Отмъстена любов

25.

В другия край на Колдуел, на улица с три платна, в тапициран с тъмно кадифе фотьойл в облицована с кафеникав камък къща седеше Леш. До него висеше единственото останало нещо от стилните и заможни бивши обитатели на къщата: красива завеса, стигаща чак до пода, която подчертаваше еркерните прозорци, надвесени над тротоара.

Леш обожаваше проклетите завеси. Бяха издържани във виненочервено, златисто и черно, а платът беше обкантен със златисти сатенени топчета. С пищния си блясък те му напомняха начина на живот, който беше имал, докато живееше в имението в стил Тюдор на хълма.

Липсваше му онази изисканост. Прислугата. Храната. Колите.

Налагаше му се да прекарва толкова много време с нисшите прослойки.

С човешките нисши прослойки, тъй като това беше блатото, откъдето изпълзяваха лесърите.

Протегна се и прокара пръсти по една от завесите, пренебрегвайки облака прах, вдигнал се във въздуха в мига, в който я беше докоснал. Прекрасно. Толкова тежки и пищни без следа от нещо евтино нито по отношение на плата, нито на десена или ръчно ушитите подгъви и ръбове.

Усещането от допира го накара да осъзнае, че му е нужна собствена къща и той си мислеше, че тази може би е подходяща. Според господин Д. Обществото на лесърите я притежаваше от три години, като собствеността беше придобита от тогавашния водач, който смятал, че районът е населен от вампири. Двуместният гараж беше разположен на задната алея, така че имаше някаква уединеност и домът беше възможно най-елегантния, до който щеше да има достъп в близкото бъдеще.

Грейди влезе с мобилен телефон, долепен до ухото. Намираше се на финала на издирването, извършвано от него през последните два часа. Докато говореше, гласът му се отразяваше от високите орнаментирани тавани. Мотивиран до крайност заради прилива на адреналин, той беше изплюл имената на седем дилъри и им се обаждаше един по един, уреждайки среща с всеки от тях.

Леш хвърли поглед към парчето хартия, на което Грейди беше надраскал списъка. Дали всички те бяха активни в бизнеса, само времето щеше да покаже, но един от тях със сигурност беше солиден търговец. Седмият дилър, чийто изписан най-отдолу прякор беше ограден в черен кръг, беше добре познат на Леш: Преподобния.

Известен още като Ривендж, син на Ремпун, собственик на „Зироу Сам“.

Известен още като ревностен пазител на териториите си, който беше изритал Леш от клуба само защото продавал по някой и друг грам тук и там. Леш не можеше да повярва, че не се е сетил за него по-рано. Разбира се, че Ривендж би бил в списъка. Той беше реката, в която се вливаха всички потоци, онзи, с когото южноамериканските и китайските производители контактуваха директно.

Не правеше ли това нещата още по-интересни?

— Добре, ще се видим тогава — каза Грейди в слушалката. Когато затвори, той погледна към Леш. — Нямам номера на Преподобния.

— Но знаеш къде да го откриеш, нали така?

Всички в редицата, от дилърите до купувачите и полицията, знаеха къде се подвизава той и по тази причина беше цяло чудо, че заведението не беше затворено още преди години.

— Това ще е проблем. Забранено ми е да влизам в „Зироу Сам“.

Добре дошъл в клуба, помисли си Леш.

— Ще намерим решение.

Но нямаше да пратят там лесър, който да извърши сделката. Трябваше им човек. Освен ако не беше възможно да примамят Ривендж извън бърлогата му, което беше малко вероятно.

— Свърших ли работата си тук? — попита Грейди, втренчен отчаяно във входната врата, като че беше куче, на което спешно му се налага да излезе на разходка.

— Каза, че трябва да се покриеш. — Леш се усмихна и разкри кучешките си зъби. — Така че ще се върнеш с моите войници в квартирата им.

Грейди не понечи да спори по въпроса, а само кимна и скръсти ръце пред мизерното си яке с избродиран орел. Примирението му се дължеше на равни части страх и изтощение. Очевидно вече беше стигнало до мозъка му, че е затънал по-дълбоко отколкото беше предполагал в началото. Без съмнение мислеше, че уголемените кучешки зъби представляват само козметичен трик, но ако някой смята себе си за вампир, то той би могъл да бъде толкова смъртоносен и опасен, колкото истинските.

Вратата за прислугата към кухнята се отвори и господин Д. влезе, носейки квадратни пакети увити с целофан. Всеки от тях имаше размерите на глава и когато лесърът му ги подаде, пред очите на Леш затанцуваха доларови знаци.

— Открих ги в тайник в багажника.

Леш извади автоматичния си нож и проби малка дупка във всеки пакет. Близна малко от белия прашец и отново се усмихна.

— Добро качество. Бързо ще го пласираме. Знаеш къде да го прибереш.

Господин Д. кимна и се върна обратно в кухнята. Когато се появи отново, с него бяха двамата убийци и Грейди вече не беше единственият, който изглеждаше смазан. Лесърите имаха нужда да се възстановяват на всеки двайсет и четири часа, а по последни сметки им се бяха събрали общо четирийсет и осем часа без почивка. Дори Леш, чиято енергия можеше да го поддържа дни наред, беше изцеден.

Беше време за отдих.

Стана от креслото и си облече якето.

— Аз ще карам. Господин Д., ти седни на задната седалка на мерцедеса и се погрижи на Грейди да му хареса возенето. Другите двама, вземете форда.

Всички потеглиха, като оставиха лексуса със свалени номера в гаража.

Пътуването до комплекса от апартаменти „Ловната ферма“ не им отне дълго време, но Грейди успя да подремне. Леш видя в огледалото как нещастникът мигом потъна в сън, отпуснат на седалката и похърквайки с отворена уста.

Което граничеше с липса на уважение.

Леш паркира пред сградата, в която живееха господин Д. и двете му приятелчета, обърна се назад и погледна към Грейди.

— Събуди се, задник. — Онзи запримигва и се прозя, а Леш изпита презрение заради слабостта му. Господин Д. също не изглеждаше впечатлен. — Правилата са прости. Ако се опиташ да побегнеш, войниците ми или ще те застрелят в главата, или ще се обадят в полицията и ще им обяснят точно къде си. Кимни с тъпата си тиква, ако разбираш какво ти казвам.

Грейди кимна, но Леш имаше чувството, че би направил същото, каквото и да му беше казал. Изгризи собствените си крака. Да, добре, разбира се.

Леш отключи вратите.

— Разкарай се от колата ми.

Последва ново кимване, вратите се отвориха и вътре нахлу мразовит вятър. Когато излезе от мерцедеса, Грейди се сгуши в якето си, а проклетият орел скърши криле, щом мъжът обгърна тялото си с ръце. Господин Д. от своя страна не се притесняваше от студа — едно от предимствата вече да си мъртъв.

Леш върна на заден ход, за да излезе от паркинга и пое към своята квартира в града. Мястото беше мизерно и се намираше в комплекс за старци с прозорци с евтини пердета, колкото да спират любопитните погледи на носещите памперси за възрастни съседи. Единственото предимство беше, че никой в Обществото не знаеше адреса. Макар да спеше при Омега от съображения за сигурност, връщането от тази страна го скапваше за около половин час, а не искаше да бъде хванат беззащитен от когото и да било.

Работата беше там, че сън не беше вярното определение за онова, от което се нуждаеше. Не затваряше очи, за да изпадне в дрямка, а по-скоро изгубваше съзнание, което според господин Д. било нормално за лесърите. По някаква причина с кръвта на баща му в тях те се превръщаха в мобилни телефони, невъзможни за употреба, докато са на зареждане.

Мисълта за връщането в мърлявата къща го потисна и вместо това той насочи колата към скъпите квартали на Колдуел. Познаваше улиците там като линиите на дланта си и бързо откри каменните колони на старата си къща.

Портите бяха залостени здраво и той не можеше да види нищо над високата стена, ограждаща собствеността, но знаеше отлично какво се намира зад нея. Лехите, дърветата, басейнът и терасата… Всичко беше в идеален вид.

По дяволите. Искаше отново да живее по този начин. Долнокачественото съществуване с Обществото на лесърите му създаваше усещането за евтин костюм. Не беше за него. В никакъв случай.

Спря мерцедеса и остана там, загледан в алеята, водеща към къщата. След като беше убил вампирите, които го бяха отгледали, той закопа телата им в градината и отнесе всичко ценно, което можеше да бъде поместено. Антиките се съхраняваха в домовете на лесъри в града и околността. Не се беше връщал тук, откакто беше дошъл да откара тази кола и беше предположил, че според завещанието на родителите му имението е преминало в ръцете на каквито кръвни роднини бяха останали живи след нападенията, организирани от него срещу аристокрацията.

Съмняваше се, че вампирите бяха запазили собствеността на свое име. В нея все пак бяха проникнали лесъри и това я компрометираше завинаги.

На Леш имението му липсваше, но не можеше да го използва като свой щаб. Извикваше прекалено много спомени, а и се намираше в твърде голяма близост до света на вампирите. Плановете му, банковите сметки и подробности от съществуването на Обществото на лесърите не бяха неща, които би искал да попаднат в ръцете на Братството.

Един ден щеше да настъпи моментът отново да се срещне с воините, но решението за това щеше да бъде негово. След като онзи изрод Куин го беше убил и истинският му баща бе дошъл за него, никой друг освен загубенякът Джон Матю не го беше виждал. И дори срещата с този ням идиот беше доста мъглява, нещо, което би могло да бъде сметнато за халюцинация, като се имаше предвид, че всички бяха видели мъртвото му тяло.

Леш обичаше грандиозните появи. Когато отново влезеше в света на вампирите, той щеше да е в позицията на силния. И първото, което щеше да стори, е да си отмъсти за собственото му убийство.

Плановете му за бъдещето го караха да не тъгува чак толкова силно за миналото и когато погледна към оголелите дървета, брулени от острия вятър, се замисли за мощта на природата.

Той искаше да бъде именно това.

Мобилният му телефон звънна, той го извади и го долепи до ухото си.

— Какво?

Тонът на господин Д. беше изключително делови.

— Имало е проникване, господине.

Дланите на Леш стиснаха здраво волана.

— Къде?

— Тук.

— Нещастник. Какво са взели?

— Урните. И трите. Затова сме сигурни, че са били братята. Вратите са непокътнати, също и прозорците, така че нямам представа как са влезли. Случило се е през последните два дни, защото не сме спали тук от неделя.

— Били ли са в долния апартамент?

— Не, там е чисто.

Поне едно нещо беше наред. И все пак изгубените урни бяха проблем.

— Защо не се е задействала алармата?

— Не е била включена.

— Мили боже. Гледай да си там, когато дойда. — Леш прекъсна обаждането и изви рязко волана. От високата скорост мерцедесът направо се залепи върху настилката и предната броня забърса железните пръти на оградата.

Направо прекрасно.

Когато стигна до жилищната сграда, той спря пред самия вход и отвори вратата на колата с такъв замах, че едва не я откачи. Ледени пориви на вятъра развяваха косата му, докато вземаше стъпалата по две наведнъж и той влетя в апартамента, готов да убие някого.

Грейди седеше на стол пред барплота, беше съблякъл якето си, ръкавите на ризата му бяха навити, а цялата му поза говореше: „Аз не участвам в това“.

Господин Д. се появи от една от спалните по средата на изречението си.

— … не знам как са открили това място…

— Кой беше нещастникът? — прекъсна Леш опяването му. — Единственото, което ме интересува, е кой загубеняк забрави да включи алармата и допусна проникване тук. И ако никой не си признае, ще държа теб — той посочи към господин Д. — отговорен.

— Не бях аз. — Господин Д. се втренчи в двамата убийци. — Не съм идвал тук от два дни.

Лесърът вляво от него вдигна ръце, но типично за природата им не в знак на подчинение, а за бой.

— Портфейлът ми е у мен и не съм говорил с никого.

Всички погледи се насочиха към третия убиец, който се ядоса.

— Какво? — Той демонстративно бръкна в задния си джоб. — Ето го моя…

Тикна ръката си по-дълбоко, като че това би помогнало. После изпълни страхотен пантомимен номер, като прерови всички джобове на панталоните, ризата и якето си.

Без съмнение нещастникът би надникнал и в собствения си задник, стига да вярваше, че има вероятност портфейлът му да се е озовал някак там.

— Къде е портфейлът ти? — попита Леш с равен тон.

На тъпчото внезапно му просветна.

— Господин Н., този мръсник… Сдърпахме се, защото ми поиска пари. Сбихме се и сигурно ми го е задигнал.

Господин Д. бавно се приближи към него и го удари в слепоочието с дръжката на магнума си. От силата на удара убиецът полетя като бирена капачка и се блъсна в стената. Върху бялата й повърхност остана черно петно, когато той се свлече на евтиния бежов килим.

Грейди издаде звук на учудване като териер, когото бяха шляпнали с вестник.

В този момент се звънна на вратата. Всички извърнаха глави при звука, а после погледнаха към Леш.

Той се обърна към Грейди.

— Ти стой, където си. — Когато се звънна отново, той кимна на господин Д. — Отвори!

Малкият тексасец прекрачи поваления убиец и затъкна оръжието си в колана на кръста си. Открехна вратата съвсем леко.

— Пица „Домино“ — чу се мъжки глас и вътре нахлу вятър. — О… по дяволите. Внимавай.

Последвалото представляваше комедия от нелепи грешки. Също като филмите, в които се случват цели поредици от абсурдни ситуации. Силният порив на вятъра пое кутията с пица, която доставчикът беше извадил от червената си топлоизолирана чанта и тя полетя към господин Д. Съвестният служител с шапка на пицария „Домино“ се хвърли напред да я хване, но в крайна сметка го изблъска и се озова в апартамента.

Нещо, което Леш беше готов да се обзаложи, че работещите в „Домино“ бяха инструктирани да не правят. Влетиш ли в нечия къща, било то и от героични подбуди, би могъл да се натъкнеш на всякакви неща. Като например на свръхперверзно порно по телевизията. Или на дебела домакиня в бабешки гащи и без сутиен. Или на коптор, пълен с хлебарки.

Или на представител на неживите с изтичаща черна кръв от рана в главата.

Нямаше начин доставчикът на пица да не е видял какво се случваше в другия край на стаята. А това означаваше, че трябва да се погрижат за него.

След като беше прекарал остатъка на нощта, бродейки из центъра на Колдуел в търсене на лесъри, с които да се бие, Джон прие форма в двора на имението на Братството в близост до всички коли, паркирани в спретната редица. Суровият вятър го блъсна в раменете като хулиган, опитващ се да го събори, но той остана изправен срещу яростната му атака.

Симпат. Хекс е симпат.

Докато мозъкът му вреше и кипеше заради наученото, Куин и Блей се материализираха до него. В тяхна защита трябваше да каже, че не му бяха задавали въпроси за случилото се в „Зироу Сам“. И двамата обаче, продължаваха да го гледат, като че той беше колба в научна лаборатория, от чието съдържание се очаква да промени цвета си или да произведе пяна.

— Искам да остана сам — изписа той с пръсти, без да среща погледите им.

— Няма проблем — отговори Куин.

Последва пауза, в която Джон очакваше двамата да се запътят към къщата. Куин прочисти гърло веднъж. Два пъти. После заговори с тих глас.

— Съжалявам. Нямах намерение отново да те принуждавам. Аз…

Джон поклати глава и изписа:

— Не е свързано със секс. Така че не се тревожи, става ли?

Куин се намръщи.

— Добре. Да, страхотно. Ако имаш нужда от нас… ще сме наблизо. Хайде, Блей.

Блей го последва и двамата се изкачиха по полегатото стълбище, за да влязат в къщата.

Най-накрая останал сам, Джон нямаше представа какво да направи или къде да отиде, но изгревът наближаваше. При липсата на достатъчно време да потича из градината той нямаше голям избор за дейности на открито.

Макар че не можеше да си представи как изобщо ще може да влезе вътре. Чувстваше се омърсен заради наученото.

Хекс е симпат.

Ривендж знаеше ли за това? Изобщо някой знаеше ли?

Отлично беше наясно какво изисква от него законът. Беше го разбрал по време на обучението. Когато откриеш симпат, трябва да го докладваш за депортиране или си смятан за негов съучастник.

Точно и ясно.

Но какво се случваше след това? Дори нямаше нужда да прави предположения. Хекс щеше да бъде захвърлена като боклук на бунището и нещата нямаше да се развият никак добре за нея. Беше очевидно, че е мелез. Беше виждал снимки на симпати и нейният външен вид нямаше нищо общо с онези високи слаби плашила. Така че имаше голяма вероятност тя да бъде убита в колонията, защото според чутото от него симпатите проявяваха дискриминация също като глимерата.

Обичаха да измъчват осмиваните от тях. И то не само с думи.

Какво да стори?

Студът го накара да затрепери под коженото си яке и той влезе в къщата, като се запъти направо към главното стълбище. Вратите на кабинета бяха отворени и той чу гласа на Рот, но не спря, за да се види с краля. Продължи да върви и зави по коридора със статуите.

Обаче не се беше насочил към собствената си стая.

Джон спря пред вратата на Тор и приглади косата си. Беше склонен да разговаря само с една личност за случилото се и се надяваше по изключение да получи отговор.

Нуждаеше се от помощ. Отчаяно.

Джон почука леко.

Не последва отговор. Почука отново.

Докато чакаше и чакаше, той се взираше в орнаментите на вратата и си припомни последните два пъти, когато беше нахлувал в помещения непоканен. При първия случай миналото лято беше влетял в спалнята на Кормия и я беше заварил гола и свита на една страна с кръв по бедрата.

Резултатът? Беше стоварил юмруците си върху Фюри без никаква причина, защото се беше оказало, че са правили секс по взаимно съгласие.

Вторият случай беше с Хекс тази нощ. И ето в каква ситуация се беше озовал.

Джон почука по-сериозно и потропването от кокалчетата му беше достатъчно силно да събуди и мъртвец.

Отговор не последва. И по-лошото бе, че не се чуваше никакъв звук. Нито от телевизора, нито от душа, нито нечий глас.

Той отстъпи назад, за да провери дали под вратата струи светлина. Не. Значи Ласитър не беше вътре.

Ужасът го накара да запреглъща с мъка и той бавно отвори вратата. Очите му се плъзнаха първо към леглото и когато видя, че Тор не лежи в него, Джон изпадна в пълна паника. Втурна се по ориенталския килим и влетя в банята напълно убеден, че ще завари брата проснат с прерязани вени в джакузито. И в двете помещения нямаше никого.

Странна зашеметяваща надежда завладя гърдите му, когато се върна обратно в коридора. Погледна наляво и надясно и реши да започне от спалнята на Ласитър.

Никой не отговори на почукването и той надникна вътре, за да открие извънредно чиста и подредена стая с аромат на чист въздух.

Това беше добре. Ангелът сигурно беше с Тор.

Джон изтича с бързи стъпки до кабинета на Рот и след като почука на касата, подаде глава през нея като погледът му бързо пробяга по дивана, креслата и рамката на камината, на която братята толкова обичаха да се облягат.

Рот вдигна поглед от бюрото си.

— Здравей, синко. Какво става?

— Нищо. Просто… Извини ме.

Джон пое надолу по главното стълбище на бегом с ясното съзнание, че ако Тор беше решил да направи завръщането си към света, не би искал по въпроса да се вдига голям шум. Сигурно е започнал с нещо просто, като например разходка до кухнята за храна заедно с ангела.

Стигнал до настланото с мозайка фоайе на долния етаж, той чу мъжки гласове, идващи от билярдната зала вдясно и надникна вътре. Бъч се беше навел над масата и се канеше да удари топката, а Вишъс беше застанал зад гърба му и го дразнеше. На широкоекранния телевизор вървеше спортен канал и имаше извадени само две чаши. В едната течността беше с кехлибарен цвят, а в другата прозрачна, но беше повече от ясно, че не е вода.

Тор не беше там, но той никога не си беше падал по игрите. А и при грубото поведение на Бъч и Ви едва ли някой би избрал тяхната компания, ако тъкмо се потапя в социалните води след дълга пауза.

Джон се обърна и забърза през трапезарията, където масата беше сервирана за Последното хранене. Влезе в кухнята, където откри… догените да приготвят три различни соса за спагети, да вадят домашен хляб от фурната, да разбъркват салати и да отварят бутилки с червено вино, за да диша, но не и… Тор.

Надеждата се изпари от сърцето на Джон, оставяйки след себе си горчива напрегнатост.

Доближи се до Фриц, незаменимият иконом на имението, който го поздрави с лъчезарна усмивка на сбръчканото си лице.

— Здравейте, господарю, как сте?

Джон изписа с ръце, притиснати към гърдите, така че никой друг да не забележи.

— Виждал ли си…

По дяволите, не искаше да всява паника в къщата само защото може би си беше направил погрешни заключения. Имението беше огромно и Тор можеше да е навсякъде.

— … някого? — довърши изречението.

Фриц повдигна белите си рошави вежди.

— Някого ли, господине? За дамите в къщата ли говорите?

— Мъже — изписа той. — Виждал ли си някого от братята?

— От близо час съм тук и приготвям вечерята, но знам, че няколко от тях се прибраха от бойното поле. Рейдж дойде за сандвичите си веднага щом се върна, Рот е в кабинета си, а Зейдист къпе бебето. Да помисля… О, сигурен съм, че Бъч и Вишъс играят билярд, тъй като някой от прислугата им сервира питиета в билярдната зала само преди минути.

Добре, помисли си Джон. Ако брат, който не е бил виждан наоколо от четири месеца, се появеше, със сигурност името му би оглавявало списъка.

— Благодаря, Фриц.

— Някого конкретно ли търсехте?

Джон поклати глава и се върна обратно във фоайето, но този път се движеше с натежали стъпки. Когато влезе в библиотеката, не очакваше да завари там никого и… каква изненада. Помещението беше пълно с книги и абсолютно лишено от присъствието на Тор.

Къде би могъл…

Може би изобщо не беше в къщата.

Джон излезе от библиотеката и се втурна покрай подножието на главното стълбище, а подметките на ботушите му изскърцаха, докато завиваше. Отвори тайната врата, намираща се отдолу и влезе в подземния тунел, извеждащ навън от имението.

Разбира се. Тор би отишъл в тренировъчния център. Ако беше решил да се пробуди и да започне отново да живее, това би означавало да се върне обратно на бойното поле. А това би изисквало тренировки, за да възстанови формата си.

Озовал се обратно в страната на надеждите, Джон се втурна в офиса и когато не завари Тор зад бюрото, не се изненада.

Тук му бяха съобщили за смъртта на Уелси.

Излезе в коридора и далечният звук от подрънкването на щангите прозвуча като симфония за ушите му. Гърдите му се изпълниха с облекчение, а ръцете и краката му отмаляха.

Но трябваше да бъде въздържан. Изтри усмивката от лицето си, докато се приближаваше към помещението и отвори широко вратата…

Блейлок хвърли поглед към него от лежанката. Главата на Куин се подаваше над тренажора.

Джон се огледа наоколо, а двамата му приятели зарязаха онова, което вършеха, като Блей остави щангата обратно на мястото й, а Куин бавно стъпи на земята.

— Виждали ли сте Тор? — изписа Джон.

— Не — отговори Куин, докато бършеше лицето си с кърпа. — Защо пък да е тук?

Джон напусна помещението забързано и се втурна в тренировъчната зала, където не откри нищо друго освен защитените с решетки осветителни тела, лъскавия дървен под и сините постелки. В склада за оборудване имаше само оборудване. Кабинетът за физиотерапия беше празен. Както и приемната на доктор Джейн.

На бегом прекоси обратно тунела, водещ към къщата.

Озовал се вътре, той се запъти директно към кабинета на горния етаж и този път не почука на касата на вратата. Влезе вътре, спря пред бюрото на Рот и изписа:

— Тор е изчезнал.

Докато доставчикът на пица се опитваше нескопосано да улови кутията, всички други останаха неподвижни.

— За малко — заяви човекът. — Не бих искал… — Както беше приклекнал, мъжът замръзна, а погледът му проследи черната ивица по стената, стигаща до стенещия на пода лесър, който я беше оставил. — … да ви изцапам килима.

— Боже — изсумтя Леш, извади автоматичния си нож от джоба на ризата, освободи острието и се приближи към доставчика в гръб. Когато той се изправи на крака, Леш притисна ръка около врата му и заби ножа в сърцето му.

Мъжът се сгърчи и изстена, а кутията с пица се приземи на пода и се отвори, разпръсквайки наоколо доматен сос и салам с цвят, подобен на този на кръвта, бликаща от раната.

Грейди скочи от стола си и посочи към убиеца, който още беше на крака.

— Той ми позволи да поръчам пица.

Леш насочи върха на ножа в негова посока.

— Млъквай.

Грейди се отпусна обратно на бар стола.

Господин Д. беше изключително вбесен, когато се втурна към останалия на крака убиец.

— Позволил си му да поръча пица? Така ли е?

Лесърът му се озъби в отговор.

— Поиска да отида и да пазя прозореца в задната спалня. Така разбрахме, че са изчезнали урните, не помниш ли? Онзи боклук, дето лежи на пода, му е позволил да се обади.

Господин Д. очевидно не се интересуваше от логиката на събитията и макар да беше забавно да го наблюдаваш как се прави на Джак Ръсел пред онзи плъх, нямаше време. Човекът, дошъл да донесе пицата, явно беше приключил завинаги с доставките и приятелчетата му в униформи на заведението доста скоро щяха да осъзнаят този факт.

— Повикай подкрепление — нареди Леш, прибра острието на ножа си и се доближи до извадения от строя лесър. — Кажи им да дойдат с кола. Изнесете сандъците с оръжия. Ще евакуираме този и долния апартамент.

Господин Д. извади телефона си и започна да крещи заповеди, а другият убиец влезе в задната спалня.

Леш погледна към Грейди, който се взираше в пицата, сякаш сериозно обмисляше изяждането й.

— Другия път, когато…

— Оръжията ги няма.

Леш обърна глава към лесъра.

— Моля?

— Сандъците с оръжия не са в дрешника.

За един кратък миг съзнанието на Леш бе изпълнено изцяло от желанието му да убие някого и единственото, спасило Грейди от тази участ, беше, че веднага се бе покрил в кухнята и се намираше извън полезрението му.

В крайна сметка разумът надделя над емоциите и той погледна към господин Д.

— Ти отговаряш за евакуацията.

— Да, господине.

Леш посочи към лежащия на земята убиец.

— Искам го в лагера за разпити.

— Да, господине.

— Грейди? — Не последва отговор, Леш изруга и влезе в кухнята, за да го открие застанал пред хладилника, клатейки глава пред празните рафтове. Нещастникът или беше много тъп, или беше погълнат единствено от личните си нужди и Леш беше склонен да се обзаложи за второто. — Изчезваме оттук.

Мъжът затвори хладилника и дотича като куче, каквото всъщност беше, бързо и без да спори, и в цялата си припряност забрави якето си.

Леш и Грейди излязоха на студа и топлината на мерцедеса беше истинска благодат.

Докато Леш караше бавно към изхода на комплекса, защото високата скорост можеше да привлече вниманието на околните, Грейди се обърна към него.

— Онзи тип… не доставчикът на пица… онзи другият… не беше нормален.

— Не. Не беше.

— И ти не си.

— Не. Аз съм божествен.