половините й се плъзнаха встрани.

— Ще се върна обратно тук — заяви Де ла Крус, докато излизаха, за да се включат в уличното движение. — Защото мисля, че в крайна сметка Грейди ще се появи. Трябва да се появи.

— Е, мен няма да ме видите тук.

— Не?

— Не. Бъдете сигурен. — Тя просто беше много добра в играта на криеница.

Телефонът на Елена издаде пищящ звук в ухото й и й се наложи да го отдръпне от себе си.

— Какво… О, батерията пада. Почакай.

Гърленият смях на Ривендж я накара да спре, докато търсеше зарядното, за да се наслади на звука напълно.

— Добре. Включих го. — Тя се облегна на възглавницата. — Докъде бяхме стигнали? А, да, много съм любопитна да разбера точно какъв бизнесмен си.

— Преуспяващ.

— Това обяснява гардероба ти.

Рив се засмя отново.

— Не, добрият ми вкус обяснява гардероба ми.

— Но успехът ти помага да плащаш за него.

— Семейството ми е богато. Нека спрем дотук.

Тя целенасочено се концентрира върху десена на завивката си, за да не си напомня за ниския таван на овехтялата стая, в която се намираше. Или още по-добре… Елена се протегна и щракна ключа на лампата, стояща върху касите от мляко, струпани край леглото й.

— Какво беше това? — попита той.

— Лампата. Аз… загасих я.

— О, задържах те прекалено дълго.

— Не, аз просто… исках да бъда на тъмно. Това е всичко.

Гласът на Рив стана толкова тих, че тя едва успяваше да го чуе.

— Защо?

Да, сякаш би му казала, че не искаше да си мисли къде се намира.

— Аз… исках да се почувствам още по-удобно.

— Елена… — Желание завладя гласа му и накара разговора да прерасне от лек флирт в нещо много еротично. И само след миг тя сякаш отново се намираше на леглото му в пентхауса, гола, с устните му върху кожата й.

— Елена…

— Какво? — попита тя дрезгаво.

— Още ли си с униформата? Онази, която съблякох от теб?

— Да. — Изреченото беше по-скоро издихание и представляваше много повече от отговор на зададения от него въпрос. Елена знаеше какво иска той и тя също го желаеше.

— Ще откопчаеш ли едно от копчетата отпред заради мен?

— Да.

Когато тя освободи първото, той каза:

— Още едно.

Продължиха по същия начин, докато цялата униформа не се разтвори отпред и тя наистина се радваше, че беше изгасила лампата. Не защото би се почувствала засрамена, а защото така имаше усещането, че той е до нея.

Ривендж изстена и тя го чу как облизва устните си.

— Знаеш ли какво бих правил, ако бях при теб? Бих прокарал върховете на пръстите си по гърдите ти. Бих очертавал окръжности около едното зърно, докато не почувствам, че е готово.

Тя направи описаното от него и изстена, когато се докосна. После осъзна…

— Готово за какво?

Той се засмя продължително и тихо.

— Искаш да ме чуеш да го изричам, нали?

— Да.

— Готово за устата ми, Елена. Спомняш ли си усещането? Защото аз си спомням много ясно вкуса ти. Остави сутиена си на мястото му и притисни с пръсти зърното си вместо мен… сякаш го засмуквам през тези прекрасни дантелени чашки на бельото ти.

Елена стисна зърното си с палец и показалец. Усещането не беше толкова добро като от топлите му влажни устни, но й хареса, тъй като той й беше наредил да го направи. Тя го притисна отново с пръсти и се изви на леглото, прошепвайки името му.

— О, боже… Елена.

— Сега… какво… — Дъхът й беше насечен, а между бедрата си чувстваше влага и пулсиране, беше нетърпелива за предстоящото.

— Искам да бъда там с теб — изръмжа той.

— Ти си тук с мен. Тук си.

— Още веднъж. Стисни го още веднъж вместо мен. — Тя потръпна и извика името му, а той бързо подаде следващата команда. — Вдигни си полата. Чак до кръста. Остави телефона и го направи бързо. Нетърпелив съм.

Тя остави телефона да падне на леглото и плъзна полата по бедрата си. Наложи й се да опипа завивката наоколо, за да открие мобилния си и бързо го долепи обратно до ухото си.

— Ало?

— Боже, това звучеше добре… Чувах как шумоли платът, когато се търка в тялото ти. Искам да започнеш с бедрата. Първо от тях. Остани с чорапи и прокарай ръка нагоре.

Тънката материя реагира като проводник при докосването и също като гласа му, усили усещането.

— Помниш ли когато аз го правех? — прозвуча гласът му в ухото й. — Спомни си.

— Да, о, да…

Тя дишаше така тежко в напрегнатото си очакване, че едва чу, когато той произнесе:

— Ще ми се да можех да почувствам аромата ти.

— По-нагоре? — попита тя.

— Не. — Името му се откъсна от устните й в протестен вопъл, а той се засмя по начина, по който го правят любовниците, меко и тихо, едновременно със задоволство и обещание. — Прокарай ръка по външната страна на бедрото до ханша и я върни обратно.

Тя стори, каквото й беше наредено, а той продължи да й дава напътствия за ласките.

— Много ми хареса да бъда с теб. Знаеш ли какво правя?

— Какво?

— Облизвам устните си. Защото си представям как целувам бедрата ти все по-близо и по-близо до мястото, където бих дал всичко да се озова. — Тя отново произнесе името му, стенейки и после дойде наградата.

— Плъзни ръката си там, Елена. По ръба на чорапите. Докосни мястото, на което искам да бъда.

Тя го направи и почувства цялата топлина, излъчваща се през тънката найлонова тъкан, а вагината й отвърна с още повече влага.

— Свали ги — нареди той. — Свали ги, но ги задръж при теб.

Елена отново остави телефона и без да я е грижа, че може да пусне бримка, смъкна чорапите си. Докато търсеше опипом слушалката, едва успя да чуе следващото му нареждане.

— Плъзни ръка под бельото си и ми кажи какво откриваш там.

Последва пауза.

— О, боже… влажна съм.

Беше ред на Ривендж да изстене и тя се почуди дали е получил ерекция. Бе се уверила с очите си, че е способен на такава, но пък да си импотентен не значеше, че не можеш да се втвърдиш. Означаваше, че по някаква причина не си в състояние да свършиш.

Боже, искаше й се да можеше и тя да му даде някои команди, но просто не знаеше колко далече можеше да стигне той.

— Погали се, но знай, че това съм аз — изръмжа Ривендж. — Това е моята ръка.

Тя постъпи, както беше пожелал той и бързо стигна до оргазъм, отпускайки се на леглото, без да спира да повтаря името му отново и отново.

— Отърви се от бикините.

Разбрано, помисли си тя, докато ги дърпаше надолу по бедрата си и ги запрати бог знае къде. Отпусна се назад, нетърпелива да продължи, когато той попита:

— Можеш ли да придържаш телефона до ухото си с рамо?

— Да. — Ако беше поискал от нея да се усуче във формата на брецел, и това бе готова да направи.

— Хвани чорапа с двете си ръце, опъни го и го прокарай между краката си.

В смеха й се долови еротична нотка и тя изчурулика сладко:

— Искаш да го прокарам плътно до себе си, така ли?

Той изпъшка в ухото й.

— По дяволите, да.

— Мръсник.

— Искаш ли да ме оближеш и почистиш с език?

— Да.

— Обичам, когато устните ти произнасят тази дума. — Тя се засмя, а той я подкани: — Какво чакаш, Елена? Вземи чорапите и започвай.

Тя притисна телефона с рамото си. Почувства се като блудница и това й хареса. Обърна се на една страна и прекара найлоновата тъкан между краката си.

— Плътно — нареди той задъхано.

Тя изстена при допира, а твърдата гладка лента потъна в женствеността й, притискайки точните места.

— Движи ханша си — изкомандва Ривендж доволно. — Позволи ми да чуя какво чувстваш.

Тя направи точно това, а чорапът се напои с влага и се затопли от пламналата й сърцевина. Продължи, затворила очи и с гласа му звучащ в ухото й, опиянена от усещането и от думите му, леещи се в поток. Беше почти тъй хубаво, колкото ако беше с него.

— Толкова си красива — промълви той.

— Само защото ти ме правиш такава.

— Грешиш. — Гласът му беше тих. — Ще дойдеш ли по-рано тази вечер? Не мога да чакам до четири.

— Да.

— Добре. Ще бъда на бдението на майка ми със семейството ми до към десет. Ще дойдеш ли след това?

— Да.

— След това трябва да отида на среща, но ще имаме повече от час само за нас.

— Идеално.

Последва дълга пауза, такава за която тя имаше плашещото усещане, че може да бъде запълнена с: „Обичам те“ от страна и на двама им, стига да имаха смелостта за това.

— Наспи се хубаво — прошепна той.

— Ти също, ако можеш. А ако не можеш да заспиш, обади ми се. Тук съм.

— Ще го направя. Обещавам.

Отново замълчаха, като че всеки чакаше другия да затвори пръв.

Елена се засмя, макар че сърцето я болеше, задето трябваше да се разделят.

— Добре, ще броим до три. Едно, две…

— Почакай.

— Какво?

Дълго време той не отговаряше.

— Не искам да затварям.

Тя стисна очи.

— И аз се чувствам по същия начин.

Ривендж въздъхна продължително.

— Благодаря ти, че остана с мен.

Думата, изникнала в съзнанието й, нямаше никакъв смисъл и тя не беше сигурна защо я изрече, но го направи.

— Винаги.

— Ако искаш можеш да затвориш очи и да си представиш, че съм до теб и те прегръщам.

— Точно това ще направя.

— Добре. Приятни сънища. — Той беше този, който прекъсна връзката.

Елена свали телефона от ухото си и натисна бутона за прекъсване, а клавиатурата се освети в синьо. Беше топъл от това, че го беше държала толкова дълго и тя прокара палец по екрана.

Винаги. Искаше винаги да бъде до него.

Клавиатурата угасна и изчезването на светлината я накара да почувства тревога. Но тя можеше да му позвъни отново, нали така? Би изглеждала жалка и натрапваща се, а и той продължаваше да съществува, макар и да не говореше с нея по телефона.

Възможността да му се обади беше налице.

Боже, майка му беше умряла днес. И от всички, с които би могъл да прекара известно време, той беше избрал нея.

Елена придърпа завивката, сгуши се с телефона до себе си и заспа.