Отмъстена любов

31.

В непрогледния мрак на банята Ривендж се блъсна в една от облицованите с мрамор стени, препъна се в мраморните плочки и се удари в мраморния умивалник. Тялото му беше живо, изпълнено с усещания, регистрираше болката от удара в бедрото, белите му дробове горяха, докато дишаше накъсано, а сърцето му блъскаше бясно в гръдния кош.

Той пусна сатенения юрган, включи осветлението със силата на волята си и погледна надолу.

Членът му беше твърд и уголемен, готов за действие. Мили… боже.

Озърна се наоколо. Зрението му беше нормално. Цветовете на банята бяха черно, металносиво и бяло, а ръбът на джакузито се издигаше над пода и дълбочината на ваната беше видима. Но макар светът да не беше обагрен в цвят на рубин и двуизмерен, осезанията му бяха напълно пробудени, кръвта бушуваше във вените му, кожата му копнееше за допир, а оргазмът молеше да бъде изживян.

Той напълно се беше обвързал с Елена.

А това означаваше, че поне в този момент, когато беше така отчаян да прави секс с нея, вампирската му страна надделяваше над симпатската.

Потребността му от нея триумфираше над мрака в него.

Причината сигурно беше в хормоните на обвързването. Хормони, които бяха надделели над биохимията му.

Осъзнавайки новата действителност, той не изпита безмерна радост, нито усещане за победа, нито желание да се хвърли върху нея и да я обладае с пълна сила. Всичко, което можеше да направи, бе да се взира надолу в пениса си и да си припомня къде е бил за последно. Какво беше правил с него… и с останалата част от тялото си.

На Ривендж му се искаше да отсече проклетото нещо.

Нямаше начин да го сподели с Елена. Само че… не можеше да се върне при нея така. Рив сграбчи члена си с грамадната си ръка и стисна силно. О… По дяволите… Беше хубаво… Припомни си как бе целувал Елена там долу, за топлината й, разнесла се в устата и гърлото му. Видя разтворените й крака, лъщящата мекота, а пръстите му се плъзгаха навътре и после обратно навън, докато тя стенеше и потрепваше.

Тестисите му се втвърдиха като юмруци, а по гърба му полазиха тръпки. Отвратителният му шип се напрегна, макар да нямаше къде да се забие. От гърлото му беше на път да се разнесе рев, но той го спря, захапвайки долната си устна, докато не усети вкус на кръв. Рив еякулира върху дланта си, но въпреки това продължи да движи ръката си. Стигна до оргазъм отново и отново, но продължаваше да иска още. Като че тялото му не беше намирало облекчение в продължение на петстотин години.

Когато бурята най-накрая премина, той осъзна… по дяволите, беше се подпрял на стената, лицето му се притискаше в мрамора, раменете му бяха увиснали, а бедрата му се тресяха, като че някой беше прикачил към пръстите на краката му кабели и ги беше свързал с акумулатора на кола.

С треперещи ръце той почисти, като използва една от старателно сгънатите кърпи на стойката, избърсвайки плота, мивката и огледалото. После взе нова кърпа и почисти ръцете, пениса, стомаха и краката си, защото беше оклепал и себе си, колкото проклетата баня.

Когато най-накрая, след близо час, посегна към дръжката на вратата, той до голяма степен очакваше Елена да си е тръгнала и не би я винил. Жена, с която беше правил секс, му беше предложила вената си, а той беше избягал като долен страхливец в банята и се беше заключил.

Защото беше получил ерекция.

Мили боже. Тази вечер, която не беше започнала особено добре, се бе превърнала в истинска верижна катастрофа. Рив се стегна и отвори вратата.

Когато в спалнята проникна светлина, Елена седна сред чаршафите, а по лицето й беше изписана тревога… но не и укор. Тя не го съдеше, нито се чудеше как да го накара да се чувства още по-зле. Просто беше откровено загрижена.

— Добре ли си?

Е, това беше големият въпрос.

Ривендж наведе глава и за първи път му се прииска да се разкрие пред някого. Не обичаше да споделя дори и с Хекс, която беше преживяла повече и от него. Но пред Елена, с нейните широко отворени очи с цвят на карамел върху прекрасното й лице, искаше да признае всяко мръсно, подло, отвратително, жестоко нещо, извършвано някога от него.

Просто искаше да е честен.

Да, но ако изложеше всички подробности пред нея, в каква ситуация би я поставило това? В позицията да се налага да докладва за него, че е симпат и да се бои за собствения си живот. Чудесен резултат. Съвършен.

— Ще ми се да бях различен — произнесе той. Не можеше да си позволи да се приближи повече от това до истината, която би ги разделила завинаги. — Ще ми се да бях друг мъж.

— А на мен не.

Причината бе, че не го познаваше. Не и истински. И все пак той не можеше да понесе мисълта, че след тази вечер, която прекараха заедно, може да не я види отново.

Или че тя би се ужасила от него.

— Ако те поканя да дойдеш отново и да бъдеш с мен, би ли се съгласила?

Елена не се поколеба.

— Да.

— Дори нещата между нас… да не могат да бъдат… нормални… В сексуално отношение.

— Да.

Той се намръщи.

— Никак не е редно спрямо теб…

— И моето поведение към теб в клиниката не беше много редно, така че ще сме квит.

Рив не можа да не се усмихне, но не задълго.

— Трябва да знам… защо. Защо би се върнала?

Елена се облегна назад във възглавниците и бавно плъзна ръка по атлазения чаршаф покриващ корема й.

— На този въпрос имам само един отговор, но не съм сигурна, че е онзи, който желаеш да чуеш.

Вцепенението, започнало да се завръща, докато усещането от преживените от него оргазми бавно отзвучаваше, отново завладя тялото му.

Моля те, нека не е от съжаление.

— Кажи ми.

Тя помълча още известно време, погледът й се рееше над гледката на двете блестящи половини на Колдуел.

— Попита ме защо бих се върнала — заговори меко. — И единственият отговор, който имам, е как бих могла да не го направя? — Очите й се насочиха към него. — И на мен донякъде ми се губи логиката, но пък чувствата не са подвластни на логика, нали така? И не е нужно. Тази вечер… ти ми даде нещо, което не просто не бях изживявала от много време, а мисля, че изобщо никога не съм изпитвала. — Тя поклати глава. — Вчера увих едно мъртво тяло… Тялото на мой връстник. Тялото на някой, който излизайки от дома си, едва ли е допускал, че това е последната му вечер. Не знам докъде ще стигне това. — Тя посочи с ръка тях двамата. — Може да е нещо за вечер или две. Може да продължи и месец. Или пък повече от десетилетие. Всичко, което знам, е, че животът е прекалено кратък, та да си позволя да не се върна и да не изживея това отново. Животът е прекалено кратък и твърде много ми харесва да бъда с теб, че да ме е грижа за каквото и да било друго.

Ривендж пое дълбоко въздух, загледан в нея.

— Елена?

— Да.

— Моля те не ме разбирай погрешно…

Тя въздъхна и той видя как голите й рамене се напрегнаха.

— Добре. Ще се опитам да не го правя.

— Ако продължиш да идваш тук… — Последва пауза. — Ще се влюбя в теб.

Джон откри апартамента на Хекс сравнително лесно, защото се намираше само на десет пресечки от „Зироу Сам“. Въпреки близостта си, районът сякаш бе в съвсем различен град. Къщите, облицовани с кафеникав камък, бяха елегантни и стари, с арки над прозорците, което го накара да си помисли, че са от Викторианската епоха. Макар изобщо да не бе наясно откъде го знае с такава сигурност.

Хекс не притежаваше цяла къща, а само апартамент в сутерена на сграда, разположена в особено привлекателна част на квартала. Под каменните стълби, водещи от тротоара нагоре към входната врата, имаше ниша. Той се вмъкна в нея и отключи странна на вид медна ключалка. В мига, в който пристъпи вътре, се включи лампа и освети не особено вълнуващ интериор. Подът бе покрит с червени плочи, а изградените от бетонови блокчета стени бяха боядисани в бяло. В далечния край на помещението се виждаше друга врата със също така необикновена ключалка.

Той беше очаквал, че Хекс живее на някое по-екзотично място, изпълнено с много оръжия.

А също и с купища луксозно бельо и обувки с високи токчета.

Но това беше само фантазия.

Когато отвори вратата в края на коридора, се включиха още лампи. Стаята пред него нямаше прозорци и беше празна, с изключение на леглото, но това не беше изненадващо, ако се съдеше по коридора, водещ към нея. Имаше баня, но липсваха кухня, телефон и телевизор. Единственият цвят в стаята идваше от старомодните дъски на пода — топли медени багри под блестящия лак. Стените бяха бели като в преддверието, но бяха изградени от тухли.

Изненада се от свежестта на въздуха, но после забеляза трите отвора на вентилацията.

Джон съблече коженото си яке и го пусна на пода. После свали ботушите си, но остави черните чорапи на краката си. Влезе в банята, използва тоалетната и наплиска лицето си със студена вода. Нямаше кърпи и той използва ръба на черната си риза. Изтегна се на леглото, но остави оръжията си, където бяха, макар причината да не беше, че се бои от Хекс.

Може би това го правеше глупак. Първото нещо, което беше научил в тренировъчната програма на Братството, бе никога да не вярва на симпат и ето че рискуваше живота си, като отсядаше в дома на такъв, без да казва на никого къде се намира.

Но въпреки всичко се нуждаеше точно от това.

Когато нощта паднеше отново, щеше да реши какво да прави от тука нататък. Не искаше да се оттегля от битките. Прекалено много обичаше да се бие. Чувстваше го… като нещо правилно и то не само защото защитаваше собствената си раса. Имаше усещането, че това е неговото предопределение, че е роден и отгледан за това.

Но не беше убеден, че можеше да се върне обратно в имението и да остане да живее там.

След като полежа известно време, без да се движи, осветлението угасна и той се взря в мрака. Положил глава на двете доста твърди възглавници, той осъзна, че за първи път беше напълно сам, откакто Тор го беше прибрал от онзи мизерен апартамент с големия си черен рейндж роувър.

Спомняше си с изключителна яснота живота си в онази дупка, намираща се не просто в лоша част на града, а в най-опасния район на Колдуел. Всяка нощ изпитваше ужас, защото беше мършав, слаб и беззащитен. Единственото, което можеше да поема заради чувствителния си стомах, бяха протеинови шейкове и тежеше по-малко от прахосмукачка. Вратата, която го разделяше от наркоманите, проститутките и огромните плъхове, изглеждаше тънка като хартия.

Беше искал да върши добро за света. И все още го искаше.

Беше искал да се влюби и да бъде с жена. И все още го искаше.

Беше искал да има семейство, да има майка и баща, да бъде част от голяма фамилия. Това вече не го искаше.

Джон започваше да разбира, че чувствата са като сухожилията в тялото. Можеш да ги опъваш ли опъваш, да чувстваш болката, причинена от деформацията и от разтягането… и до известен момент ставата продължава да функционира и съответният крайник да поема натоварването. Но не и ако натоварването продължи до безкрайност.

Нещо в него се беше пречупило. И беше абсолютно убеден, че не съществува психотерапевтичен еквивалент на артроскопската операция.

За да помогне на съзнанието си да се успокои и да не го доведе до пълна лудост, той се съсредоточи върху случващото се около него. В стаята беше тихо, чуваше се само звукът от отоплителната инсталация, но шумът не беше силен. Сградата над него беше празна и съответно нямаше звуци от движение.

Затвори очи и се почувства в по-голяма безопасност, отколкото беше редно.

Той беше свикнал да бъде сам. Времето, прекарано с Тор и Уелси и после с братята, беше аномалия в живота му. Той беше роден сам на една автобусна спирка и беше останал сам по време на престоя си в приюта, макар и заобиколен от вечно променяща състава си група деца. И после се беше оправял сам в света.

Беше преживял изнасилване и го надмогна без помощ. Беше боледувал и се беше лекувал сам. Проправяше си път напред, доколкото това му беше възможно и беше свършил добра работа.

Беше време да се върне към основите.

И към същината си.

Животът му с Уелси и Тор… и с братята… бяха един вид неуспешен експеримент, нещо, което даваше вид, че има потенциал, но в крайна сметка се беше оказало провал.