Три сестри, три кралици

Дворецът Холирудхаус, ЕдинбургШотландия, август 1514 г.

Лордовете от моя съвет се осмеляват да заявят, че съм загубила правото на регентство. Дръзват да кажат на Арчибалд, че ще го призоват да отговаря на обвинението, че се е оженил за мен без тяхното съгласие. Дори се осмеляват да твърдят, че Гавин Дъглас няма да бъде епископ и че не мога да го направя архиепископ на Сейнт Андрюс, тъй като вече е назначен друг епископ. Сякаш църковните назначения не зависят от мен! Сякаш не помолих Хари да подкрепи кандидатурата на Дъглас! Аз съм регент и мога да се омъжа за когото искам и да удостоя с почести когото поискам! Съветът призовава мен — регентката! регентката! — да се срещна с тях; и ние с Арчибалд потегляме незабавно на юг към Единбург, изпълнени с гняв и решени да не допуснем някой да поставя под съмнение властта ми или да оспорва правата ми.

Чакаме съветниците в тронната зала. Умишлено заставам пред трона с красивия си съпруг от дясната ми страна и дядо му Джон Дръмонд от лявата. Нека видят силата, с чиято подкрепа разполагам сега: кланът Дъглас от една страна, кланът Дръмонд от другата. Но лордовете са непокорни и готови за бунт. Изпращат сър Уилям Комин, главен херолд на Шотландия, да оповести, че ме отхвърлят като регент и ми отнемат попечителството над синовете ми. В първия момент, когато обявяват пристигането му с тържествеността, подобаваща на херолд с ранга му, и той влиза със знамето си, което знаменосец носи над него, изпитвам внезапен спазъм на ужас. Намирам се в много по-голяма беда, отколкото си представях, че е възможно. Знаех, че женитбата ми няма да се понрави на съвета, но не мислех, че ще се настроят против мен. Не предполагах, че ще ми отнемат титлата, синовете, всичко. Мислех, че това ще бъде моят триумф; но внезапно се оказва, че това е моето падение.

Херолдът се обръща към мен:

— Ваша светлост, поднасям почитанията си на вдовстващата кралица, майка на нашия крал…

Ето! Казано е. Той би трябвало да се обръща към мен като към регент, но ме отхвърля. Дядото на Арчибалд, пламнал от ярост, пристъпва напред и го удря с юмрук право в устата, преди да е успял да изрече още една изменническа дума.

Това е изключително ужасно деяние. Тялото на един херолд се счита за свещено. Той е неприкосновеният посредник между една враждуваща страна и друга. Самият принцип на рицарското благородство го защитава. Сър Уилям се спъва и едва не пада, но един от лордовете го улавя и го подкрепя, докато Арчибалд крещи:

— Не, сър! Не! Не посягайте на един херолд!

Херолдът е крайно потресен. Помагат му да се изправи, а той се обръща с лице към лорд Дръмонд и изрича задавено:

— Това е безчестно. Срам и позор!

Арчибалд се хвърля да подкрепи дядо си, сякаш и той се кани да повали главния херолд.

— Не ни говорете за позор!

Изкрещявам:

— Арчибалд, не! — и го сграбчвам за ръката.

Лорд Дръмонд се провиква:

— Ангъс! — което прозвучава като боен вик, разтваря рязко вратата към вътрешните ми покои и тримата излизаме припряно от стаята, оставяйки лордовете, херолда и лорд-канцлера напълно стъписани. Забързано влизаме в личната ми стая, аз рухвам в обятията на Ард и двамата се вкопчваме един в друг, като плачем и се смеем едновременно на ужасното нещо, което се случи току-що, наистина ужасното нещо, сторено току-що от дядо му.

— Каква физиономия направи! — Арчибалд продължава да се смее високо и буйно, но аз започвам да се овладявам и станалото вече не ми се струва толкова забавно. Обръщам се и виждам черния гняв на Джон Дръмонд, свил ръката си, с която удари лорд-пазителя на герба. Ард още се смее.

— Милорд — казвам предпазливо.

Дръмонд ме поглежда.

— Ще ме арестуват за това — казва той. — Гневът ме надви.

— Как само го удари! — изкикотва се злорадо Арчибалд.

— Тихо — казва дядо му сприхаво. — Постъпих нередно. Не е за смях.

Ард се опитва да си придаде сериозно изражение, но от него се изтръгва неудържим кикот. Вече не се смея. Страх ме е. Лордовете ще изтъкнат това като сериозно обвинение срещу нас, и аз ще трябва да пиша на Хари, да дам някакво обяснение, което да заглади положението и да ни накара да не приличаме дотолкова на припрени глупци, счепкали се още при първата си поява на съвета, докато моите лордове се обръщат срещу мен и оспорват авторитета ми.

Младият ми съпруг и аз присъстваме на заседанието на съвета като две деца, призовани пред сърдити настойници, а после има и заседание на парламента. Всички са разярени, лордовете са ядосани и разединени, по-незначителните мъже в парламента са възмутени от поведението ми. Гневяха се на Ард, защото се бе осмелил да се ожени за мен, и бяха отвратени от мен, задето се омъжих за него, но сега преливат и от оплаквания, свързани с миналото на клана Дъглас.

Стари легенди, които не съм чувала никога преди, се припомнят в ущърб на младия ми съпруг, като че ли той носи вина за всички престъпления с вековна давност. Държа се възможно най-спокойно и разсъдливо, срещам се с много от тях поотделно, опитвам се да им обясня, че Арчибалд ще изиграе ролята на обединяваща сила в тази размирна страна, че ще ми помогне да бъда добра кралица за всички кланове. Няма да фаворизираме клана Дъглас; тронът не е завзет от клана Дръмонд. Но те заявяват, че родът Дъглас е правил опити да узурпира трона и преди, че собственият ми съпруг, покойният крал, превърнал задачата да ги държи смирени в делото на живота си. Казват за фамилията и за Джон Дръмонд неща, на които не мога да повярвам. Казват, че продал собствената си дъщеря на царствения ми съпруг. Разказват ми, че другият дядо на Арчибалд, Неустрашимия, се спречкал с Джеймс за благоволението на Джанет Кенеди и Джеймс го хвърлил в затвора за неопределено време, освобождавайки го единствено защото имал нужда синовете му да поведат хората си при Флодън.

— Не казвайте това — прекъсвам ги. Непоносимо ми е да си представя честта на дръзкия млад Арчибалд опетнена с която и да е от тези стари непристойни постъпки. Ние с Ард сме младоженци, наслаждаваме се на новото си щастие. Нищо не ни свързва с любовниците на съпруга ми, нямаме нищо общо с неприятните вражди и спорове на шотландските лордове. Ние сме млади и чисти; това е стара, мръсна история. — Графът на Ангъс ми е предан. Нищо, което дядо му или баща му са вършили, няма значение сега.

Те не са съгласни. Казват, че той е глава на Червените Дъглас — а те били по-лоши дори от Черните Дъглас, и че този род представлявал опасност за трона още от времето на Джеймс II.

— Това е древна, древна история — казвам им. — Кого го е грижа за всичко това сега?

Но те са твърдо решени никога да не забравят старите оскърбления. Никой не е новороден в Шотландия; всеки е наследник на някаква неправда и крои отмъщение. Когато казвам, че Ард ще седи до мен и ще споделя с мен регентството, те заявяват, че това никога няма да стане. Въпреки всичко, което казвам, макар да им припомням обетите им за вярност към мен, към сина ми, те не желаят да чуят нищо повече, а заявяват, че ще повикат херцога на Олбъни да заеме мястото ми и да управлява.

Това е израслият във Франция херцог, наследник на шотландския престол, точно същият човек, когото брат ми Хари каза, че не бива да допускам в Шотландия.

— Той не може да дойде — казвам аз.

— Забраняваме — казва Ард.

Лорд Хюм заявява, че съм изгубила правата си на регент, след като вече не съм вдовица. Графът на Аран казва, че като представител на рода Хамилтън е редно да заема по-висок пост в управлението от един Дъглас. А пък Ард просто прошепва в ухото ми: „Тук не сме в безопасност, трябва да се върнем в Стърлинг“ и аз не мога да потисна възторга си при мисълта да избягам от толкова гняв и нещастие. Така че още същата нощ вземаме конете си и малка охрана и напускаме столицата ми, сякаш сме двама скитници, а не управляващата регентка и нейният консорт — или втори регент, какъвто се заричам, че ще бъде Ард, когато се върнем.