Отмъстена любов

37.

Рот беше в лошо настроение и го знаеше, защото звукът, издаван от догена, докато полираше перилата на главното стълбище, го караше да му се иска да запали цялото имение.

В мислите му беше Бет. И това обясняваше защо седеше зад бюрото си, а болката в гърдите го убиваше.

Не че не разбираше какво я беше разстроило. И беше далече от мисълта, че не заслужава някакъв вид наказание. Не понасяше факта, че Бет не спеше у дома, а също и това, че трябваше да пише съобщение на своята шелан, за да я помоли за разрешение да й позвъни.

Фактът, че не беше спал от дни, сигурно също допринасяше.

И вероятно имаше нужда да се храни. Но също както със секса, от последния път беше минало толкова много време, че той едва си спомняше усещането.

Озърна се из кабинета и си пожела да можеше да потисне импулса да крещи, като излезеше да се бие. Другите му възможности бяха да отиде в тренировъчната зала или да се напие, но той тъкмо беше приключил с първото, а към втория вариант не проявяваше интерес.

Отново провери телефона си. Бет не беше отговорила на съобщението, оставено от него преди три часа. Но той не протестираше. Вероятно беше заета или си почиваше.

Друг път не протестираше.

Стана на крака, прибра телефона в джоба на кожените си панталони и се запъти към вратата. Догенът отвън в коридора влагаше душа и сърце в търкането и лимоновата миризма, която се стелеше от усилията му, беше доста наситена.

— Господарю — обърна се към него догенът и се поклони ниско.

— Справяш се отлично.

— Удоволствието е изцяло мое. — Мъжът се усмихна. — Радвам се да служа на вас и на дома ви.

Рот потупа прислужника по рамото и се спусна надолу по стълбите. Когато стигна до мозаечния под на фоайето, зави наляво към кухнята и се зарадва, че вътре нямаше никого. Отвори хладилника, огледа останалото от предишното хранене и извади недоядена пуйка без особен ентусиазъм.

Отправи се към шкафовете…

— Здравей.

Рязко обърна глава и погледна през рамо.

— Бет? Какво… Мислех, че си в Убежището.

— Бях. Но току-що се върнах.

Той се намръщи. Като полувампир Бет можеше да понася слънчевата светлина, но той винаги се тревожеше, когато тя се придвижваше през деня. Не че щеше да го коментира сега. Тя знаеше мнението му по въпроса, пък и вече си беше у дома, а това бе най-важното.

— Канех се да си взема нещо за хапване — каза той, макар че поставеният на плота поднос с пуешко говореше сам за себе си. — Ще ми правиш ли компания?

Боже, обожаваше аромата й. На рози. Създаваше му усещане за уют много повече от препарата за полиране с миризма на лимон и му се струваше по-прекрасен от всеки парфюм.

— Какво ще кажеш аз да приготвя нещо и за двама ни? — отговори тя. — Изглеждаш, сякаш ще се строполиш на пода всеки момент.

На върха на езика му беше да каже: „Не, съвсем добре съм“, но се спря. Изричането на полуистини дори за най-маловажни неща само би усложнило проблемите между тях, а фактът, че беше изтощен до крайност, бе повече от очевиден.

— Би било чудесно. Благодаря.

— Седни — каза тя и се доближи до него.

Искаше да я прегърне. И го направи.

Ръцете на Рот се отделиха от тялото му, вкопчиха се в нея и я придърпаха към гърдите му. Осъзнал какво е извършил, той я пусна, но тя остана плътно до него, слята с неговото тяло. Той потръпна, наведе глава и я зарови в прекрасната й копринена коса, като се наслаждаваше на допира на мекотата й до твърдите си мускули.

— Толкова много ми липсваше — прошепна Рот.

— И ти ми липсваше.

Бет се отпусна в ръцете му, но той не беше толкова глупав да си въобразява, че като по чудо му е простила на мига. Но беше готов да приеме всичко, което тя беше склонна да даде.

Отдръпна се леко и постави тъмните си очила върху косата, така че тя да може да вижда безполезните му очи. За него лицето й беше неясно и красиво, макар ароматът на сълзи, наподобяващ току-що навалял дъжд да не му допадаше. Обърса страните й с палците си.

— Ще ми позволиш ли да те целуна? — попита.

Тя кимна, а той обгърна лицето й в дланите си и доближи устни до нейните. Мекият им допир беше нещо изключително познато и в същото време сякаш от миналото. Като че беше минала цяла вечност, откакто бяха делили нещо повече от лека целувка по бузата и отчуждаването не се дължеше само на стореното от него. Причината беше във всичко случващо се. Войната. Братството. Глимерата. Джон и Тор. Цялото им домакинство.

Той поклати глава и каза:

— Животът като цяло застана на пътя на нашия личен живот.

— Напълно си прав. — Тя помилва лицето му. — А също така стои на пътя на здравето ти. Защо не седнеш и не ме оставиш да те нахраня?

— Редно е да е обратното. Мъжът храни жената.

— Ти си кралят — усмихна се тя. — Ти определяш правилата. И твоята шелан би се радвала да ти служи.

— Обичам те. — Той я придърпа обратно към себе си и остана притиснат към нея. — Не е нужно да отвръщаш…

— И аз те обичам.

Сега той беше този, който се отпусна.

— Време е да се нахраниш — каза тя и го избута към дъбовата маса, а после дръпна един стол за него.

Когато се настани върху стола, Рот потръпна, намести се и извади мобилния си телефон от джоба. Плъзна го по масата и той се удари в солницата.

— Сандвич? — попита Бет.

— Би било чудесно. Нека да са два.

Рот постави слънчевите си очила обратно на мястото им, защото осветлението караше главата му да пулсира.

Когато това не помогна особено, той затвори очи и макар да не можеше да види как Бет се движи наоколо, звуците го успокояваха като приспивна песен. Чу я да отваря чекмеджета, а приборите в тях потракваха. После отвори хладилника, чу се шумолене, последвано от звън на стъкло в стъкло. От кутията за хляб бе изваден ръжен, любимият му, и бе развит от фолиото. После проскърца нож, режещ маруля…

— Рот?

Тихото произнасяне на името му го накара да отвори широко очи и да вдигне глава.

— Какво?

— Заспа. — Ръката на неговата шелан го галеше по косата. — Нахрани се. После ще те отведа в леглото.

Сандвичите бяха точно каквито ги харесваше, с малко маруля и домати, и майонеза в изобилие. Изяде и двата и макар да се очакваше те да го ободрят, изтощението, завладяло тялото му със смъртоносна сила, беше силно.

— Хайде, да вървим. — Бет хвана ръката му.

— Не, почакай — каза той и се разсъни. — Трябва да ти кажа какво ще се случи след залез-слънце тази вечер.

— Добре. — В тона й пролича напрежение, като че се подготвяше за онова, което щеше да чуе.

— Седни. Моля те.

Столът беше изтеглен изпод масата със скърцане и тя бавно се настани върху него.

— Радвам се, че си откровен с мен — прошепна тя. — За каквото и да било.

Рот погали пръстите й със своите в опит да я успокои с ясното съзнание, че онова, което имаше да й каже, щеше да я разтревожи още повече.

— Някой… Най-вероятно повече от един, но знаем със сигурност, че поне един се опитва да ме убие. — Ръката й се стегна под неговата и той продължи да я гали в опит да я накара да се отпусне. — Тази вечер ще се срещна със Съвета на глимерата и очаквам… проблеми. Всички братя ще дойдат с мен и няма да предприемаме нищо глупаво, но няма да те лъжа и да кажа, че ситуацията е безобидна.

— Този… някой… очевидно е член на Съвета, нали? Добра идея ли е да се явяваш лично?

— Онзи, инициирал всичко, вече не представлява заплаха.

— Как така?

— Ривендж е наредил убийството му.

Ръцете й отново се стегнаха.

— Боже… — Тя си пое дълбоко въздух. И отново. — О… мили боже.

— Сега се чудим кой още стои зад това. По тази причина присъствието ми на срещата е важно. Също така е проява на сила, а това е от значение. Аз нямам навика да бягам. Нито пък братята.

Рот се подготви, че може да се чуе от нея: „Не, не отивай“ и се почуди какво би направил тогава. Но гласът на Бет остана спокоен.

— Разбирам те. Но имам молба.

Веждите му подскочиха над тъмните очила.

— Каква е тя?

— Искам да носиш бронежилетка. Не че се съмнявам в способностите на братята, но това ще ми даде малко допълнителна утеха.

Рот примигна. После приближи дланите й до устните си и ги целуна.

— Ще го направя. Със сигурност ще го направя заради теб.

Тя кимна веднъж и стана от стола си.

— Добре, добре… това е хубаво. Сега да вървим в леглото. Толкова съм уморена, колкото ти изглеждаш.

Рот се изправи на крака, дръпна я към себе си, двамата излязоха във фоайето и закрачиха по цъфтящото ябълково дърво, изобразено от мозайката на пода.

— Обичам те — каза той. — Толкова съм влюбен в теб.

Бет притисна по-плътно ръката си около кръста му и опря глава в гърдите му. От нея се носеше острият опушен аромат на страх и засенчваше естествената й миризма. Въпреки това тя кимна и каза:

— Трябва да знаеш, че твоята кралица също няма навика да бяга.

— Знам. Отлично го знам.

В неговата спалня, в защитената къща на майка му, Рив се облегна назад, докато не се настани върху възглавниците. Намести коженото палто върху коленете си и каза в мобилния си телефон:

— Имам идея. Защо не започнем този разговор отначало?

Мекият смях на Елена го накара да се почувства странно весел.

— Добре. Наново ли ще ми позвъниш или…

— Кажи ми къде се намираш.

— В кухнята на горния етаж.

Което обясняваше слабото ехо.

— Би ли отишла в стаята си? Да се отпуснеш.

— Разговорът дълъг ли ще бъде?

— Преосмислих тона си. И сега само ме чуй. — Той понижи глас и с прелъстителни нотки изрече: — Моля те, Елена, иди в леглото си и ме вземи с теб.

Дъхът й секна, после отново се засмя.

— Какво подобрение само.

— Знам, не искам да си помислиш, че не приемам заповеди. Сега защо не ми върнеш услугата? Върви в спалнята си и се настани удобно. Не искам да съм сам и имам усещането, че същото важи и за теб.

Вместо: „Да, вярно е“, той със задоволство чу шума от избутването на стола. Докато се движеше, глухият звук от стъпките й беше прекрасен, но със скърцането на стълбите не беше така, защото шумът го накара да се почуди къде точно живееха двамата с баща й. Надяваше се да е някоя антична къща със старомодна дървена конструкция, а не съборетина.

Чу се изскърцване от отварянето на врата, последвано от пауза и той можеше да се обзаложи, че е отишла да провери баща си.

— Дълбоко ли спи? — попита Рив.

Отново се чу проскърцването на пантите.

— Как разбра къде съм?

— Защото добротата е в природата ти.

Чу се шум от друга вратата и после изщракването на ключалка.

— Ще ми дадеш ли минутка?

Минута? Би й дал света, стига да можеше.

— Имаш време колкото ти е нужно.

Звукът след това беше приглушен, като че бе оставила телефона върху завивките. Още недоволство от страна на вратите. Тишина. Ново изскърцване и далечно бълбукане от казанчето на тоалетната. Стъпки. Пружините на леглото. Шумолене близо до телефона и после…

— Ало?

— Удобно ли ти е? — попита той с ясното съзнание, че се беше ухилил като идиот, но идеята, че тя бе там, където я искаше, беше невероятна.

— Да. А на теб?

— Не се и съмнявай. — Но пък докато гласът й звучеше в ухото му, той щеше да е доволен дори да изтръгваха ноктите му.

Последвалата тишина беше мека като кожата на палтото му и също така топла.

— Искаш ли да поговорим за майка ти? — попита тя нежно.

— Да, макар и да не знам какво друго да кажа, освен че си отиде тихо, заобиколена от семейството си, а каква по-добра смърт от тази? Беше й дошло времето.

— Все пак сигурно вече ти липсва.

— Да, ще ми липсва.

— Мога ли да направя нещо?

— Да.

— Кажи ми.

— Позволи ми да се погрижа за теб.

Тя се засмя тихо.

— Добре. Нека ти обясня нещо. В тази ситуация ти си този, който има нужда от грижи.

— Но и двамата знаем, че заради мен изгуби работата си.

— Почакай. — Последва ново шумолене, като че се беше надигнала от възглавниците си. — Аз направих своя избор да ти донеса таблетките. Голяма жена съм и съм способна да взимам моите погрешни решения. Не ми дължиш нищо, само защото съм направила грешка.

— Изобщо не мога да се съглася с теб. Но това няма значение, ще говоря с Хавърс, когато дойде да…

— Не, няма да го направиш. Мили боже, Ривендж, майка ти току-що е починала. Няма нужда да се тревожиш за…

— Каквото можеше да се направи за нея, вече е направено. Нека ти помогна. Мога да говоря с Хавърс…

— Това няма да промени нищо. Вече няма да ми има доверие и аз не мога да го виня.

— Всеки прави грешки.

— И някои от тях не могат да бъдат поправени.

— Това не го вярвам. — Въпреки че като симпат той не беше експерт по отношение на моралните ценности. В никакъв случай. — И то когато става дума за теб.

— По нищо не се различавам от останалите.

— Не ме карай да повишавам тон отново — предупреди я той. — Ти направи нещо за мен. Аз искам да ти върна услугата. Много проста сделка, нещо като размяна.

— Но аз ще си намеря друга работа, а и от дълго време се справям сама с делата си. Това е една от основните ми дарби.

— Не се и съмнявам. — Той замълча, за да подсили ефекта и извади най-силния си коз. — Ето как стоят нещата. Не можеш да оставиш това да тежи на съвестта ми. Ще ме яде отвътре. Лошият ти избор беше предизвикан от моя лош избор.

Тя се засмя тихо.

— Защо не ме изненадва как лесно напипа слабото ми място? Оценявам усилията ти, но ако Хавърс промени правилата за мен, какво послание изпраща по този начин на останалите? Той и Катя, пряката ми ръководителка, вече са информирали останалата част от персонала. Сега не може да вземе думите си обратно и аз не искам да го прави само защото ти го притискаш.

По дяволите, помисли си Ривендж. Беше планирал да манипулира съзнанието на Хавърс, но това нямаше да подейства при останалите работещи в клиниката.

— Добре, тогава нека ти помогна, докато отново си стъпиш на краката.

— Благодаря ти, но…

Прииска му се да изругае.

— Имам идея. Да се срещнем тази вечер в моя апартамент и там ще продължим да спорим.

— Рив…

— Отлично. Трябва да се погрижа за майка ми рано вечерта, а после трябва да присъствам на една среща в полунощ. Как ти звучи три сутринта? Прекрасно. Ще се видим тогава.

Помълчаха около секунда и тя се засмя леко.

— Винаги получаваш, каквото искаш, нали?

— В повечето случаи.

— Добре. В три часа тази нощ.

— Толкова съм доволен, че промених тона си. Ти не си ли?

И двамата се засмяха и напрежението се изпари, като че отмито със струя вода. Отново се чу прошумоляване и Рив предположи, че тя се настанява обратно върху възглавниците.

— Значи мога да ти кажа какво направи баща ми? — заговори тя внезапно.

— Да, можеш да ми кажеш и после ще ми обясниш защо яде толкова малко на вечеря. А след това ще говорим за последния филм, който си гледала, за последната книга, която си прочела и за мнението ти по въпроса за глобалното затопляне.

— Наистина ли? За всичко това?

Боже, обожаваше смеха й.

— Да. Ползваме един и същи оператор, така че разговорът е безплатен. И искам да науча кой е любимият ти цвят.

— Ривендж… наистина не искаш да оставаш сам, нали? — Думите бяха произнесени нежно и почти разсеяно като мисъл, изплъзнала се от устата й.

— Точно сега… бих искал да съм с теб.

— Аз също не бих била готова. Ако баща ми си отиде тази вечер, няма да съм готова да го пусна.

Той затвори очи.

— Това е… — Наложи му се да прочисти гърлото си. — Точно така се чувствам. Още не съм готов.

— А и баща ти е… мъртъв. Така че за теб е особено трудно.

— Да, мъртъв е, но никак не ми липсва. Винаги тя е била важната за мен. И сега, когато я няма… се чувствам, все едно съм се прибрал у дома, за да открия, че някой е изгорил къщата ми. Не я виждах всеки ден и дори не всяка седмица, но винаги имах възможността да отида, да поседна при нея и да усетя миризмата на нейния „Шанел №5“, ако пожелая. Да чуя гласа й и да я видя от другата страна на масата. Тази възможност… ме караше да се чувствам стабилен и дори не го осъзнавах, преди да я изгубя. По дяволите… в думите ми няма никакъв смисъл.

— Напротив, има. Аз се чувствам по същия начин. Майка ми я няма, а баща ми… тук е, но в същото време не е. Чувствам се бездомна. Като лодка без котва.

Затова бяха партньорите, помисли си изведнъж Рив. Сексът и социалното положение нямаха значение. Ако бяха умни, успяваха да създадат къща без стени, с невидим покрив и под, на който никой не може да стъпи, но въпреки това структурата представляваше подслон за двама им, такъв, който бурите не биха разрушили, пламъкът никога не би успял да изпепели и времето не би състарило.

Именно в този миг го осъзна. Именно връзката с половинка ти помага в нощи като тази.

Бела беше намерила подслон в лицето на своя Зейдист. И може би по-големият й брат трябваше да последва примера й.

— Е… — промълви Елена неуверено. — Мога да отговоря на въпроса ти за любимия ми цвят. Така вероятно ще попречим на разговора да стане прекалено тежък.

Рив се върна обратно към действителността.

— И какъв е той?

Елена се прокашля леко.

— Любимият ми цвят е… този на аметиста.

Рив се усмихна така широко, че чак го заболя лицето.

— Мисля, че цветът, харесван от теб, е прекрасен. Идеалният цвят.