Отмъстена любов

49.

Когато цивилната полицейска кола напусна гробището „Боровата горичка“, Леш се съсредоточи изцяло върху симпатското присъствие, разкрило се отвъд портите.

— Разкарайте се оттук, по дяволите! — нареди на подчинените си.

Материализира се обратно при гроба на мъртвото момиче в задния ъгъл на…

Крясъците наподобяваха оперно пеене, сякаш някоя сопрано певица не успява да овладее извисяващия си глас, който преминава в неистово крещене. Когато Леш прие форма, той беше гневен, че е пропуснал представлението… защото сигурно си е струвало да се види.

Грейди лежеше по гръб със смъкнати панталони и кървеше от различни места, но най-силно от пресния разрез на гърлото. Беше жив, подобно на муха на перваза на нажежен прозорец, и размахваше бавно строшените си крака и ръце.

Убийцата му, онази кучка от „Зироу Сам“, се изправи. И за разлика от умиращата муха, която не забелязваше нищо освен собственото си сбогуване с живота, тя напълно беше наясно за появата на Леш. Обърна се и зае позиция за бой с напрегнати бедра, готови да оттласнат здравото й тяло напред.

Беше супер секси. Особено когато се намръщи, показвайки, че го е разпознала.

— Мислех, че си мъртъв — заговори. — А също така, че си вампир.

Той се усмихна.

— Изненада. А и ти също пазиш своята малка тайна, нали?

— Никога не съм те понасяла и това не се е променило.

Леш поклати глава и демонстративно огледа тялото й.

— Изглеждаш наистина добре в кожени дрехи.

— А ти изглеждаш по-добре в ковчег.

Той се засмя.

— Евтин изстрел.

— Също като мишената ми. Добре си пасват.

Леш се усмихна, а в главата му изникнаха ясни картини, от които получи невероятна ерекция, защото знаеше, че и тя можеше да ги усети. Представи си я на колене пред него, а членът му беше в устата й. Дланите му обхващаха главата й и той проникваше дълбоко, докато почти не я задуши. Хекс завъртя очи.

— Евтино порно.

— Не. Предстоящ секс.

— Съжалявам, не си падам по Джъстин Тимбърлейк. Нито по Рон Джереми.

— Ще видим. — Леш кимна към човека, чието гърчене беше отслабнало, като че студът го беше сковал. — Боя се, че ми дължиш нещо.

— Ако включва прободна рана, на линия съм.

— Това… — Той посочи към Грейди. — … беше мое.

— Трябва да повишиш малко стандартите си. Това — тя изимитира жеста му по посока на Грейди — е кучешко лайно.

— Те са добри за торене.

— Тогава нека те захвърля под някой розов храст и да видим как ще подейства.

Грейди изпъшка и те двамата хвърлиха поглед към него. Мръсникът беше във финалната фаза на смъртта, лицето му имаше цвета на замръзналата земя около него, а кървенето от раните му отслабваше.

Изведнъж Леш осъзна с какво му бяха запушили устата и погледна към Хекс.

— Наистина бих могъл да си падна по жена като теб, гълтачо на грехове.

Хекс прокара острието на ножа по ръба на надгробната плоча и кръвта на Грейди премина от метала върху камъка, като че за да бъде отбелязана отплатата.

— Като се има предвид какво му сторих, проявяваш голям кураж, лесъре. Или нямаш желание да задържиш своя комплект?

— Аз съм различен.

— По-малко надарен от него? Боже, колко разочароващо. Сега, ако ме извиниш, аз изчезвам от тук. — Тя вдигна ножа си и помаха, а после изчезна.

Леш се втренчи в празното пространство на мястото, където беше стояла тя, а от устата на Грейди се чу леко бълбукане като от вана, отърваваща се от последните капки вода, останали в нея.

— Видя ли я? — обърна се Леш към идиота. — Каква жена. Ще я имам за себе си.

От дупката в гърлото на Грейди се откъсна един последен дъх, защото нямаше друг изход, като се имаше предвид, че устата му беше заета да прави свирка на собствения му пенис.

Леш сложи ръце на кръста си и огледа гърчещото се тяло.

Хекс… Щеше да се погрижи пътищата им да се пресекат отново. Надяваше се тя да разкаже на братята, че го е видяла. Беше по-добре врагът да е неспокоен, вместо съсредоточен. Знаеше, че всички братя щяха да се чудят как Омега е успял да превърне един вампир в лесър, но това беше само една малка част от цялата история.

Финалната реплика щеше да им я сервира лично.

Леш закрачи бавно в студената нощ и намести намиращото се в панталоните му, като реши, че щеше да си позволи едно чукане. Наистина беше в настроение за това.

Ай Ем заключи вратата на „Ресторанта на Сал“, а Ривендж прибра червения си кинжал и погледна към Вишъс. Братът се взираше в него по не особено приятен начин.

— Какво има в плика? — попита Рив.

— Свързано е с теб.

— Монтраг се е опитал да ме обвини, че аз съм замислил убийството на Рот? — Не че това би имало значение. Рив вече беше доказал на чия страна стои, като уреди прерязването на гърлото на мръсника.

Вишъс бавно поклати глава и хвърли поглед към Ай Ем, който застана до брат си.

Рив заговори троснато.

— Няма нещо, което те да не знаят за мен.

— Добре тогава, гълтачо на грехове. — Ви хвърли плика на масата. — Очевидно Монтраг е знаел какъв си. Което без съмнение е причината да се обърне към теб с поръчка за убийството на Рот. Никой не би повярвал, че идеята не е била изцяло твоя, ако стане ясна природата ти.

Рив се намръщи и извади листа, оказал се писмена клетвена декларация, описваща убийството на втория му баща. Какво, по дяволите, означаваше това? Едно нещо със сигурност стана ясно на Рив: бащата на Монтраг е бил в къщата след убийството. Но нима беше успял да убеди хелрена на майка му не само да говори, но и да подпише? И после не е сторил нищо с разкритата информация?

Рив си припомни срещата в кабинета на Монтраг отпреди няколко дни… и лекия му намек, че знае що за мъж е Рив. Добре, знаел е за това, а не за търговията с наркотици.

Рив прибра документа обратно в плика. По дяволите, ако това излезеше наяве, с обещанието, дадено пред майка му, щеше да е свършено.

— Какво точно има вътре? — попита един от братята.

Рив пъхна плика във вътрешния джоб на коженото си палто.

— Клетвена декларация, подписана от втория ми баща преди да умре, в която ме предава като симпат. Истинска е, ако се съди по кървавочервения подпис в долния й край. Но на какво бихте се обзаложили, че Монтраг не е изпратил единственото си копие?

— Може да е фалшифицирана — промърмори Рот.

Малко вероятно, помисли си Рив. Имаше прекалено много верни подробности за случилото се през онази нощ.

За миг той се върна обратно в миналото, в нощта, когато беше извършил въпросното деяние. Беше се наложило майка му да бъде откарана в клиниката на Хавърс заради поредния от многото й „инциденти“. Когато беше станало ясно, че ще я задържат един ден за наблюдение, Бела беше останала с нея, а Рив беше взел своето решение.

Прибра се у дома, събра догените в частта от къщата, където живееше прислугата, и се озова лице в лице с общата болка на всички служещи на семейството. Помнеше толкова ясно как се беше взирал в мъжете и жените от дома му, беше срещнал погледите им един по един. Много от тях бяха дошли в къщата заради втория му баща, но бяха останали там заради майка му. И очакваха от него да спре издевателствата, продължили прекалено дълго.

Нареди им да напуснат имението за един час.

Не беше имало никакви възражения и всички го бяха прегърнали на път за навън. До един знаеха какво възнамеряваше да направи и това беше също и тяхната воля.

Рив бе изчакал, докато излезе и последният доген и после се беше запътил към кабинета на втория си баща, където го беше заварил задълбочен в купищата документи на бюрото му. В гнева си Рив се беше погрижил за мъжа по старомодния начин. Броеше удар срещу удар, целеше да му причини болката, която беше изпитала майка му, преди да прати кучия син при създателя му.

Когато беше чул позвъняване на входната врата, Рив бе предположил, че персоналът се връща и му даваха предупреждение, за да могат да заявят напълно достоверно, че не са изненадали убиеца по време на действията му. С един последен удар, той счупи черепа на втория си баща, пребивал своята шелан.

Без да губи време, Рив се отдръпна от тялото, отвори входната врата на имението със силата на волята си и излезе през френските прозорци отзад. Това, че догените щяха да се приберат вкъщи и „да открият“ тялото, беше идеално, тъй като техният подвид по природа беше покорен и никога не биха били заподозрени в насилие. А и в този момент симпатската му страна го беше накарала да освирепее и той трябваше да възвърне контрола над себе си. Което по онова време не включваше взимането на допамин. Налагаше му се да използва болката като средство да укроти гълтача на грехове в себе си.

Изглеждаше, сякаш всичко си е дошло по местата… докато не бе научил в клиниката, че бащата на Монтраг е открил тялото. Беше се оказало обаче, че не е кой знае какъв проблем. Според тогавашните показания на Рем, той влязъл в къщата и се натъкнал на местопрестъплението, после повикал Хавърс. Когато лекарят пристигнал, догените вече се били върнали и обяснили едновременното си отсъствие с факта, че наближавало лятното слънцестоене и те били навън, за да се подготвят за предстоящите церемонии.

Бащата на Монтраг добре се беше преструвал, а също и синът му. Всякакви емоционални смущения, които Рив бе доловил тогава или по време на срещата преди дни, можеха да бъдат приписани на скорошната смърт или съответно на заговора за убийството.

Боже, беше повече от ясно какво е целял Монтраг, като е подтикнал Рив да убие Рот. След като работата бъдеше свършена, той щеше да оповести за съществуването на клетвената декларация и така да разобличи Рив едновременно като убиец и симпат. След депортирането на Рив той щеше да поеме контрола не само върху Съвета, но и върху цялата раса.

Хитро.

Лошо, че нещата не се бяха подредили според плана му. Чак да ти се доплаче.

— Да, сигурно има и друго копие на клетвената декларация — промърмори Рив. — Никой не изпраща единствения си екземпляр по белия свят.

— Може би си струва да се посети къщата му — отбеляза Рот. — Ако на наследниците на Монтраг им попадне такова нещо в ръцете, ще имаме проблем, нали ме разбираш?

— Умря, без да е създал поколение, но все има някакви роднини. И аз ще се погрижа те да не научат за това.

За нищо на света нямаше да допусне да наруши клетвата, дадена пред майка му. Изключено.