Отмъстена любов

4.

Докато Ривендж шофираше из Колдуел, повече от всичко му се искаше да се запъти право към „Зироу Сам“. Но беше напълно наясно, че е загазил.

След като си беше тръгнал от обезопасената къща на Монтраг, вече два пъти му се беше налагало да отбива бентлито си встрани от пътя, за да си бие допамин. Неговото вълшебно лекарство обаче го предаваше за пореден път. Ако разполагаше с по-голямо количество в колата, досега да бе напълнил още една спринцовка, но случаят не беше такъв.

Иронията дилър на наркотици да тича презглава към своя дилър беше налице и за съжаление на черния пазар нямаше голямо търсене за този продукт. В момента единственият начин за Рив да се снабдява, беше по редовните канали, но той щеше да се справи с проблема. Щом беше достатъчно хитър да прекарва през двата си клуба екстази, кокаин, трева, метамфетамини, оксиконтин и хероин, със сигурност щеше да намери начин да си осигури и своя допамин.

— О, хайде, размърдай си задника. Това е най-обикновен изход от магистрала. Сигурно си виждал и друг път такова нещо.

На магистралата се движеше добре, но сега, когато се озова в града, трафикът ставаше по-натоварен и то не само заради задръстванията. Поради липсата му на триизмерно възприятие, да прецени разстоянието до автомобила пред него беше сложна задача, така че се налагаше да е далеч по-внимателен, отколкото му се нравеше. А и този кретен с дванайсетгодишна таратайка и свръхжелание да натиска спирачката.

— Не… не… За нищо на света не сменяй лентите. Дори не гледаш в огледалото какво става зад теб…

Рив натисна спирачката, защото господин Стеснителния реши, че мястото му е в бързата лента и очевидно смяташе, че начинът да се добере дотам бе чрез рязка маневра.

Обикновено Рив обичаше да шофира. Дори го предпочиташе пред дематериализирането, защото беше единственото време, когато се чувстваше реален, въпреки медикаментите: бърз, пъргав, могъщ. Караше бентли не само защото колата беше шик и можеше да си я позволи, но и заради шестстотинте конски сили под капака. Вечната вцепененост и зависимостта му от бастуна, за да пази равновесие, го караше да се чувства стар и сакат през повечето време, а беше толкова хубаво да си… нормален.

Разбира се, липсата на усещания си имаше и добрите страни. Например, ако удареше главата си във волана, щеше да вижда звезди за няколко минути. Главоболие? Никакъв проблем.

Временната клиника на вампирите се намираше на петнайсет минути след края на моста, на който тъкмо се качваше, и мястото не отговаряше докрай на нуждите на своите пациенти, тъй като представляваше малко по-голяма обезопасена къща, превърната в полева болница. Все пак това беше единственото решение за расата им в този момент. Резервен състезател от скамейката, вкаран в играта, защото звездата на отбора си е счупил крака.

След края на нападенията през лятото Рот и лекарят на вампирите бяха работили активно, за да осигурят място за болните, но, както всичко друго, и това отнемаше време. След като толкова много къщи бяха ограбени от Обществото на лесърите, никой не намираше за добра идеята да използват някой от имотите на расата, защото само Господ знаеше още колко адреса бяха станали тяхно достояние. Кралят искаше да купи нова сграда, но мястото трябваше да е откъснато и…

Рив се замисли за Монтраг.

Войната наистина ли беше стигнала дотам, че да се налага да убият Рот?

Този риторичен въпрос изникна в съзнанието му благодарение на вампирската кръв от майка му, но не предизвика никакви емоции в него. Сметките ръководеха мислите му. Сметки, необременявани от морал. Не подлагаше на съмнение заключенията, до които беше стигнал след напускането на дома на Монтраг. Решимостта му само нарастваше.

— Благодаря ти, Скрайб Върджин — промърмори той, когато таратайката се отстрани от пътя му и неговото отклонение се изпречи пред погледа му като подарък, а рефлектиращият зелен знак беше като етикет с неговото име.

Зелен…?

Рив се озърна. Червеното започваше да избледнява и другите цветове бяха станали видими за двуизмерното му зрение. Той въздъхна дълбоко от облекчение. Не искаше да се появи надрусан в клиниката.

Точно както се очакваше, започна да чувства студ, въпреки че температурата в бентлито беше двайсет и един градуса. Протегна се и усили отоплението. Студът беше друг добър, макар и създаващ неудобства индикатор, че лекарството започва да действа.

Откакто се беше родил, трябваше да пази в тайна какъв е всъщност. Гълтачите на грехове като него имаха два възможни избора: или се правеха на нормални, или отиваха в колонията, изхвърлени от обществото като токсичен отпадък, какъвто в действителност бяха. Това, че беше само наполовина симпат, нямаше никакво значение. Ако у някого има нещо симпатско, се приемаше за един от тях и то не без основание. Проблемът на симпатите бе, че те харесваха злото у себе си твърде много, за да им се има доверие.

Например тази вечер. Ето на какво беше способен той. Един разговор и бе готов да дръпне спусъка, при това не защото се налагаше, а защото го искаше. Или по-скоро нуждаеше се да го направи. Игрите на власт бяха като кислород за лошата му страна, едновременно неопровержими и необходими. И причините за избора му бяха типични за един симпат. Бяха от полза само за него и за никого другиго. Дори не и за краля, който му беше донякъде приятел.

Ако вампир научеше за гълтач на грехове на свобода, живеещ сред останалото население, по закон той беше длъжен да докладва, за да може въпросният индивид да бъде депортиран и третиран като престъпник. Местонахождението на социопатите трябваше да бъде контролирано и те да бъдат държани настрана от онези, подчиняващи се на морала и закона. Такъв беше инстинктът за оцеляване на всяко общество.

Двайсет минути по-късно Рив спря пред желязна порта, която бе с откровено промишлено предназначение и всякаква липса на естетика, лишена бе от каквато и да било елегантност. Не представляваше нищо повече от здраво заварени винкели, увенчани с бодлива тел. Отляво имаше интерком и когато той свали стъклото, за да натисне бутона, охранителните камери се насочиха към бронята на колата му, предното стъкло и вратата на шофьора. Така че напрегнатият тон на женския глас, който отговори, не беше изненада за него.

— Господине… Не знаех, че имате записан час.

— Нямам.

Последва пауза.

— Тъй като случаят ви не е спешен и нямате час, може да се наложи да чакате доста дълго. Може би бихте желали да…

Той се втренчи гневно в обектива на най-близката камера.

— Пусни ме вътре. Веднага. Трябва да се видя с Хавърс. И случаят е спешен.

Трябваше да се върне в клуба и да провери как вървят нещата. Четирите часа, в които беше отсъствал тази вечер, представляваха цяла вечност, когато ставаше дума за интересите на „Зироу Сам“ и „Желязната маска“. На места като тези не просто се случваха гадости. Те бяха част от ежедневието, а само на кокалчетата на неговата ръка беше татуирано: „Дотук с глупостите“.

След миг грозната, но непробиваема порта се отвори и той веднага потегли по дългата километър и половина алея.

Появилата се след последния завой фермерска къща не подсказваше с нищо за мерките за сигурност, които бяха взети, или поне не ако се съдеше по фасадата. Двуетажната дървена постройка трудно можеше да бъде наречена колониална и беше лишена от всякаква пищност. Нямаше веранда. Нямаше щори. Липсваха комини, както и цветя. Сравнена със старата клиника на Хавърс, тази беше като бегло подобие на градинска барака.

Рив паркира срещу групата гаражи, в които държаха линейките и излезе от колата.

Фактът, че студената декемврийска нощ го накара да потрепери, беше още един добър знак и той се протегна към задната седалка на бентлито, за да вземе бастуна си и едно от многобройните си самурени палта. Освен вцепенеността друга неприятна страна на химическата му маска за пред света беше спадането на телесната температура, което превръщаше вените му в проводи на климатична инсталация. Животът му в тяло, което не чувстваше нищо и не подлежеше на затопляне, не беше забавен, но нямаше друг избор.

Може би ако майка му и сестра му не бяха нормални, досега щеше да се е превърнал в Дарт Вейдър и да се е отдал на тъмната си страна, прекарвайки дните си в разбъркване на мозъците на околните. Но озовавайки се в позицията на глава на семейството, се беше озовал в междинно положение.

Рив закрачи отстрани на къщата, придърпвайки яката на палтото по-плътно около врата си. Когато стигна до безличната на вид врата, натисна бутона на звънеца, прикрепен към алуминиевата рамка и се втренчи в електронното око. Само миг по-късно херметическата ключалка се отвори с просъскване и той бутна вратата, за да се озове в бяло помещение с размерите на голям дрешник. Обърна лице към камерата и още една ключалка се отвори, скрит панел се отдръпна назад и той слезе надолу по стълбите. Последва още една проверка. Още една врата. И най-накрая беше вътре.

Чакалнята беше подобна на тези във всяка друга клиника с редиците от столове, списания, поставени на малки масички, телевизор и няколко растения. Беше по-малка от тази в старата клиника, но беше чиста и добре подредена. Двете служителки на рецепцията се напрегнаха в мига, в който го видяха.

— Насам, господине.

Рив се усмихна на сестрата, която стана от бюрото си. За него „дългото чакане“ беше винаги в някой кабинет. Сестрите не обичаха да притеснява посетителите, чакащи на редиците столове, а също така не обичаха да е близо до тях.

Него това го устройваше. Не беше от най-социалните типове.

Кабинетът, към който го поведоха, не беше за спешни случаи и той го бе посещавал и преди. Беше посещавал всички кабинети.

— Докторът е в операционната, а останалата част от персонала е зает с пациенти, но някой колега ще ви прегледа възможно най-скоро. — Сестрата си тръгна на бегом, все едно бе чула сигнал, че сърцето на някой пациент е спряло и тя единствена притежаваше дефибрилатор.

Рив седна на кушетката за прегледи, без да съблича палтото си и стиснал бастуна си в ръка. За да му минава времето по-бързо, той затвори очи и остави емоциите на околните да се просмучат в него и да създадат в съзнанието му панорамна гледка. Стените на приземието изчезнаха и емоционалната решетка на всеки отделен индивид изплува от мрака, представяйки пред симпатската му страна многообразие от варианти на уязвимост, тревоги и слабости.

У него беше дистанционното управление за всички тях и той инстинктивно знаеше кой бутон да натисне, за да разбере, че сестрата в съседната стая се тревожи дали още е привлекателна за своя хелрен… но въпреки всичко продължаваше да яде прекалено много на Първото хранене. А мъжът, когото превързваше, беше паднал по стълбите и си беше порязал ръката заради прекалено многото изпит алкохол. Фармацевтът от другата страна на коридора доскоро беше задигал ксанакс за свои лични нужди… докато не беше научил, че има монтирани скрити камери, чиято цел беше да го заловят.

Саморазрушителното поведение на околните беше любимото риалити шоу на симпатите, а качеството му ставаше особено добро, когато самите те бяха продуцентите. И въпреки че зрението му се беше върнало обратно към „нормалното“, а тялото му беше изтръпнало и премръзнало, истинската му същност си оставаше непроменена. Запасите и източниците на вдъхновение за неговото шоу бяха неизчерпаеми.

— По дяволите!

Докато Бъч паркираше ескалейда пред гаражите на клиниката, от устата на Рот излязоха още няколко ругатни. Подпрял се на капака на твърде добре познато бентли, Вишъс беше осветен от фаровете като момиче от календар.

Рот откопча колана си и отвори вратата от своята страна.

— Изненада, господарю мой — заяви Ви и се изправи, почуквайки по покрива на бентлито. — Явно срещата ти с Ривендж е била доста кратка. Освен ако той не е намерил начин да бъде на две места едновременно. И ако е така, трябва да науча тайната му, не мислиш ли?

Кучи син.

Рот слезе от колата и реши, че най-добрата линия на поведение бе да пренебрегне брата. Другата възможност беше да се опита да обясни причината за лъжата и да се измъкне някак, което нямаше как да стане. Липсата на интелект не беше сред недостатъците на Ви. Можеше и да предизвика юмручен бой, но това би било само временно решение и щеше да е загуба на време, защото после и двамата трябваше да оправят ранените си глави.

Рот заобиколи и отвори задната врата на ескалейда.

— Излекувай твоето момче. Аз ще се погрижа за трупа.

Когато повдигна безжизненото тяло на цивилния, погледът на Ви се закова в пребитото до неузнаваемост лице.

— По дяволите! — въздъхна Ви.

В този момент изглеждащият ужасно Бъч се измъкна иззад волана. От него се разнесе миризма на бебешка пудра, а коленете му поддадоха и едва успя да се подпре навреме на вратата. Вишъс се втурна към него и го задържа в ръцете си, като го притисна здраво към себе си.

— Как си, приятелю?

— Готов… за каквото и да е. — Бъч прегърна най-добрия си приятел. — Просто ми е нужно малко време под лампата за нагревки.

— Излекувай го — нареди Рот и се запъти към клиниката. — Аз ще вляза вътре.

Докато се отдалечаваше, вратите на ескалейда се захлопнаха една след друга и отвътре се разнесе сияние; облаците, закриващи луната, се бяха разпръснали. Знаеше какво правят, защото беше наблюдавал процедурата веднъж или два пъти. Преплитаха се един в друг и бялата светлина от ръката на Ви обгръщаше и двама им, а злото, погълнато от Бъч, преминаваше във Ви.

Слава богу, че имаше начин да бъде изчистена тази гадост от ченгето. А това, че беше лечител, се отразяваше добре и на Ви.

Рот стигна до първата врата на клиниката и обърна лице към охранителната камера. Незабавно се разнесе жужащ звук, последва отварянето на херметическата ключалка, после се отдръпна и панелът, скриващ стълбището. Не му отне повече от няколко секунди да влезе в клиниката.

Кралят на расата с мъртвец в ръцете си не биваше да бъде задържан и миг.

В основата на стълбите изчака, докато се отвори и последната врата. Погледна към камерата и каза:

— Първо докарайте носилка и чаршаф.

— Идваме веднага, господарю — произнесе нечий тънък глас.

След не повече от секунда-две сестри отвориха вратата, едната превърна чаршафа в завеса, с която да прикрие трупа, а другата бързо докара носилката. С могъщи, но нежни ръце Рот положи тялото на цивилния така внимателно, сякаш той все още беше жив и всяка кост в тялото му беше счупена. После едната от сестрите разгъна нов чаршаф. Рот я спря, преди да е покрила мъртвеца.

— Аз ще го направя — заяви и го взе от ръцете й.

Тя му го предаде с поклон.

Редейки свещени слова на Древния език, Рот превърна памучната тъкан в покров. След като приключи с молитвата за душата на мъжа, пожелавайки й спокойно и лесно преминаване в Небитието, той и сестрите запазиха минута мълчание, преди тялото да бъде покрито.

— Няма лична карта — заговори тихо Рот, докато приглаждаше чаршафа. — Някоя от вас разпознава ли дрехите му? Часовникът? Каквото и да е?

Двете сестри поклатиха глави, а едната промърмори:

— Ще го сложим в моргата и ще чакаме. Това е всичко, което можем да сторим. Семейството му ще дойде да го потърси.

Рот отстъпи назад и наблюдаваше, докато откарваха тялото. Без конкретна причина забеляза, че предното дясно колело не се движеше стабилно, сякаш беше ново и… макар всъщност да не го видя, а по-скоро долови лекото скърцане от лошо калибриране.

Беше извън строя. Не поемаше товара равномерно. Рот се чувстваше по подобен начин.

Тази проклета война с Обществото на лесърите продължаваше прекалено дълго и въпреки цялата си мощ и решителност расата им не успяваше да победи. Въпреки че позициите им срещу врага бяха стабилни, те губеха лека-полека, защото продължаваха да умират невинни.

Обърна се към стълбите и почувства ужаса и страхопочитанието, изпитвани от двете жени, които седяха на пластмасовите столове в чакалнята. Те бързо скочиха на крака и му се поклониха. Тяхната почтителност го накара да се чувства все едно го бяха сритали в топките. Той беше тук, за да остави най-новата, но далеч не последната жертва, а двете жени все още му отдаваха почит.

Той им се поклони в отговор, но не успя да обели нито дума. В момента речникът му се състоеше единствено от цветущи изрази из репертоара на Джордж Карлин1 и всичките бяха предназначени за него самия.

Сестрата, която беше играла ролята на параван, сгъна използвания по-рано чаршаф.

— Господарю мой, може би ще желаете да се видите с Хавърс. Ще излезе от операция след петнайсет минути. Виждам, че сте ранен.

— Трябва да се върна обратно на… — Спря, преди думите „бойното поле“ да се бяха изплъзнали от устата му. — Трябва да вървя. Моля, уведомете ме, когато семейството на убития се появи. Искам да се срещна с тях.

Сестрата се поклони ниско и зачака, защото искаше да целуне масивния черен диамант на средния пръст на дясната му ръка. Рот стисна недовиждащите си очи и протегна ръка, за да й предостави онова, което тя искаше да почете. Пръстите й бяха хладни и меки, когато докосна плътта му, а дъхът и устните й нежни, но въпреки това той се почувства като ударен. Тя се изправи и заговори с благоговение:

— Пожелавам ви благословена нощ, господарю мой.

— На теб също, вярна поданице.

Той се обърна и изтича нагоре по стълбите, тъй като се нуждаеше от повече кислород, отколкото клиниката предоставяше. Стигна до последната врата и се сблъска със сестра, влизаща със същата скорост, с която той излизаше. При удара събори черната чанта от рамото й и едва успя да улови жената, преди и тя да се е озовала на пода.

— Майната му — изруга той и падна на колене, за да вдигне вещите й. — Съжалявам.

— Господарю мой! — Тя се поклони ниско и после очевидно осъзна, че той събира нещата й. — Не трябва да го правите. Моля ви, нека…

— Не, вината е моя.

Той напъха нещо, приличащо на пола и блуза в чантата и едва не я удари с глава, когато тръгна да се изправя. Отново я задържа, като я хвана за ръце.

— По дяволите, съжалявам. Отново.

— Добре съм. Честна дума.

С несръчни движения заради това, че той бързаше, а тя беше смутена, най-накрая успя да й подаде чантата.

— Държиш ли я? — попита той, готов да започне да се моли на Скрайб Върджин най-сетне да се озове отвън.

— Да, но… — Тонът й изведнъж стана напълно професионален. — Вие кървите, господарю.

Той не обърна внимание на коментара й и внимателно я пусна. Облекчен, че е стъпила стабилно на краката си, й пожела лека нощ и всичко най-добро на Древния език.

— Господарю, не трябва ли да се прегледате при…

Той отвори последната врата със замах и се отпусна, когато в дробовете му нахлу свеж въздух. Дишайки дълбоко, той прочисти съзнанието си и се облегна на алуминиевата врата на клиниката. Почувства в очите си познатата болка, вдигна очилата и потърка нос. Така. Следваща спирка… адресът, отбелязан на фалшивата лична карта на лесъра.

Имаше да прибира урна.

Пусна очилата да застанат обратно на мястото си, изправи се и…

— Не бързай толкова, господарю — заговори Ви, материализирал се точно пред него. — С теб имаме да си поговорим.

Рот оголи кучешките си зъби.

— Не съм в настроение за разговори, Ви.

— Кофти късмет.