Отмъстена любов

18.

Елена стоеше пред моргата на клиниката с ръце, обгърнали тялото й, сърце в гърлото и устни, редящи молитви. Въпреки униформата си тя не чакаше тук заради служебните си задължения и надписът на нивото на очите „Само за персонал“ я спираше точно толкова, колкото и всеки друг в цивилни дрехи. Докато минутите се нижеха бавно като цели векове, тя се взираше в буквите, като че неспособна да ги прочете. Думата „персонал“ беше изписана на едното крило на вратата, а „само за“ на другото. Големи червени печатни букви. Под английския текст имаше превод на Древния език.

Аликс току-що беше преминал през тях заедно с Хавърс.

Моля те… Не Стефан. Моля те, нека неизвестният да не е Стефан.

Риданията, долетели през двойната врата с надписа, я накараха да стисне очи така силно, че й се зави свят.

В крайна сметка не й бяха вързали тенекия.

Десет минути по-късно Аликс излезе с побеляло лице, кожата около очите му беше почервеняла от многото избърсани сълзи. Хавърс вървеше зад него и изглеждаше също толкова съсипан.

Елена пристъпи към Аликс и го пое в прегръдката си.

— Толкова съжалявам.

— Как… Как да кажа на родителите му?… Те не искаха да идвам тук… О, боже…

Елена задържа потръпващото му тяло в ръце, докато Аликс не се отдръпна и не прекара ръце по страните си.

— Нямаше търпение да излезе с теб.

— Аз също.

Хавърс положи ръка на рамото на Аликс.

— Искаш ли да отнесеш тялото му със себе си?

Мъжът хвърли поглед към вратите, но устата му се превърна в права линия.

— Ще трябва да започнем с подготовката… на ритуала… но…

— Искаш ли аз да го увия?

Аликс затвори очи и кимна.

— Не можем да допуснем майка му да види лицето му. Това би я убило. Аз сам бих го сторил, но…

— Ще се погрижим за него много добре — промълви Елена. — Можеш да ни се довериш, че ще му отдадем нужното уважение и почит.

— Не мисля, че бих могъл… — Аликс погледна към тях. — Това прави ли ме лош?

— Не. — Тя стисна здраво двете му ръце в своите. — И ти обещавам, че ще го направим с обич.

— Но аз трябва да помогна…

— Имай ни доверие. — Мъжът примигна, а тя нежно го отведе настрани от вратите на моргата. — Искам да изчакаш в една от семейните чакални.

Елена придружи братовчеда на Стефан до коридор, от двете страни на който имаше стаи за пациенти. Разминаха се с друга сестра и Елена я помоли да го отведе в самостоятелна чакалня, а тя се върна в моргата.

Преди да влезе, пое дълбоко въздух и изпъна рамене. Когато бутна вратата, почувства аромата на билки и видя Хавърс да стои до покритото с бял чаршаф тяло. Краката й се преплетоха.

— Сърцето ме боли — заговори лекарят. — Много ме боли. Не исках горкото момче да вижда някого от семейството си в такова състояние, но той настоя, след като разпозна дрехите. Държеше да го види.

— Защото е искал да бъде сигурен. — И тя на негово място би имала нужда именно от това.

Хавърс повдигна чаршафа и го подгъна над гърдите, а Елена притисна уста с ръка, за да сподави ахването си.

Обезобразеното и посинено лице на Стефан беше почти неузнаваемо.

Тя преглътна веднъж. После отново. Последва и трети път.

Прескъпа Скрайб Върджин, той е бил жив само преди двайсет и четири часа. Жив някъде из центъра на града в очакване на срещата с нея. После грешен избор да поеме по една улица вместо по друга го беше довел на тази студена маса от неръждаема стомана, за да бъде подготвен за смъртния ритуал.

— Ще донеса превръзките — заяви Елена, когато Хавърс отстрани напълно чаршафа.

Моргата беше малка, съдържаща едва осем хладилни камери и две маси за аутопсия, но беше оборудвана и заредена с всичко необходимо. Церемониалните превръзки се съхраняваха в шкафа до бюрото и когато го отвори, отвътре се разнесе свежа миризма на билки. Ленените ленти бяха широки осем сантиметра и бяха навити на ролки с размер два пъти по-голям от юмрука на Елена. Накиснати в отвара от розмарин, лавандула и морска сол, те излъчваха доста приятна миризма, която обаче винаги я караше да мисли за едно и също нещо, ако я доловеше.

Смърт. Това беше миризмата на смърт.

Тя взе десет ролки и ги струпа в ръцете си, а после се върна при тялото на Стефан, което беше напълно открито с изключение на парчето плат върху слабините му.

Миг по-късно Хавърс се появи от съблекалнята в черна роба, препасана с черен колан. На масивна сребърна верига около врата му висеше остър, богато украсен инструмент, който беше толкова стар, че по извивките на филтрираната дръжка имаше почернели участъци.

Елена склони глава, докато Хавърс произнасяше традиционните молитви пред Скрайб Върджин, призовавайки за покой на душата му в нежната прегръдка на вечността. Когато той свърши, тя му подаде първата от ароматизираните ролки и започнаха да се трудят върху дясната ръка на Стефан, както се полагаше.

Докато Хавърс омотаваше стегнато плътта, застъпвайки една върху друга ленените ленти, тя държеше студения посивял крайник с цялата грижа и нежност, на които бе способна. След като го покриха чак до рамото, те преминаха на десния крак, последван от лявата ръка, а след това и от левия крак.

Когато беше повдигнат плата от слабините му, тя отклони поглед, както се изискваше, защото беше жена. В случай че тялото беше женско това не би било нужно, но в знак на уважение мъж асистент би постъпил по същия начин. Когато ханшът му беше покрит, направиха същото с гръдния кош и най-накрая с раменете.

С полагането на всяка лента миризмата на билките ставаше все по-натрапчива, докато накрая Елена имаше усещането, че не може да диша.

Или може би причината не беше ароматът във въздуха, а мислите в главата й. Щеше ли той да бъде нейното бъдеще? Би ли опознала тялото му? Възможно ли е това да беше нейният хелрен и бащата на децата й?

Въпроси, които никога нямаше да получат отговори.

Елена се намръщи. Не, всъщност на всички до един беше отговорено.

И всички отговори бяха „не“.

Докато подаваше още една ролка на лекаря, тя се зачуди дали Стефан е живял пълноценен и щастлив живот.

Не, помисли си. Бил е измамен. Напълно прекаран. Ощетен.

Лицето беше последното, което трябваше да бъде покрито, и тя задържа главата на Стефан, докато Хавърс бавно намотаваше ленената тъкан отново и отново. Елена дишаше тежко и точно когато той покри очите, от нейните собствени се откъсна една сълза и падна върху бялата тъкан.

Хавърс стисна рамото й за миг, а после довърши работата си.

Морската сол играеше ролята на уплътнител, така че никакви течности да не могат да проникнат през тъканта, а също така запазваше тялото до момента на полагането в гробницата. Билките имаха повече от очевидната задача да прикрият евентуална неприятна миризма за кратък период, но също така символизираха плодовете на земята и циклите на живота и смъртта.

Елена изруга, върна се обратно при шкафа и извади черен покров, който двамата с Хавърс използваха, за да покрият Стефан. Черното отгоре символизираше преходността на плътта, а белите превръзки — чистотата на душата и сиянието й в нейния вечен дом в Небитието.

Някога Елена беше чувала, че ритуалите имат по-важна функция от чисто практичната. Предполагаше се, че подпомагат психологическото възстановяване на близките, но застанала над мъртвото тяло на Стефан, тя имаше усещането, че чутото е пълна глупост. Това беше изпълнено с фалш сбогуване, жалък опит да прикриеш непреклонността на жестоката съдба със сладникав аромат.

Просто нова кувертюра върху изцапания с кръв диван.

Останаха смълчани за кратко до главата на Стефан, а после избутаха носилката към дъното на моргата и я прекараха през системата от тунели, водещи до подземните гаражи. Качиха тялото на Стефан в една от линейките, които бяха направени да изглеждат точно като онези, използвани от хората.

— Ще го закарам до дома на родителите му — каза тя.

— Имаш ли нужда от придружител?

— Мисля, че Аликс ще се чувства по-добре без повече публика.

— Ще бъдеш ли внимателна? Не само заради тях, но и заради собствената си безопасност.

— Да. — Всяка от линейките беше снабдена с пистолет, намиращ се под седалката на шофьора, и още щом Елена започна работа в клиниката, Катя й показа как да стреля. Без съмнение щеше да се справи с каквото й се изпречеше на пътя.

Когато двамата с Хавърс затвориха двойните врати на линейката, тя погледна към изхода на тунела.

— Мисля да се върна до клиниката през паркинга. Нужен ми е въздух.

Хавърс кимна.

— Ще те придружа. Струва ми се, че и на мен ми е нужен.

Заедно те поеха в ясната, студена нощ.

Като всяка добра курва Рив правеше всичко, поискано от него. Фактът, че беше груб и нелюбезен, беше малък реверанс към свободата на волята му, но пък това отчасти бе причината на Принцесата толкова да й допада тяхната сделка.

Когато всичко беше свършило и двамата бяха изтощени — тя от многото оргазми, а той заради скорпионската отрова, проникнала в кръвообращението му — проклетите рубини продължаваха да лежат, където ги беше хвърлил. На пода.

Принцесата се беше опряла на прозореца и дишаше тежко, а пръстите й с по три фаланги бяха разперени широко, най-вероятно защото беше наясно, че го ужасяват. Той се намираше в другия край на бунгалото, възможно най-далече от нея и се олюляваше на двата си крака.

Опитваше се да си поеме дъх, но му бе ненавистна миризмата на секс във въздуха. Ароматът й също така беше по цялото му тяло, обгръщаше го, задушаваше го до такава степен, че въпреки симпатската кръв, течаща във вените му, той имаше чувството, че ще повърне. Или може би причината беше в отровата. Кой да знае, по дяволите?

Тя повдигна едната от кокалестите си ръце и посочи кадифената торбичка.

— Вдигни я от пода!

Рив закова очи в нейните и бавно поклати глава.

— По-добре да се връщаш при чичо ни — проговори дрезгаво. — Обзалагам се, че става подозрителен, ако отсъстваш прекалено дълго.

Тук уцели. Братът на баща им беше пресметлив и мнителен социопат. Също като тях двамата. Семейна черта, както се казва.

Робата на принцесата се отдели от пода и полетя към нея. Докато още висеше във въздуха, тя извади широка червена панделка от вътрешния джоб. Плъзна я между краката си и покри вагината си, запазвайки оставеното там от него. После се облече, като прикри скъсаното от Рив с най-горния пласт. Последва златният колан, или поне той мислеше, че е златен заради блясъка му.

— Поздрави чичо ни от мен — подхвърли провлечено Рив. — Или пък… недей.

— Вдигни… я… от пода.

— Или ще се наведеш да си прибереш торбичката, или тя остава тук.

В очите на Принцесата заблестя такава злоба, че всеки убиец би бил по-приятен противник. Останаха загледани един в друг в продължение на няколко дълги, изпълнени с неприязън минути.

Принцесата се пречупи. Точно, както беше предвидил Рив.

За негово най-голямо удовлетворение тя се оттегли първа и капитулацията й едва не го накара да свърши отново, а шипът му се опитваше пак да се забие в нещо, макар и да нямаше в какво.

— Достоен си за владетел — отбеляза тя и протегна ръка, а кадифената торбичка, пълна с рубини, се вдигна от пода. — Убий го и можеш да станеш крал.

— Ако убия теб, ще бъда щастлив.

— Никога няма да си щастлив. Ти си напълно различен, а живееш в лъжа сред нисшите. — Тя се усмихна, а по лицето й се разля неподправена радост. — Освен тук с мен. Тук можеш да си честен. До следващия месец, любов моя.

Тя му изпрати въздушна целувка с ужасяващата си ръка и се дематериализира, изчезвайки по начина, по който това се случваше с дъха му в студения въздух навън от бунгалото.

Коленете на Рив не издържаха и той се строполи немощно на пода. Докато лежеше върху грубо издяланите дъски, можеше да почувства всичко: потрепващите мускули на бедрата си, подуването, причинено от скорпионската отрова.

Докато топлината напускаше бунгалото, той усети как в него се надига непреодолим пристъп на гадене, стомахът му се стегна като юмрук, а гърлото му изтръпна, готово да избълва всичко отвътре. Рефлексът за повръщане не закъсня и той отвори уста, но оттам не излезе нищо.

Знаеше си урока и не се хранеше преди срещите.

Трез влезе през вратата така тихо, че Рив разбра за присъствието на най-добрия си приятел чак когато ботушите му се озоваха пред лицето му.

Гласът на мавъра беше тих.

— Да те измъкваме оттук.

Рив зачака поривите на гадене да поутихнат, за да се опита да се надигне от пода.

— Нека… се облека.

Скорпионската отрова превземаше цялата му нервна система, блокираше нервните му магистрали и второкласни пътища, така че опитът да замъкне тялото си до дрехите изложи на показ конфузната му немощ. Бедата беше, че противоотровата трябваше да остава в колата, защото Принцесата би я открила, а демонстрирането на такава слабост бе като да подадеш зареденото си оръжие на врага.

На Трез очевидно му омръзна да наблюдава представлението, защото отиде и взе палтото.

— Направо наметни това, за да може да се погрижим за теб.

— Ще… се облека. — Изискваше го достойнството на курвата.

Трез изруга и коленичи с палтото в ръце.

— За бога, Рив…

— Не… — Беше прекъснат от необуздана кашлица, която го повали на пода и му позволи да разгледа отблизо структурата на дъските.

Тази вечер беше зле. По-зле отвсякога досега.

— Съжалявам, Рив, но поемам нещата в свои ръце.

Трез пренебрегна жалките му опити да отблъсне помощта и след като самуреното палто го обгърна, приятелят му го вдигна и го изнесе навън като счупена мебел.

— Не можеш да продължаваш да правиш това — процеди Трез, а дългите му крака ги отведоха при бентлито за секунди.

— Само… гледай.

Трябваше да го прави, ако искаше двамата с Хекс да живеят и да бъдат на свобода.