Отмъстена любов

5.

Елена наблюдаваше как кралят на расата им едва мина през вратата на път за навън. Беше огромен и плашещ на вид. Това, че беше почти повалена от него, добави последната капка към драматичните събития от вечерта.

Приглади косата си, постави чантата обратно на рамото си и тръгна надолу по стълбите, след като премина през нужната проверка. Беше закъсняла за работа само с един час, защото — чудо на чудесата — медицинската сестра на баща й се оказа свободна тази вечер и успя да дойде по-рано. Беше благодарна на Скрайб Върджин за съществуването на Лузи.

Когато най-лошата част от пристъпа премина, баща й не се беше държал така ужасно, както можеше да се очаква и тя предположи, че това се дължеше на току-що изпитите лекарства. Преди да започне да ги взема, кризата можеше да продължи цяла нощ, така че до известна степен тази вечер беше проличал някакъв прогрес.

Въпреки всичко сърцето й се късаше.

Когато стигна до последната камера, Елена почувства чантата си още по-тежка от преди. Беше решила да отложи срещата и да остави дрехите си у дома, но Лузи я беше разубедила. Въпросът, зададен й от нея, се беше загнездил дълбоко в съзнанието й: „Кога за последно си излизала от къщи по друга причина, освен да работиш?“.

Елена не й отговори, защото по природа беше затворена… а и защото наистина не знаеше какво да каже.

Именно това се опитваше да й обясни Лузи, нали? Онези, които се грижеха за болен близък, трябваше да обръщат внимание и на себе си, а част от това изискваше да имат личен живот. Бог беше свидетел, че Елена непрекъснато го повтаряше на роднините на хронично болни пациенти, като съвета бе и разумен, и практичен.

Или поне когато го даваше на другите. Щом опреше до нея, се чувстваше, сякаш постъпва като егоист.

Така или иначе, срещата вече беше факт. След края на смяната й малко преди изгрев-слънце нямаше да има време да се прибере до вкъщи и да провери как е баща й. Тя и мъжът, поканил я да излязат, нямаше да имат на разположение повече от час, за да си поговорят в отворената през цялата нощ закусвалня, преди нахлуването на слънчевите лъчи да сложи край на всичко.

И все пак тя очакваше излизането с такова нетърпение, че чак се чувстваше виновна.

Боже… колко типично. Съвестта й я дърпаше на една страна, самотата на друга.

Озовала се в чакалнята, тя се втурна право при старшата сестра, седнала зад бюрото на рецепцията.

— Много съжалявам, че…

Катя спря работата си и протегна ръка към нея.

— Как е той?

Елена успя само да примигне. Неприятно й беше, че всички в службата й са наясно за проблемите на баща й, а някои дори бяха ставали свидетели на най-тежките кризи.

Въпреки че заболяването му донякъде го беше лишило от гордостта му, все нещичко от нея му беше останало.

Тя потупа ръката на шефката си и отстъпи настрани.

— Благодаря, че попита. Вече е по-спокоен и медицинската сестра е при него. За щастие тъкмо му бях дала лекарствата.

— Имаш ли нужда от малко време, за да се успокоиш?

— Не. Какво е положението?

Катя се усмихна тъжно, сякаш си бе прехапала езика. Отново.

— Не е необходимо да си толкова силна.

— Необходимо е. — Елена се огледа наоколо, като се опита да прикрие потръпването си. Още членове на персонала се приближаваха към нея по коридора, възседнали вълната на загрижеността. — Какви са задачите ми за днес?

Трябваше да се отърве от… Никакъв шанс.

Не след дълго всички, с изключение на сестрите в операционната, които асистираха на Хавърс, оформиха кръг около нея и гърлото на Елена се сви при звука на състрадателния хор от страна на колегите й. Изпитваше клаустрофобия като бременна жена в асансьор.

— Добре съм. Благодаря на всички.

И последната сестра се доближи, а след като изрази съчувствието си, жената поклати глава и каза:

— Не че искам да говоря за служебни въпроси, но…

— Моля те, говори — веднага каза Елена.

Сестрата се усмихна с респект, като че възхитена от куража й.

— Ами… Той е тук. В стаята за прегледи е. Да донеса ли монета?

Всички изпъшкаха. На всички беше ясно за кого сред множеството им пациенти от мъжки пол става дума и импровизираното бинго обикновено решаваше кой да се заеме с него. Губеше този, който беше посочил най-далечната дата от тази върху монетата.

В общи линии всички сестри спазваха професионална дистанция към пациентите, защото така трябваше, иначе биха изхвърчали. В неговия случай стояха настрани не от загриженост за работните си места. Повечето жени се чувстваха изнервени от присъствието му, дори и най-коравите.

А Елена? Не чак толкова. Да, у него имаше нещо мафиотско с тези костюми на тънки райета, прическата му тип ирокез и аметистовите очи, казващи: „Не се ебавай с мен, ако искаш да оживееш“. И беше вярно, че озовеше ли се затворена с него в стаята за прегледи, инстинктът й подсказваше да наблюдава с едно око изхода, в случай че се наложеше да го използва. А и на гърдите му имаше татуировки… И това, че винаги държеше бастуна в ръка, все едно бе не само помощно средство, но и оръжие. И…

Добре де, този тип караше и Елена да се чувства притеснена. Въпреки това тя се намеси в спора кой да вземе 1977 година.

— Аз ще го поема. Ще се реванширам, задето закъснях.

— Сигурна ли си? — попита някой. — Струва ми се, че тази вечер ти се насъбра достатъчно.

— Нека само изпия едно кафе. В коя стая е?

— Оставих го в трета — отвърна една от сестрите.

Елена се запъти към съблекалнята, последвана от радостни възгласи, остави нещата в шкафчето си и си сипа чаша от горещата ободряваща течност. Кафето беше достатъчно силно, че да я изпълни с енергия, за да свърши добре работата си, както и да освободи съзнанието й от мисли. Или почти да го освободи.

Докато отпиваше, се загледа в редиците боядисани в бежово шкафчета, разхвърляните по пода обувки и висящите от закачалките зимни палта. На плота в кухненския бокс стояха любимите чаши за кафе на всяка от тях, на рафтовете — любимите им видове закуски, а на кръглата маса имаше купа с… какво беше тази вечер? Пакетчета „Скитълс“. Над масата висеше табло, покрито с реклами за различни събития, изрязани купони и тъпи шеги, лишени от всякакъв хумор, както и снимки на сексапилни мъже. До него се намираше графикът със смените, представляващ бяла дъска, разграфена на квадратчета, покриващи следващите две седмици — всяко запълнено с име в различен цвят.

Някакво подобие на нормален живот, нищо особено само по себе си, докато не седнеш и не се замислиш за всички онези по света, които не успяват да запазят работата си или да се наслаждават на чувството за независимост, или са принудени да хабят енергия за незначителни подробности като например факта, че ако купиш дванайсет ролки двупластова тоалетна хартия, спестяваш петдесет цента.

Това още веднъж й напомни, че да водиш нормален живот беше привилегия, а не право и й тежеше ужасно, като мислеше за баща си, сврян в ужасната малка къща, за да се сражава с демони, съществуващи само в главата му.

Някога той беше имал живот и то какъв. Бил е член на аристокрацията, служил е на Съвета и е притежавал завидно образование. Имал е шелан, която го обожавала и дъщеря, която го изпълвала с гордост, а имението им било прословуто с тържествата си. Сега му бяха останали само халюцинации, които го измъчваха. Въпреки че гласовете, които чуваше, бяха само въображаеми, те представляваха не по-малко строг затвор, макар никой друг да не виждаше решетките и да не чуваше надзирателите.

Докато Елена миеше чашата си, не можа да не се замисли за несправедливостта във всичко това. Което вероятно беше добре. Въпреки всичко, видяно от нея в работата й, не беше привикнала към страданието и се молеше да не й се случва.

Преди да напусне съблекалнята, хвърли бърз поглед към огледалото в цял ръст до вратата. Бялата й униформа беше идеално изгладена и чиста като стерилна марля. По чорапите й нямаше бримки. По обувките с гумени подметки нямаше петна или драскотини.

Но косата й беше така разбъркана, както тя се чувстваше.

Разпусна я, нави кока си отново и постави ластика обратно на мястото му. После се запъти към стая номер три.

Картонът на пациента беше поставен в прозрачна пластмасова стойка, окачена на стената до вратата. Тя пое дълбоко въздух, взе го и го отвори. Беше доста тънък, като се имаше предвид колко често беше виждала пациента в клиниката, и нямаше отбелязана почти никаква информация, само името, телефона му и близък за контакти, в случая жена.

След като почука, тя влезе в кабинета със самоувереност, която не изпитваше, главата й беше високо вдигната, гърбът — изправен. Прикриваше безпокойството си с комбинация от поза и професионално усърдие.

— Как сте тази вечер? — попита тя и погледна пациента право в очите.

В мига, когато аметистовият му взор срещна нейния, тя вече не можеше да каже какво е излязло току-що от устата й и дали той е отговорил. Ривендж, син на Ремпун, изсмука всяка мисъл от главата й, изпразни съзнанието й, все едно източваше аквариум и я остави без искрица мисловна дейност.

А после се усмихна.

Този мъж беше същинска кобра. Наистина беше… хипнотизиращ, защото беше плашещ и защото беше красив. С прическата тип ирокез, суровото си лице и масивно тяло, той беше въплъщение на секса и властта и най-неочаквано всичко това бе облечено в… черен костюм на райета, очевидно ушит по поръчка.

— Добре съм, благодаря — отговори той, с което реши мистерията за това какво го беше попитала. — Ами ти?

Тя не отвърна веднага и той се усмихна леко, без съмнение защото беше наясно, че никоя от сестрите не обича да остава насаме в затворено помещение с него, което му доставяше удоволствие. Или поне това прочете тя в овладяното му и прикрито изражение.

— Попитах как си? — повтори той провлачено.

Елена остави картона му на бюрото и извади от джоба си слушалките.

— Много добре.

— Сигурна ли си?

— Напълно — обърна се тя към него. — Ще ви премеря кръвното налягане и ще проверя пулса.

— Също и температурата ми.

— Да.

— Искаш ли да си отворя устата?

Кожата на Елена настръхна и тя си каза, че причината не бе в плътния му глас, заради който въпросът прозвуча така сексуално, както ленива милувка по гола гърда.

— Ами… не.

— Жалко.

— Моля, съблечете си сакото.

— Каква прекрасна идея. Взимам си обратно думата „жалко“.

Добро решение, помисли си тя, иначе беше възможно да я натика обратно в устата му с термометъра.

Ривендж размърда рамене, докато правеше онова, за което беше помолен, а после небрежно подхвърли очевидно скъпата дреха върху самуреното палто, грижливо поставено от него на стола. Беше странно. Без значение от сезона той винаги носеше кожи.

Палтото му струваше повече, отколкото къщата, обитавана от Елена.

Когато дългите му пръсти се плъзнаха към диамантеното копче на единия ръкав, тя го спря.

— Бихте ли навили ръкава на другата ръка. — Тя кимна към стената. — От лявата ви страна има повече място за мен.

Той се поколеба, а после се зае с другия ръкав. Нави черната коприна над лакътя върху масивния си бицепс, но държеше ръката си притисната към тялото.

Елена извади апарата за кръвно налягане от чекмеджето и се приближи. Допирът с него винаги беше изпитание и тя потърка ръка в бедрото си, за да се подготви. Не помогна. Когато докосна китката му, както винаги я прониза ток, който стигна до сърцето й и го разтуптя дотолкова, че тя леко въздъхна.

Като се молеше да не отнеме прекалено много време, тя намести ръката му, за да постави маншета и…

Мили… боже.

Вените, минаващи по вътрешната страна на ръката му, бяха съсипани от прекалено често боцкане, подути и черни на цвят, изранени така, все едно бе използвал нокти, а не игли.

Очите й се приковаха в неговите.

— Сигурно изпитвате силна болка.

Той дръпна ръката си извън обхвата й.

— Не. Ни най-малко.

Беше корав. Това никак не я изненада.

— Разбирам защо сте решили да дойдете и да се видите с Хавърс.

Тя се протегна, хвана ръката му и настоятелно я обърна към себе си, като нежно потупа червената резка, пълзяща нагоре към бицепса му и движеща се по посока на сърцето му.

— Това е белег за инфекция.

— Ще се оправя.

Всичко, което тя успя да направи, бе да вдигне вежди.

— Някога чували ли сте за сепсис?

— Говориш за алтернативна музика ли? Разбира се, но не знаех, че и ти си чувала за нея.

Тя го стрелна с поглед.

— Сепсисът е заболяване на кръвта.

— Защо не се наведеш над бюрото и не ми начертаеш схема? — Очите му се плъзнаха по краката й. — Мисля, че това ще се отрази добре… на моята образованост.

Ако друг мъж й говореше така, досега да го беше ударила така, че да му се привидят звезди. За съжаление, когато думите бяха произнесени от този прелестен басов глас и тези аметистови очи обходиха тялото й, тя всъщност не се почувства омърсена.

Прие го като ласка от любовник.

Тя едва се сдържа да не се удари по челото. Какви ги вършеше по дяволите? Тази вечер имаше среща. Със симпатичен и разумен мъж, който се беше отнесъл към нея любезно и възпитано.

— Не е нужно да ви чертая схема. — Тя кимна към ръката му. — Сам можете да видите. Ако не се предприеме нещо, ще стане хронично.

И макар дрехите да му стояха като на манекена мечта за всеки моделиер, погребалният плащ едва ли щеше да му подхожда.

Той държеше ръката си притисната към стегнатите гръдни мускули.

— Ще се вслушам в съвета ти.

Елена поклати глава и си напомни, че само защото носеше бяла престилка и имаше диплома за медицинска сестра не означава, че можеше да излекува някого от глупостта му. И бездруго Хавърс щеше да види ситуацията в пълния й блясък, когато я прегледаше.

— Добре, ще премеря кръвното ви налягане на другата ръка. И ще се наложи да ви помоля да си съблечете ризата. Докторът ще иска да види доколко се е разпространила инфекцията.

Ъгълчетата на устата на Ривендж се повдигнаха в усмивка и той се захвана с най-горното копче.

— За нула време ще съм гол.

Елена бързо погледна встрани и си пожела да го намираше вулгарен.

— Знаеш ли какво? Не съм от срамежливите — каза той с плътния си глас. — Можеш да гледаш, ако искаш.

— Не, благодаря.

— Жалко. — После добави мрачно: — Не бих възразил да ме гледаш.

Шумът от търкащата се в тялото му коприна се разнесе от кушетката за прегледи и тя се зае да преглежда картона му, като проверяваше информацията, за която нямаше съмнение, че е вярна.

Беше странно. Според чутото от другите сестри пред тях не правеше тези донжуански изпълнения. Всъщност той едва обелваше дума пред колежките й и това беше една от причините да се чувстват притеснени около него. При такъв едър мъж мълчанието се тълкуваше като заплаха. Този факт беше безспорен. При това без изобщо да се броят прическата и татуировките.

— Готов съм — съобщи той.

Елена се завъртя и закова очи в стената до главата му. Периферното й зрение обаче беше съвсем добро и нямаше как да не е благодарна за този факт. Гръдният кош на Ривендж беше забележителен. Кожата беше златиста, а мускулите бяха ясно очертани, макар и намиращи се в покой. Върху всеки от двата гръдни мускула имаше татуирана червена звезда с пет лъча и Елена знаеше, че има и още.

На корема му.

Не че беше гледала.

Всъщност направо зяпаше с отворена уста.

— Ще прегледаш ли ръката ми? — попита той меко.

— Това е работа на лекаря. — Тя зачака той отново да произнесе думата „жалко“.

— Мисля, че вече използвах тази дума достатъчно често пред теб.

Очите й се заковаха в неговите. Беше рядкост вампирите да могат да четат мислите на себеподобните си, но тя не се изненада, че той беше един от малцината, способни на това.

— Не ставайте невъзпитан. И не искам да го правите отново.

— Съжалявам.

Елена плъзна маншета около бицепса му, постави слушалките в ушите си и започна да мери кръвното му налягане. Заедно с лекото шумолене на издуващия се маншет тя долови стаената му мощ и сърцето й заподскача. Тази нощ той бе особено напрегнат и тя се запита защо.

Само че това не беше нейна работа.

Освободи вентила и от маншета се разнесе дълго и бавно просъскване, а тя отстъпи назад. Той й идваше в повече. Особено в този момент.

— Не се страхувай от мен — прошепна й.

— Не се страхувам.

— Сигурна ли си?

— Напълно — излъга тя.