Отмъстена любов

45.

Когато Хекс се изкачи по стълбите към ВИП зоната, в началото й беше трудно да повярва на очите си. Явно Джон и Куин се бяха насочили към тоалетните с Джина. Освен ако не се бяха появили други двама типове, точни копия на тях. Единият с татуировка на Древния език на врата си, а раменете на другия — широки като на Рив.

Но това със сигурност беше Джина в нейната „червеното не означава стоп“ дрешка.

В ухото й прозвуча гласът на Трез.

— Рив е тук и те очакваме.

Е, щяха да почакат още малко.

Хекс зави и се насочи към кадифеното въже, когато на пътя й изникна мъж, облечен в имитация на „Прада“.

— Хей, сладурче, накъде си се разбързала така?

Тъп ход от негова страна. Нещастникът беше избрал погрешната жена, на която да се изпречи на пътя.

— Разкарай се, преди аз да съм те отместила.

— Какво има? — Той посегна към задника й. — Не можеш да понесеш истински мъж… Ох!

Хекс стисна дланта на мъжа така, че сигурно смля кокалчетата му и усука ръката му, докато не запърха като крило на фламинго.

— Добре — процеди тя. — Преди около час си купил кокаин на стойност седемстотин долара. Въпреки количеството, консумирано в тоалетната, обзалагам се, че е останало достатъчно, за да бъдеш пипнат за притежание на дрога. Така че се разкарай от пътя ми и ако отново се опиташ да ме докоснеш, ще ти счупя всички пръсти, а после ще се заема с другата ръка.

Хекс го блъсна, запращайки го обратно сред приятелчетата му. После продължи, напусна ВИП зоната и отмина дансинга. Насочи се към врата под стълбите на мецанина с надпис „Само за служители от охраната“ и въведе кода. Коридорът от другата страна водеше покрай съблекалнята на персонала към нейната цел — офиса на охранителите. Въведе нов код и се озова в помещение с размери шест на шест метра, където се намираше апаратурата за наблюдение.

Всичко, случващо се в сградата, с изключение на офиса на Рив и на помещението с везните на Рали, които бяха включени към отделна видеосистема, се записваше тук и екраните показваха образи от всички части на клуба.

— Здравей, Чък — обърна се тя към намиращия се зад бюрото. — Ще възразиш ли да остана за малко сама?

— Няма проблем. И бездруго трябва да отида до тоалетната.

Смениха си местата и тя потъна в креслото на капитан Кърк, както го наричаха момчетата.

— Няма да ми отнеме много време.

— Нито пък на мен. Искаш ли нещо за пиене, шефе?

— Не, няма нужда.

Чък кимна и се запъти навън, а тя насочи вниманието си към екрана, показващ тоалетните във ВИП зоната. О… боже.

Проклетото трио се беше скупчило в една кабина с Джина плътно по средата, а Джон я целуваше, насочвайки се надолу към гърдите й. Куин, който се намираше зад гърба й, плъзна ръце по предната част на бедрата й.

Притисната между двамата мъже, Джина нямаше вид, че работи. Изглеждаше като жена, която си получава своето.

По дяволите!

Но поне беше Джина. Хекс нямаше лични отношения с нея, защото жената се беше присъединила към тях неотдавна, така че нещата не бяха много по-различни от това Джон да бе забърсал някоя от дансинга. Хекс се облегна назад и си наложи да прегледа другите монитори. Цялата стена беше покрита с образи на хора, които пиеха, взимаха наркотици, правеха секс, танцуваха, говореха, взираха се в пространството.

Това беше добре, помисли си тя. Това беше наистина… добре. Джон се беше отървал от романтичните си заблуди и се беше насочил в друга посока. Това беше добре…

— Хекс, къде си? — прозвуча гласът на Трез в ухото й.

Тя вдигна рязко ръка и заговори в часовника си.

— Дай ми минута.

Отговорът на мавъра беше характерно спокоен.

— Добре ли си?

— Аз… виж, съжалявам. Свършвам тук веднага.

Да, а също и Джина.

Хекс стана от креслото на капитан Кърк, а погледът й се насочи към монитора, който целенасочено избягваше. Нещата напредваха. Бързо. Джон движеше таза си.

Хекс потръпна и се канеше да си тръгне, когато той погледна към охранителната камера. Дали знаеше, че е там или очите му случайно се бяха насочили към нея, беше трудно да се каже. По дяволите! Лицето му беше мрачно, челюстта му беше здраво стисната, а в очите му имаше празнота, която я натъжи.

Хекс се опита да не забелязва промяната у него, но не успя. Тя му беше причинила това.

Може би тя не беше единствената причина той да се превърне в камък, но имаше сериозен принос за това.

Джон погледна настрани.

Хекс се обърна.

Чък подаде глава през вратата.

— Нужно ли ти е още време?

— Не, благодаря. Видях достатъчно.

Тя потупа служителя си по рамото и си тръгна, а когато излезе през вратата, зави надясно. В края на коридора имаше подсилена черна врата. Въведе нов код и пое към офиса на Рив. Когато влезе, тримата мъже около бюрото я погледнаха предпазливо.

Тя зае мястото си пред черната стена срещу тях.

— Какво?

Рив се облегна назад в креслото си и скръсти облечените си в самурена кожа ръце пред гърдите.

— Скоро настъпва периодът ти на нужда ли?

Докато говореше, Трез и Ай Ем направиха с ръце знака на Сенките, предпазващ от нещастие.

— Боже, не. Защо питаш?

— Защото, без да се обиждаш, си кисела до немай-къде.

— Не съм. — Мъжете се спогледаха, а тя се тросна. — Престанете с това.

Страхотно, сега те демонстративно не гледаха един към друг.

— Може ли да се захващаме с онова, заради което сме тук? — попита тя, като се опита да придаде въздържано звучене на тона си.

Рив отпусна ръце и се наведе напред.

— Да, след малко ще тръгна за среща със Съвета.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Трез.

— Стига да нямаме планирани големи сделки за след полунощ.

Хекс поклати глава.

— Последната, уговорена за тази седмица, беше за девет часа и мина безпроблемно. Въпреки че трябва да отбележа колко нервен беше купувачът, и то преди да чуем по радиостанцията на полицията, че още един дилър е намерен мъртъв.

— Значи от общо шест основни подизпълнители, купуващи от нас, са ни останали двама? Това наистина е война за територия.

— И който се е захванал с това, вероятно ще опита да се изкачи нагоре по хранителната верига.

Трез се намеси.

— И по тази причина с Ай Ем смятаме, че трябва да има някой около теб по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, докато нещата не се уталожат.

Рив изглеждате подразнен, но не протестира.

— Имаме ли някаква информация кой оставя тези трупове след себе си?

— Всички мислят, че си ти — отговори Трез.

— Няма логика. Защо бих убивал собствените си купувачи?

Сега Рив беше този, който получи иронични погледи от всички присъстващи.

— О, хайде — заговори. — Не съм чак толкова лош. Добре де, лош съм, но само ако някой ми върти номера. И съжалявам, но четиримата убити бяха много точни бизнесмени. Без майтап. Много добри клиенти.

— Говори ли с доставчиците ни? — попита Трез.

— Да. Казах им да държат позиции и потвърдих, че очаквам да пласирам същото количество от стоката. Изгубените бързо ще бъдат заменени с нови, защото дилърите са като бурените. Винаги изникват нови.

Последваха дискусии за пазара и цените, а после Рив каза:

— Преди да ни е свършило времето, да обсъдим нещата в клуба. Какво е положението?

Да, чудесен въпрос, помисли си Хекс. И какво показа нейното проучване? Джон Матю най-вероятно вече е на колене пред Джина.

— Хекс, това ръмжене ли беше?

— Не. — Тя си наложи да се съсредоточи и даде отчет за инцидентите до този момент на нощта. Трез докладва за клуба „Желязната маска“, за който отговаряше, а Ай Ем изложи счетоводните данни и информацията за ресторанта „Салс“, който беше още едно от притежанията на Рив. Всичко на всичко обикновен бизнес… ако се пренебрегнеше това, че нарушаваха човешки закони, заради които, ако бъдеха хванати, щяха да бъдат обвинени в углавни престъпления. Съзнанието на Хекс участваше само донякъде и когато дойде време да си тръгват, тя първа се озова навън от вратата, макар че обикновено се позабавяше след останалите.

Излезе от офиса в идеалния момент. Ако искаше да получи ритник в задника.

Точно в този миг в началото на коридора се появи Куин, излязъл от една от частните тоалетни. Устните му бяха подути и зачервени, а косата разрошена. Ароматът на оргазъм и мръсни игрички го предшестваше.

Тя спря, макар това да беше изключително тъпа идея.

Куин беше последван от Джина, която изглеждаше сякаш й бе нужно питие. Нещо силно тонизиращо. Жената се беше разтекла от удоволствие, но не защото го изискваше професията й, а защото я бяха оправили както подобава. Унесената усмивка на устните й беше прекалено интимна и откровена за вкуса на Хекс.

Джон излезе последен с високо вдигната глава, ясен взор и изправени рамене.

Бил е великолепен. Беше склонна да се обзаложи… че се е представил невероятно.

Той завъртя глава и очите им се срещнаха. Бяха си отишли срамежливият му поглед, изчервяването, изпълнения със свян интерес към нея. Той кимна веднъж и погледна встрани, улегнал… и готов за още секс, като се имаше предвид как измерваше с поглед друга проститутка.

Смущаващо и непознато чувство на тъга стегна гърдите на Хекс и наруши равномерните удари на сърцето й. В желанието си да го спаси от нещастието, сполетяло последния й любовник, тя беше унищожила нещо в него. Отблъсквайки го, го бе лишила от нещо скъпоценно.

Невинността му си беше отишла.

Хекс доближи ръчния часовник до устата си.

— Нужен ми е малко свеж въздух.

Отговорът на Трез беше изпълнен с одобрение.

— Добра идея.

— Ще се върна, преди да тръгнете за срещата на Съвета.

Когато Леш се завърна от бърлогата на баща си, той си даде само десет минути, за да се съвземе, преди да се качи в мерцедеса и да подкара към овехтялата къща, където пакетираха наркотиците. Чувстваше се толкова отпаднал, че беше цяло чудо как не се блъсна в нещо, за малко точно това да се случи. Търкайки очите си и в същото време опитвайки се да набере номер на телефона си, той не натисна спирачките достатъчно бързо на един червен светофар и само благодарение на факта, че камионите вече бяха разпръснали сол по улиците на Колдуел, гумите останаха стабилни.

Леш остави телефона и се съсредоточи в шофирането. И бездруго може би беше по-добре да не разговаря с господин Д., докато още беше обгърнат от мъглата на баща си, както я наричаше.

По дяволите, отоплението го правеше дори по-вцепенен.

Леш отвори прозорците и спря притока на топъл въздух, насочен към предната седалка. Когато пристигна пред съборетината, вече се чувстваше много по-жив. Паркира отзад, така че мерцедесът да бъде прикрит от затворената веранда и гаража. Влезе през кухненската врата.

— Къде сте? — извика. — Какво е положението?

Тишина.

Надникна в гаража и тъй като видя вътре само лексуса, предположи, че господин Д., Грейди и другите двама още не са се върнали от срещата с поредния дилър. А това значеше, че има време да хапне. Тръгна към хладилника, зареден специално за него и набра номера на малкия тексасец. Едно позвъняване. Две позвънявания.

Извади сандвич с пуйка и провери срока му на годност, а в ухото му прозвуча сигнал, показващ, че се е включила гласовата поща на господин Д. Леш се напрегна и се втренчи в телефона си. Никога не стигаше до гласова поща. Никога. Разбира се, беше възможно срещата да е продължила по-дълго и в момента да се намираха по средата й.

Леш се хранеше и седеше в очакване да чуе завръщането им всеки миг. Когато това не се случи, той отиде в дневната и включи лаптопа. Имаше джипиес система, която установяваше местонахождението на всеки телефон, принадлежащ на Обществото на лесърите. Включи опцията за проследяване на този на господин Д. и установи…

Движеше се бързо на изток. И другите двама лесъри бяха с него.

Тогава защо не вдигаше телефона си?

Изпълнен с подозрения, Леш набра отново номера му и закрачи из овехтялото помещение, а звъненето продължаваше ли, продължаваше. В къщата нямаше нищо нередно, доколкото можеше да види. Всичко в дневната беше същото, а спалните бяха подредени. Рамките на прозорците бяха непокътнати, а капаците спуснати.

Звънеше на тексасеца за трети път, когато пое по коридора, водещ към предната част на къщата, гледаща към улицата…

Леш спря и рязко завъртя глава към вратата, която все още не беше отворил… През процепа й отдолу проникваше студен въздух. Нямаше нужда да я отваря, за да разбере какво се беше случило, но въпреки това го направи. Стъклото беше счупено, а по перваза имаше черни следи. От гума, а не от лесърска кръв.

Хвърли бърз поглед и забеляза стъпки по тънкия слой сняг, които водеха към улицата. Без съмнение упражнението с краката не беше продължило дълго. В тихия квартал наоколо имаше много коли, които можеха да бъдат задигнати, а такова нещо беше детска игра за всеки престъпник.

Грейди се беше опитал да избяга.

А това изненада Леш. Грейди със сигурност не беше кой знае колко умен, но полицията беше по петите му. Защо би рискувал по петите му да тръгне още някой, който го издирва?

Леш отиде в дневната и се намръщи, загледан в канапето, където Грейди беше оставил мазната кутия от пица и… вестника, който беше чел. Беше отворен на некролозите. Леш си припомни ожулените му кокалчета, отиде и взе вестника…

Подуши някаква миризма върху страниците. „Олд спайс“.

Значи господин Д. все пак притежаваше поне половин мозък и също го беше разгледал.

Погледът на Леш пробяга по имената. Няколко човеци на седемдесет и осемдесет години. Един на шейсет. Двама на петдесет. Никой от тях не носеше името Грейди.

Трима от покойниците не бяха жители на града, но имаха семейства в Колдуел…

А, ето нещо интересно. Кристиан Андрюз, двайсет и четиригодишна. Не се споменаваше причината за смъртта, но беше починала в неделя, а погребалната церемония беше извършена днес в гробището „Боровата горичка“. И най-важното: „Вместо цветя моля изпращайте дарения на фонда за жертви на домашно насилие СПД“.

Леш се втурна към лаптопа и провери данните от джипиеса. Фордът на господин Д. се носеше стремително към… Ти да видиш! Към гробището, където някога прекрасната Кристиан Андрюз щеше да прекара вечността, прегърната от ангели.

Сега вече му беше ясен случаят на Грейди. Нещастникът пребивал момичето редовно, докато една вечер не прекалил с грубата си обич. Тя умряла, а полицията открила тялото и започнала да издирва гаджето наркопласьор, който използвал малката женичка за отдушник от стреса в работата. Нищо чудно, че бяха по петите му.

А любовта надделяваше над всичко… Дори и над здравия разум у престъпниците.

Леш излезе отвън и се материализира в гробищния парк, готов за среща не само с този глупав човек, но и с тъпите лесъри, които би трябвало да го пазят по-добре.

Прие форма само на десетина метра от една паркирала кола и едва не беше забелязан от седящия вътре. Бързо се скри зад статуя на жена в роба и огледа седана пред себе си. Намиращият се вътре беше човек, ако се съдеше по миризмата. Човек с много кафе пред себе си.

Полицай под прикритие. Който без съмнение се надяваше, че Грейди ще стори точно това, което и беше предприел: ще почете лично убитото от него момиче.

Добре, тази игра можеше да се играе и от двама.

Леш извади телефона си и прикри с длан светещия екран. Написа съобщение до господин Д., което се надяваше той да прочете навреме. При наличието на полиция на сцената Леш щеше сам да се заеме с Грейди. А после щеше да се заеме с нещастника, оставил го сам достатъчно дълго, че да успее да се измъкне.