Отмъстена любов

63.

На следващата вечер Елена гледаше как новият й приятел Роф ключарят разбиваше с бормашината на пух и прах ключалката на стенния сейф. Виенето на мощния инструмент проглушаваше ушите й, а острата миризма на нажежен метал й напомняше препаратите за под, използвани в клиниката на Хавърс. Ала усещането, че все нещо се прави, компенсираше всичко това.

— Почти приключих — надвика шумотевицата ключарят.

— Работи си спокойно — кресна му тя в отговор.

Вече приемаше лично двубоя си със сейфа и тази вечер проклетникът щеше да бъде отворен, та каквото ще да става. След като с помощта на прислугата огледа цялата спалня на Монтраг и дори претърси дрехите му, което си бе доста страховито, беше позвънила на ключаря и сега с удоволствие наблюдаваше как бургията на бормашината влиза все по-дълбоко и по-дълбоко в метала.

В крайна сметка не я интересуваше какво има в проклетото чудо, важното бе да се преодолее препятствието от липсата на комбинацията, а и бе приятно отново да е самата себе си. Никога не се бе колебала да минава през трудностите… също като тази бургия.

— Пробих го — обяви Роф, като издърпа инструмента си. — Най-после! Елате да погледнете.

Когато воят затихна и напълно престана, а мъжът спря да си отдъхне, тя отиде до сейфа и отвори панела. Вътре беше тъмно като в рог.

— Нали помните — обади се Роф и се застяга за тръгване, — трябваше да прекъснем електричеството и веригата, която го свързваше с охранителната система. Обикновено има лампичка, която светва.

— Ясно. — Тя все пак продължи да се взира вътре. Беше досущ като някоя пещера. — Благодаря ти.

— Мога да ви набавя друг сейф вместо този, ако искате.

Баща й винаги бе имал сейфове, някои от тях вградени в стената, други, големи и тежки като автомобили — в мазето.

— Ами сигурно… ще ни трябва.

Роф огледа кабинета и й се усмихна.

— Да, мадам, и аз мисля, че ще ви трябва. Ще се погрижа да получите нещо подходящо.

Тя се обърна и му протегна ръка.

— Беше много любезен.

Той се изчерви от яката на работния си комбинезон чак до тъмната си коса.

— Мадам… беше ми извънредно приятно да работя за вас.

Елена го изпрати до голямата входна врата, после се върна с фенерче, което беше взела от иконома.

Включи го и надзърна в сейфа. Папки. Купища папки. Плоски кожени кутии, които помнеше от времето, когато майчините й бижута още ги имаше. Още документи. Акции. Пачки пари. Две сметководни книги.

Като премести отпред една помощна масичка, тя изпразни всичко отвътре на купчини. В самото дъно откри заключена кутия, която вдигна с усилие.

Отне й около три часа да прелисти книжата и когато приключи, беше абсолютно зашеметена. Монтраг и баща му бяха корпоративният еквивалент на мафиоти.

Стана от стола, на който бе седяла, отиде в спалнята, която използваше, и отвори чекмеджето на античния скрин. Там, под дрехите й беше ръкописът на баща й и тя свали ластика, с който бе овързан. Прелисти страниците и откри описание на сделката, оказала се съдбоносна за семейството й.

Елена свали страниците на ръкописа долу при документите и сметководните книги от сейфа. Като прехвърли отчети за стотици сделки с недвижими имоти и други инвестиции, тя откри онази, която по дата, парична сума и предмет съвпадаше с описаната от баща й.

Беше там, черно на бяло. Бащата на Монтраг беше изиграл нейния, а синът бе взел участие.

Тя се отпусна на облегалката на стола и огледа кабинета продължително и напрегнато.

Понякога кармата можеше да е много гадна, нали?

Елена се върна към сметководните книги, за да види дали и други от глимерата са били изиграни. Нямаше такива, не и след като Монтраг и баща му бяха разорили семейството й и тя се зачуди дали не бяха минали към сделки с хора, за да намалят опасността да бъдат изобличени като измамници сред расата им.

Погледна към заключената кутия.

Тъй като това очевидно бе нощ, в която се изкарваха наяве кирливите ризи, тя я взе в ръце. Ключалката й не се отваряше с комбинация, а с ключ. Елена погледна през рамо и се втренчи в бюрото.

Пет минути по-късно, след като успешно бе отворила тайното отделение в най-долното чекмедже, тя извади ключа, намерен предишната нощ и го отнесе при кутията. Нямаше съмнение, че той ще я отвори. Така и стана.

Вътре имаше само един-единствен документ. Разлиствайки дебелите, кремави листа, изпита същото чувство както при първия й разговор с Рив, когато той бе попитал: „Елена, там ли си?“.

Беше клетвена декларация от бащата на Ривендж, в която той назоваваше убиеца си и която бе написал, докато бе умирал от фаталните си рани.

Прочете я два пъти. И после трети път.

Свидетел беше Рем, бащата на Монтраг.

Умът й мина на режим обработване на данни и тя се втурна към лаптопа и клиничния картон на Мадалина. Ето, датата на клетвената декларация съвпадаше с тази на последния път, когато майката на Рив бе постъпила пребита в клиниката.

Взе клетвената декларация и я препрочете. Ривендж беше симпат и убиец, според казаното от втория му баща. И Рем го бе знаел. Монтраг също го бе знаел.

Погледът й се върна към сметководните книги. Според съдържащото се там баща и син бяха абсолютни използвачи. Трудно бе да се повярва, че не са се възползвали от такава информация при един или друг случай. Много трудно.

— Мадам? Донесох ви чай.

Елена вдигна поглед към прислужницата на прага.

— Искам да знам нещо.

— Разбира се, мадам. — Жената се приближи с усмивка. — С какво мога да ви услужа?

— Как умря Монтраг?

Раздаде се остро изтракване, когато прислужницата почти изпусна подноса върху масата пред канапето.

— Мадам… едва ли ви се иска да говорим за такова нещо.

— Как?

Жената доген погледна книжата от изтърбушения сейф, разпръснати наоколо. По мрачния поглед на Елена Сашла разбра, че са разкрити тайни, които не представяха в добра светлина предишния й господар.

Тонът й бе приглушен от дипломатичност и респект.

— Не бих искала да говоря зле за покойник, нито да проявя непочтителност към господаря Монтраг. Но вие сте глава на домакинството и тъй като попитахте…

— Спокойно, не вършиш нищо нередно. А аз трябва да знам. Ако ще ти помогне, приеми го като изрична заповед.

Това явно облекчи жената и тя кимна, сетне заговори с пресекващ глас. Когато млъкна, Елена се взря в лъснатия под.

Поне сега знаеше защо килима го няма.

Хекс работеше последна смяна в „Желязната маска“, също както го беше правила и в „Зироу Сам“. Което означаваше, че щом на ръчния й часовник се появяха цифрите три и четирийсет и пет, беше време да се проверят тоалетните, докато барманите обявяваха последните поръчки, а подчинените й извеждаха пияните и дрогираните на улицата.

На пръв поглед „Маската“ въобще не приличаше на „Зироу Сам“. Вместо стомана и стъкло тук всичко беше в неовикториански стил и интериорът бе решен в черно и тъмносиньо. Имаше множество кадифени завеси, дълбоки сепарета и нито помен от техно поп; музиката беше акустична, депресивна колкото щеш. Нямаше дансинг, нито ВИП сектор. Имаше повече места за секс. Дрогата беше по-малко.

Ала усещането за бягство от външния свят беше същото, момичетата работеха и печелеха добре, а алкохолът се лееше като из ведро.

Трез управляваше заведението с много дискретен стил — вече бяха в миналото дните на скрития заден офис и на екстравагантното присъствие на собственик с впечатляваща външност. Той беше управител, не наркобарон, политиката и нравите тук не включваха размахване на юмруци и оръжия. В резултат на това за полицията имаше далеч по-малко работа поради липсата на търговия с наркотици на едро и на дребно, плюс, че почитателите на готическия стил бяха по природа по-мрачни и интровертни за разлика от буйните, шумни и далеч по-лъскави на вид постоянни посетители на „Зироу Сам“.

На Хекс обаче хаосът й липсваше. Липсваха й… много неща.

С ругатня тя нахълта в главната дамска тоалетна, разположена до по-големия от двата бара и завари жена, наведена към потъмнялото огледало над умивалника. С напрегнато внимание тя търкаше с пръсти кожата под очите си, но не за да почисти очната линия, а за да я размаже още повече по белите си като вар страни. Бездруго беше вече толкова наклепана, че имаше вид сякаш някой я е фраснал и насинил и двете й очи.

— Затваряме — съобщи Хекс.

— Добре, няма проблем. До утре. — Момичето отдръпна от огледалото лицето си, достойно за „Нощта на живите мъртъвци“, и излезе през вратата.

Това беше странното при готиците. Да, изглеждаха пълни откачалки, но поведението им бе далеч по-прилично, отколкото на нервните колежанчета, дето се имаха за каймака на обществото. Освен това имаха много по-хубави татуировки.

Да, в „Маската“ нещата не бяха сложни… което означаваше, че Хекс имаше повече от достатъчно време да задълбочава отношенията си с детектив Де ла Крус. Беше ходила вече два пъти в полицейския участък на Колдуел за разпит, както и мнозина от подчинените й — включително Големия Боб и Мълчаливия Том, двамата, които бе изпратила да й намерят Грейди.

Естествено, те бяха излъгали достоверно под клетва, че са работили с нея по време на смъртта на Грейди.

На този етап беше ясно, че тя ще се яви на дело с разширен съдебен състав, но обвиненията щяха да паднат. Без съмнение полицейските експерти усърдно бяха събрали влакна и косми от Грейди, но по този път нямаше да набавят улики срещу нея, тъй като вампирската ДНК също като кръвта бързо се разпадаше. А и тя вече беше изгорила дрехите и обувките си от онази нощ, а ножът, който бе използвала, бе от типа, продаван масово във всички ловни магазини.

Де ла Крус разполагаше единствено с косвени улики.

Не че цялата тази история изобщо имаше значение. Ако по някаква причина нещата станеха твърде напечени, тя просто щеше да изчезне. Може би щеше да се отправи на запад. А можеше и да се върне в Древната страна.

По дяволите, вече трябваше да е напуснала Колдуел. Съсипваше я това, че бе толкова близо и в същото време толкова далече от Рив.

След като провери всички кабинки, Хекс излезе и заобиколи ъгъла към мъжката тоалетна. Почука силно на вратата, после провря глава вътре. Шумоленето и тежкото дишане подсказваха, че вътре имаше поне един мъж и една жена. Може би по двама от всеки пол.

Никак не беше в настроение да слуша това. Само й напомняше за кратките й мигове с Джон… Но пък кое ли не й напомняше? Откакто Рив бе духнал и тя бе престанала да спи, разполагаше с много, много часове през деня, за да се взира в тавана на ловната си хижа и да брои всичките си гафове.

Оттогава не беше ходила в апартамента си. Вече си мислеше за продажбата му.

— Хайде, движение — рече тя. — Затваряме.

Нищо. Само онова дишане.

Писна й от въздишките след секс на театралното дуо в кабинката за инвалиди. Тя задумка с юмрук по кутията за салфетки.

— Разкарайте си задниците оттам. Веднага.

Това причини шумолене вътре.

От кабинката първа се показа жена, която въпреки неконвенциалния си стил, би се харесала на всеки. Тя бе облечена в готическата традиция със скъсани копринени чорапи и ботуши, които трябва да тежаха двеста килограма и множество кожени препаски, но красотата й бе достойна за конкурса „Мис Америка“, а тялото й беше като на Барби.

Добре я бяха оправили.

Бузите й бяха зачервени, а прекалено черната коса — разрошена и сплескана отзад. И двата ефекта без съмнение бяха постигнати от това, че бе обладана срещу облицованата с фаянсови плочки стена.

Куин беше следващият, който излезе от кабинката и Хекс застина, защото знаеше точно кой ще е последният от тройката. Той й кимна сковано на минаване и тя знаеше, че няма да отиде далече. Не и докато…

Джон Матю излезе, вдигайки ципа на панталоните си. Върху мощния си торс бе навлякъл набързо щампована тениска и не носеше боксерки. На флуоресцентната светлина гладката му неокосмена кожа под пъпа беше толкова стегната, че Хекс можеше да види мускулните влакна.

Той не вдигна поглед към нея, но не защото беше срамежлив или сконфузен. Просто не го вълнуваше, че тя е там и това не беше преструвка. Емоционалният му спектър беше… празен.

При умивалниците Джон пусна крана на топлата вода и си сипа голямо количество сапун от контейнера на стената. Докато миеше ръцете си, които бяха опипвали онази жена, разкърши рамене, сякаш бяха изтръпнали.

Беше с леко набола брада. И с торбички под очите. Косата му не бе подстригвана от доста време и краищата й бяха започнали да се къдрят на тила и над ушите. Но най-вече вонеше на алкохол, миризмата се излъчваше от порите му, като че колкото и усилено да работеше черният му дроб, не можеше достатъчно бързо да филтрира кръвта му.

Това не беше добре, не беше безопасно. Тя знаеше, че той участва в битките. Виждала го бе да идва с нови синини и от време на време с някоя превръзка.

— Докога ще продължаваш така? — с равен тон попита тя. — С алкохолна диета и уличници?

Джон спря водата и отиде при кутията за салфетки, в която тя бе направила живописна вдлъбнатина. Беше на две крачки от нея, когато откъсна две дължини от рулото и избърса ръцете си също така щателно, както ги беше измил.

— За бога, Джон, страхотен начин си избрал да прекараш живота си!

Той хвърли употребената хартия в кошчето за отпадъци от неръждаема стомана. Когато стигна до вратата, я погледна за пръв път, откакто тя го бе оставила в леглото си. По лицето му не пролича разпознаване, или спомен, или въобще нещо. Сините очи, някога искрящи, сега бяха мътни.

— Джон… — Гласът й леко потрепна. — Искрено съжалявам.

Много преднамерено и бавно той й показа среден пръст и излезе.

Останала сама в тоалетната, Хекс отиде до потъмнялото огледало и се наведе към него също както готик момичето преди малко. Щом тежестта й се пренесе напред, усети шиповете да се забиват в бедрата й и бе изненадана, че го забелязва.

Вече не й бяха нужни и ги носеше просто по навик. Откакто Рив се бе пожертвал, болката й беше толкова силна, че не й бе нужна допълнителна, за да контролира лошата си страна.

Мобилният й телефон зазвъня в джоба на кожените панталони и звукът я отрезви. Извади го, погледна номера… и стисна здраво очи. Беше очаквала това. Още откакто уреди всичко, пристигащо на телефона на Рив, да се препраща на нейния.

Като прие разговора, тя изрече с равен тон:

— Здравей, Елена.

Последва дълга пауза.

— Не очаквах някой да отговори.

— Тогава защо звъниш на този номер? — Нова дълга пауза. — Слушай, ако е за парите, които са влезли в сметката ти, нищо не мога да направя. Беше част от завещанието му. Щом не ги искаш, дай ги за благотворителност.

— Какви… какви пари?

— Може би още не са постъпили. Мислех, че завещанието вече е удостоверено от краля. — Настана ново мълчание. — Елена? Там ли си?

— Да… — дойде тихият отговор. — Тук съм.

— Ако не е за парите, тогава защо се обади?

Мълчанието не беше изненадващо при цялото поведение на Елена до момента. Но последвалите го думи действаха като разтърсващ шок.

— Обадих се, защото не вярвам, че е мъртъв.