Три сестри, три кралици

На път, от Ричмънд към КолиуестънАнглия, юни 1503 г.

Пътуването ни е невероятно внушително и бляскаво, нещо средно между поетична драма и лов. Начело, за да не сме принудени да дишаме прахта, и да налагаме собствено темпо, сме ние: баща ми, кралят, и аз, кралицата на шотландците. Той язди зад кралското си знаме, аз — зад моето. Сменям дрехите си за езда; четкат ги и ги почистват всеки път, когато спрем, понякога по три пъти на ден. Нося зеленото на Тюдорите, тъмноалено, жълто — толкова тъмно, че е почти оранжево, и бледосиньо. Баща ми обикновено носи черно — винаги се облича в тъмни цветове, — но шапката, ръкавиците жилетката му блестят от скъпоценни камъни, а раменете му са отрупани със златни верижки. Конете ни са най-добрите, които могат да се намерят. Имам дребно ездитно животно, дамска кобила, която е обучавана сред тълпи и фойерверки, за да е сигурно, че нищо няма да я стряска, а моят коняр води резервен кон. Яздя, възседнала коня странично, върху дебело подплатено седло, така че можем да изминаваме множество мили на ден, а мога да яздя и зад началника на конницата върху допълнително седло, с избродиран върху него магарешки бодил, хералдичния знак на Шотландия. Ако се уморя, разполагам с носилка, теглена от мулета, и мога да вляза вътре, да дръпна завесите и да спя, докато тя леко ме полюшва.

Зад нас идват придворните, сякаш излезли на еднодневен излет за удоволствие, дългите ръкави на дамите се развяват свободно, докато се движим в лек галоп, а плащовете на господата се диплят като знамена. Благородниците от покоите на баща ми и моите дами се смесват безцеремонно, постоянно има смях и флиртуване. Зад тях идват конните стражи, макар да се предполага, че в Англия цари мир. Баща ми е постоянно изпълнен с подозрения, вечно се бои, че глупавите, коварни хора още хранят вярност към старата кралска фамилия. Зад конната стража идва каруцата с ястребите и соколите, с кожени завеси, здраво пристегнати, за да не влиза прах, там всички птици стоят върху пътните си пръчки за кацане, с главици, покрити с кожени качулки, заслепени, за да не се плашат от целия този шум и суматоха.

Около тях джафкат и скимтят големите хрътки — хрътки за преследване на вълци и хрътки за лов на елени с ловците водачите на кучетата, които яздят редом и ги наглеждат. От време на време някое от кучетата надушва следа, изплезва език и всички останали отчаяно жадуват да подгонят плячката и да го последват; но не можем да спираме, за да ловуваме, ако сме се упътили към пиршество, празненство или официално посрещане. В някои дни ловуваме преди закуска, а понякога във вечерния хлад, и тогава кучетата могат да хукнат, надушили следа, а придворните пришпорват конете си, забързано прескачат канавки и яздят през непознати гори, смеят се и ликуват. Ако убием животно, при следващото си спиране поднасяме месото на нашия домакин, приютил ни за нощта.

На половин ден път преди нас се движи керванът с багажа. Най-отпред са половин дузина каруци, които пренасят дрехите ми; в една, специално охранявана, се намират накитите ми. Управителят на домакинството ми и неговите служители или седят до коларите, или яздят редом, за да се уверят, че нищо няма да липсва и нищо няма да се изгуби. Каруците са стегнато покрити отгоре със зебло, боядисано в цветовете на Тюдорите — зелено и бяло, и запечатани с моя кралски печат. За всяка от дамите ми има малка каруца с дрехите от собствения ѝ гардероб, със собствените им гербове отгоре, и когато каруците трополят, една след друга, гледката наподобява на върволица от щитове, сякаш рицарите на Кръглата маса са решили да нахлуят на север, всички едновременно.

Баща ми не е забавна компания по време на това пищно пътуване. Недоволен е от състоянието на пътищата и от разноските по пътуването. Предполагам, че му липсва майка ми, но това се проявява не като скръб, а като постоянно оплакване: „Ако нейна светлост беше тук, щеше да направи това“, или „Никога не се налагаше аз да нареждам това, това е работа на кралицата“. Майка ми беше толкова обичана, а семейството ѝ беше толкова привикнало да управлява, след като бе заемало трона в продължение на цели поколения, че тя винаги го напътстваше по време на важните публични поводи, и всички се чувстваха по-спокойни, когато тя беше начело на някоя процесия. Започвам да мисля, че щеше да е съвсем подходящо, ако бяха заставили Катерина Арогантната да се омъжи за баща ми: ако служеше на него, това щеше да я смири много повече, отколкото женитбата с Хари някога ще успее. Тя ще налага волята си на Хари, знам това, а баща ми щеше да ѝ създаде работа.

Той се радва, когато стигаме до дома на почитаемата ми баба в Колиуестън, защото тук всичко се ръководи от нея по най-високи стандарти, и тук той може да си почива и да не прави нищо. Мисля си, че може да е болен; със сигурност изглежда уморен, и нейна светлост, майка му, се суети около него с всевъзможни собственоръчно забъркани от нея отвари и подсилващи напитки. Тук ще се разделим — той ще се върне в Лондон, а аз ще продължа на север към Шотландия. Няма да го видя повече, докато не се върна да гостувам в Англия.

Питам се дали баща ми е разстроен от заминаването ми и крие това зад лошо настроение, но, честно казано, мисля, че ще чувства загубата ми не повече, отколкото аз чувствам неговата. Никога не сме били близки; той никога не ме е ценил особено. Аз съм негова дъщеря, но приличам на усмихнатите, високи и руси жени от рода на майка ми. Не съм изящна малка принцеса с кукленско лице като Мери. Наследила съм нрава му, но майка му се е постарала да ме научи да го прикривам. Притежавам смелостта му — той е прекарал живота си в изгнание, а после дошъл в Англия напук на малкото си шансове, — мисля, че аз също мога да бъда смела. Притежавам оптимизма и вярата на майка си; баща ми мисли най-лошото за всички и постоянно следи да залови някого в престъпление. Всеки, който ни види един до друг — той, толкова сух и слаб и тъмнокос, а аз — едра и кръглолика, — никога не би ни взел за баща и дъщеря, нищо чудно, че не изпитваме чувство на семейна близост.

Коленича за благословията му, докато моята свита от придворни чака на слънцето, а баба ми ме оглежда за недостатъци, и когато се изправям, той ме целува по двете бузи.

— Знаете какво трябва да правите — казва кратко. — Погрижете се този ваш съпруг да спазва мира. Англия никога няма да е в безопасност, ако Шотландия е наш враг и вечно всява смут в земите на Севера. Не случайно е казано, че сключваме „Договор за вечен мир“. Вие сте там, за да се постараете да бъде вечен.

— Ще сторя каквото мога, господарю.

— Никога не забравяйте, че сте английска принцеса — каза той. — Ако нещо се случи с Хари — да не дава Господ, — вие ще бъдете майка на следващия крал на Англия.

— Няма по-велико предназначение на света — добавя баба ми. Двамата със сина си се споглеждат с топлота. — Служете на Бога — казва ми тя. — И помнете своята и моята светица покровителка, Блажената Маргарет.

Свеждам глава при името на жената, спасила се, макар че била погълната от дракон, защото разпятието ѝ го одраскало по корема и той я повърнал.

— Нека животът ѝ бъде пример за вас — настойчиво казва почитаемата ми баба.

Слагам ръка върху разпятието на шията си, за да покажа, че ако бъда погълната от дракон по пътя между това място и Единбург, съм напълно подготвена.

— Бог да ви благослови — казва тя. Старческото ѝ лице има твърдо изражение; няма опасност да се разплаче на раздяла. Може и да съм любимата ѝ внучка, но чувствата ѝ към Мери и към мен не могат да се сравняват с пламенната ѝ обич към сина и внука ѝ. Тя основава династия; има нужда само от момчета.

Целува ме и ме задържа за миг плътно до себе си.

— Опитайте се да се сдобиете със син — прошепва. — Нищо друго няма значение, освен възкачването на сина ви на трона.

За момиче без майка това е студено сбогуване, но преди да успея да отговоря, началникът на конницата ми излиза напред и ме повдига да се кача върху дребния си кон, тръбачите гръмко изсвирват за поздрав, и всички разбират, че сме готови да потеглим. Придворните на краля махат за поздрав, домакинството на баба ми ликува, а аз повеждам свитата си, развяла знамето си, по големия северен път към Единбург.