Три сестри, три кралици

Замъкът Стърлинг, ШотландияЛятото на 1515 г.

Херцогът-регент, Олбъни, може и да е победен от парламента, но членовете на парламента са съгласни с него, че синът ми, кралят, не е на сигурно място под моите грижи. Той ще дойде да вземе сина ми. Да вземе двамата ми сина. Няма да вземе Джеймс без малкия Александър. И двете ми деца ще ми бъдат отнети, а аз нямам власт да се възпротивя.

Олбъни може и да е опитен придворен, но аз съм велика кралица. Позволявам на членовете на парламента да дойдат до подвижния мост в замъка Стърлинг и заставам пред голямата порта, държейки за ръка по-големия от синовете си. Изглеждаме едновременно трогателни и непреклонни. Научила съм Джеймс да стои с високо вдигната глава, без да изрича нито дума, да не тътри крака и да не се оглежда напрегнато наоколо. Толкова по-добре, че съм го научила да се държи мъжествено, защото пред стените на замъка е целият град, стекъл се като на панаир да види какво ще стане, когато френският херцог доведе новоназначените кралски настойници да отнемат малкия крал от майка му.

За тях това е интересно като пиеса, и аз се постаравам да изглеждаме като героинята и нейното дете в пиеса. Зад мен наброяващите сто души мои слуги и стражи са застанали мирно, в пълно мълчание, със сериозни лица. Красивият ми млад съпруг чака с ръка върху меча си, сякаш е готов да предизвика всеки в единоборство, ако дръзне да тръгне срещу мен.

Малкият Джеймс е съвършен. Облякла съм го в зелено и бяло, за да напомня на всички, че той е и принц на Тюдорите, но на гърба си носи лютнята на баща си. Това е красив щрих. Аз съм облечена в бяло, вдовишко бяло, нося шлейф от златен брокат и тежка триъгълна шапчица в златно, като корона. Коремът ми е наедрял, сякаш за да напомня на всички, че дарих крал Джеймс със синове и наследници. До мен бавачката държи бебето Александър в бялата му ленена рокличка със съвършено бял дантелен шал, увит около него. Ето я овдовялата кралица — казваме го дори само като стоим тук. Ето го краля на Шотландия, ето го неговия брат, херцогът на Рос. Облечени сме в бяло като небесното войнство. Кой ще дръзне да ни раздели? Кой би ни свалил на земята?

Хората надават одобрителен рев при вида на трима ни. Ние сме кралски особи от рода на Стюартите, обичани сме. Никой не чува нищо заради виковете. Хората обезумяват при вида на своя малък крал и майка му, облечена като мъченица, бледа като вдовица, с корем, наедрял от още един шотландец.

Представителите на парламента излизат напред, а аз се провиквам:

— Спрете и обявете повода за идването си!

Виждам гримасата на съветника най-отпред. Това едва ли ще изглежда добре, предвид настроението на тълпата, и на него явно му се иска да е другаде: съмнява се, че изобщо може да се справи с това. С глас, толкова нисък, че сред тълпата се надигат крясъци: „Хайде! Пропей де!“, „Какво казва?“, и „Само злодеите шепнат!“, той ми казва тихо, че са дошли за краля. Той трябва да живее под опеката на новите си настойници, които са посочени от херцога на Олбъни и съвета.

Правя лек жест с ръка и решетката на крепостната врата се спуска с трясък пред нас, пратениците остават отвън, хората от домакинството ми и самата аз сме на сигурно място вътре. Джеймс се стряска от дрънченето на веригата, пронизителното скърцане на спускащия се метал и трясъка от зъбците на решетката върху камъка, а аз ощипвам ръчичката му, за да му напомня да не плаче. Хората изревават одобрително, а аз надигам глас и им извиквам, че съм настойница на сина си и негова майка, че ще обмисля препоръките на парламента, но синът ми си е мой син, винаги ще бъде мой син, и трябва винаги да бъда с него.

Одобрителният рев е потвърждение на думите ми. Оставям одобрението да ме залее като вълна, да ме съживи, а после срещам погледите на парламентарните пратеници през здравата зъбчата решетка на крепостната врата с дързък, тържествуващ израз на лицето. Спечелих тази схватка, те загубиха. Усмихвам им се, обръщам се и въвеждам сина и служителите от домакинството си обратно вътре. Арчибалд ме следва.

Опитвам се да съхраня този миг на триумф. Опитвам се да запомня мощния рев на тълпата и съзнанието, че народът на Шотландия ме обича. Опитвам се да запомня умилителния допир от ръчичката на Джеймс в моята, съзнанието, че имам син, съзнанието, че синът ми е крал. Каква по-голяма радост от тази може да има за една жена? Постигнах това, за чието постигане на баба ми ѝ беше нужен цял един тежък живот, а все още съм само на двайсет и пет. Имам кралско семейство и имам съпруг, който рискува всичко, за да бъде с мен.

Вкопчила съм се в обичта, която шотландците хранеха към съпруга ми, хранят към сина ми, със сигурност хранят към мен. Вкопчила съм се в любовта си към Ард — не мога да размишлявам какво ми струваше тя, — когато получавам писмо от Англия с небрежния почерк на Мери отпред и нейния печат върху мястото, където е прегънат листът. Използва кралския печат на Франция; винаги ще нарича себе си кралица на Франция, зная го.

Има още. Продължава и продължава. Тя предрича, че Хари няма да може да се сърди дълго. Наложил им е глоба, която ги е хвърлила в нищета, никога няма да му се издължат, но той обича своя приятел Чарлс и обожава нея… и така нататък, и така нататък, напряко по листа, с глуповати възклицания за щастието ѝ, добавени в полетата.

В самия край на писмото тя казва, че дългът със сигурност трябва да ѝ бъде опростен, защото Хари е изключително щастлив заради бременността на Катерина. Сигурни са, че този път ще износи бебето докрай, а всички лекари казват, че го носи добре.

Държа писмото в скута си и поглеждам през прозореца. Напомням си, че имам двама сина в детската стая, и нося още едно дете. Не съм се омъжила за незначителен човек, когото се опитвам да натрапя на семейството си и да му дам незаслужена благородническа титла. Синът ми от Ард няма да е принц, но по рождение ще е граф по собствено право. Какво беше семейството на Чарлс Брандън преди едно поколение? Как ще го понесе Мери, когато първото увлечение отмине и тя види пред себе си мъж, който дължи репутацията си изцяло на нея? Нима мисли, че радостта на първата година трае вечно?

Имам млад съпруг, красив съпруг от изтъкнат род, и той ме обича, само мен, докато Катерина трябва да се прави, че не вижда изневерите на Хари и да се преструва, че няма нищо против. Аз съм също толкова достойна кралица като нея, дори по-добра от нея, далеч по-добра — имам син, който е крал. Тя ражда само мъртви бебета или бебета, които умират след раждането; сигурно е прокълната. Полага ѝ се да е прокълната. Когато си помисля какво ми причини, знам, че би трябвало да е прокълната завинаги.

Но не е утеха да си я представям прегърбена над растящия си корем и молеща се този път Бог да ѝ дари живо дете, надяваща се, че Хари няма да ѝ изневерява по време на уединението преди раждането. Макар да се чувствам разочарована и обзета от завист, откривам, че не изпитвам удоволствие, като си я представям прокълната. Защото, въпреки че се радвам на хубавите неща, които имам — красивия си съпруг, двете си момчета, бебето в утробата ми, — се чувствам и твърде нещастна.

Чакаме да узнаем какъв отговор ще ни изпратят херцогът на Олбъни и съветът на лордовете. Арчибалд излиза да язди с Джеймс всеки ден и го учи как да седи върху понито си и да вдига ръка, за да приема поздрав. Говори му за битки. Не ми харесва да се отдалечават много, тъй като се страхувам, че съветниците може да станат нетърпеливи и да похитят нашия малък крал. Неспокойна съм, нервна от бременността си. Мисля си, че допускам да се плаша от сенки. После понякога си казвам, че имам твърде много причини да се боя.

По време на бременността сънувам ярки, живи сънища. Започвам да мисля за Олбъни с ужас, сякаш той е самият дявол, а не предпазлив, внимателен политик. Мисля си, че ще отведе Джеймс със сила. Мисля си, че ще ми отнеме Ард. Представям си го как лишава лорд Джон Дръмонд от богатството му, само защото ми е бил добър съветник, нежен дядо. Макар че обещаха да го освободят от затвора, те го съсипват, отнемайки му имотите и замъците. Ард изгуби наследството си и сега изобщо нямаме пари. Епископ Гавин Дъглас е затворен без надежда за освобождаване, а тайните ми писма до Хари са прочетени от всички. Всички знаят, че съм заговорничила, за да накарам англичаните да нападнат собствената ми страна, че съпругът ми и неговото семейство са извлекли облаги от предателството ми. Джордж Дъглас, по-младият брат на Ард, е избягал в Англия, хвърляйки сянката на предателството върху цялото семейство. Чувствам се така, сякаш съм изгубила всичките си приятели, чувствам се така, сякаш Ард е изгубил близките си заради мен, а брат ми продължава да не изпраща нито пари, нито помощ. Катерина все така не го съветва, че е редно да ме обезщетят — и все пак, кой ме въвлече в това опасно положение, ако не тя?

Зная, че херцогът на Олбъни няма да чака вечно, и в края на юли той изпраща хора да вземат Джеймс, сина ми. Съветът е твърдо решен да предам малкия крал на новите му настойници.

Отново говоря през решетката на крепостната врата, но този път няма ликуващи зрители. Казвам, че Стърлинг е мой собствен замък, лично моят съпруг кралят ми го е дал. Казвам, че синът ми е под собственото ми попечителство, моят съпруг, кралят, ме е направил негова пазителка. Казвам, че няма да го предам. Няма да предам ключовете на замъка.

Те се обръщат към Арчибалд, който стои мълчаливо зад мен, и му нареждат да ме посъветва. Уверено се обръщам и се усмихвам, но Арчибалд ме удивлява. Точно там, във вътрешния двор на замъка Стърлинг, където някога се смяташе за късметлия, ако му позволях да ме повдигне на седлото, той казва, че съветът му към мен като мой съпруг винаги е бил да се подчинявам на управляващия, херцога на Олбъни, който е назначен за регент от парламента. Казва, че това е волята на лордовете на Шотландия и че е редно всички да им се подчиняваме. Оставам безмълвна, отправила пламтящ поглед към бледото му лице, докато той ме предава докрай, открито, с любезен тон. Не казвам абсолютно нищо, докато не влизаме в замъка, изчаквам вратата на личния ми кабинет да се затвори и да останем сами. Тогава той застава с ръце зад гърба, свел глава, нацупен като дете, в очакване на хокането, за което знае, че се задава.

— Как можа? Как можа?

Изглежда уморен. Изглежда блед, като момче, което е било принудено да се нагърби с тревоги, непосилни за годините му.

— За да не ме обвинят в държавна измяна като дядо ми — казва.

— Как можа да предадеш мен? Дължиш ми всичко. Направих всичко за теб. Не си нищо повече от това, което е Чарлс Брандън за сестра ми. И двете удостоихме с почести съпрузи, които стояха далеч по-долу от нас, мъже, които биха били нищо без нас.

Той поклаща глава и това само ме разгневява още повече.

— Никога няма да простя това — казвам му гневно. — Изгубих трона си от любов към теб. Ако не се бях омъжила за теб, щях все още да бъда регент. Вината за всичко това е твоя, и въпреки това, когато те искат нещо от теб, се отзоваваш покорно! Но ти не си свободен да се отзовеш, обвързан си с мен! Ти си мой съпруг, аз съм кралица и регент. Не би трябвало дори да говориш, когато се обръщат към теб!

— Отговарям честно, за да задържа земите и имуществото си — казва той бавно. В гласа му няма гняв; за разлика от мен, говори бавно и спокойно. — За да задържа замъците си и арендаторите си. Сега потеглям да събера войска, за да те защитя. Нямаме никого тук в Стърлинг; нямаме пари да платим на армия. Но ако мога да се прибера у дома и да събера арендаторите си, да се обърна към приятелите си и да заема пари, тогава мога да се върна и да те измъкна оттук.

— Защитаваш ме? — гневът ми се превръща в удивление. Усещам пулсирането на пълна промяна в чувствата си.

— Разбира се. Разбира се.

Улавям ръцете му, с леещи се по лицето ми сълзи, толкова разкаяна, колкото съм била разгневена.

— Заклеваш ли се в това? Нали не смяташ просто да ме изоставиш? Не смяташ просто да спасиш собствената си кожа и да ме зарежеш тук?

— Разбира се, че не — той целува ръцете ми, целува покритото ми със следи от сълзи лице. — За какъв ме вземаш? Разбира се, че ще събера армия, за да те спася. Аз съм твой съпруг, зная какво съм длъжен да сторя.

— Мислех, че си ме предал. Пред всички тях! Мислех, че си преминал на тяхна страна и си ме изоставил.

— Знаех, че ще помислиш така. Но трябваше да повярваш, и те също трябваше да повярват, за да мога да ти служа.

— О, Арчибалд, остани с мен.

— Не, ще замина да събера хората си, за да мога да те спася. Ще замина за дома си.

— Но нали няма да се виждаш с нея? — думите се изплъзват, преди да успея да ги спра.

Изведнъж нежното изражение изчезва от лицето му и той изглежда стар като дядо си, и уморен.

— Ще трябва да я видя, ако ще се опитвам да събера войска от земите ѝ. Тя е мило, предано момиче и никога не е пропускала да прояви доброта към мен. Дори сега, би направила всичко за мен. Ще трябва да се срещна със семейството ѝ, за да се застъпя за теб. Но не смятам да те напусна заради нея. Не забравям, че съм женен за теб. Зная дълга си, дори и да не е това, което си представях.

— Отново ще бъдем щастливи — обещавам му, като че ли е дете като Джеймс, отчаяно копнееща да върна любовта в очите му. — Задълженията ти отново ще бъдат приятни и весели. Ще се измъкнем от това положение. Хари ще изпрати армия. Детето ни ще се роди и ще бъдеш доволен. Ще те даря със син, знам, че ще те даря. Ще родя следващия граф на Ангъс. Това ще ти хареса. И ще вземем властта.

Той ми се усмихва уморено.

— Сигурен съм. Ще замина сега и ще бързам възможно най-много да се върна при теб.

— Нали ще се върнеш? Няма да избягаш в Англия като брат си Джордж?

Той поклаща глава:

— Дадох думата на един Дъглас.

Чакам сама в замъка. Свитата на Олбъни и лордовете, които го подкрепят, са обкръжили градчето Стърлинг, а замъкът е под обсада. Трябва да опазя синовете си и да се противопоставя на парламента, лордовете и Олбъни. Пиша на Хари. Казвам му, че съм сама, обсаждана от собствения си парламент. Тези хора настояват да вземат момчетата ми, неговите собствени племенници, неговите наследници. Ако не ми се притече на помощ, не мога да предвидя какво ще стане. Не получавам отговор. Лорд Дейкър ме уведомява в тайно писмо, че Хари и новият френски крал, Франсоа, са се споразумели да не се месят в делата на Шотландия. Зная какво означава това: Хари е изоставил моята кауза; брат ми ме е предал.

Призлява ми при мисълта, че Хари се съгласява да ме остави на произвола на съдбата, но после осъзнавам, че договорът действа двупосочно. Олбъни също няма да има покровител, ако се опита да управлява Шотландия; няма да получи помощ от Франция. С него сме еднакво изолирани, еднакво сами. Той се е разположил на лагер в град Стърлинг, аз съм закотвена в замъка. Той няма крал, който да подкрепи стремежа му към властта, аз нямам брат, който да ми помогне да бъда регент. Нямам сестри, които да се застъпят за мен. Предстои ни да се борим докрай, като петли на арена, докато единият убие другия.

Чакам Арчибалд да се върне, но той не се връща. Играя с момчетата, почивам си следобед, блъскам си ума да измисля кой може да ми дойде на помощ, след като Хари ме предаде, а Арчибалд не идва; и зная, че няма кой.

Към края на седмицата вече не мога да отлагам и се съгласявам да предам момчетата на избрани от мен лордове. Посочвам съпруга си, графа на Ангъс, и нашия приятел лорд Хюм. Олбъни дори не се преструва, че обмисля предложенията ми. Просто настоява да изпратя момчетата си. Отговарям му, като оставям подвижния мост вдигнат и зареждам топовете. Зная, че отиваме към битка, знам, че това може да приключи само по един начин. Не мога да победя. Изпращам на съпруга си бележка по един от слугите му.

Изпращам същото писмо на Хари.

Нито един от двамата не отговаря.

Не ни достига хляб; не ни достига брашно, за да месим хляб. Кладенецът е дълбок, винаги има вода, годна за пиене, така че няма да останем жадни. Но не ни достига месо, и сирене. Зад стените на замъка има кокошки и крави, пасящи на малката морава, но нямаме достатъчно сено. Нареждам да изведат конете през малката порта, където войниците на Олбъни ги улавят и подвикват иронични благодарности за подаръка, но въпреки това ни остава сено само за няколко седмици. Когато заколим животните за месо, няма да имаме мляко и яйца. Синовете ми се нуждаят от прясна храна — те са деца, не бива да бъдат принудени да гладуват по време на обсада. Не зная какво мога да направя.

Седя по нощница и роба, с ръка върху издутия си корем, където се движи новото бебе, когато вратата към личния ми кабинет се открехва. Една придворна дама ахва и посочва, закрила уста с другата си ръка:

— Ваша светлост?

Изправям се на крака, с треперещи колене. Почти очаквам самия херцог на Олбъни, влязъл през тайна врата, превзел замъка чрез коварство, но на прага е Арчибалд.

— Ти дойде! Ти дойде.

Той се втурва презглава в стаята, сграбчва ме и покрива лицето ми с целувки.

— Обещах. Нали?

— Да, обеща. Боже мой! Слава на небесата, че дойде. Бях толкова изплашена. С колко мъже разполагаш?

— Не достатъчно — казва брат му, влизащ през вратата зад него. — Само шейсет.

— О, Джордж! Върнал си се. Мислех, че си заминал за Англия завинаги.

Той свежда тъмнокосата си глава над ръката ми.

— Само за да събера новини и да намеря помощ — казва. — Само за да служа на брат си и на вас — усмивката му е жива и бодра.

Поруменявам при мисълта за лоялността на клана Дъглас. Заклели са се да служат до смърт на семейството си, а сега аз съм една от тях.

— Там навън има шестстотин предатели — казва Арчибалд. — Не можах да намеря мъже, готови да се бият за нас. Имам само собствените си арендатори и някои от тези на лорд Хюм. Не съм и помислял, че Олбъни би могъл да събере такава войска.

— Каузата ми е справедлива! Аз съм регент.

— Знам — Джордж потрива с ръка младото си лице. — Но обикновените хора отказват да се обърнат срещу властника, а в Англия не можах да получа никаква помощ.

— Какво можем да направим?

— Замини — настоява Арчибалд. — Ела веднага, вземи и момчетата, и ще избягаме в Англия. Лорд Дейкър казва, че ще бъдем в безопасност в мига, щом пресечем границата, и че всички можем да отидем в Лондон.

— Не е безопасно — казвам мигновено.

— По-безопасно е, отколкото тук — казва Джордж.

Арчибалд кимва.

— Не можеш да удържиш обсадата тук.

— Брат ми ще изпрати помощ, ако узнае колко сме отчаяни.

— Опитах — казва Джордж. — Говорих с Дейкър и с другите лордове от Севера. Те не искат война. Сестра ви, принцеса Мери, е донесла у дома мирен договор с Франция, и брат ви не желае да го нарушава.

— И аз трябва да съм ѝ признателна! Не мислят ли за нас?

— Не си длъжна да бъдеш признателна за нищо — поправя ме Арчибалд. — Няма за какво да благодариш на Хенри. Тя се завърна у дома от Франция триумфално, омъжи се за мъжа, когото обича, беше приета в двора и получи прошка. Но ти — която постъпи точно като нея — си хваната в капан тук, и аз заедно с теб, а те са ни забравили напълно. Трябва да му пишеш! Трябва да му кажеш, че не може да ни предава така.

— Но не сега — намесва се Джордж. — Времето за писане отмина. Александър Хюм е пред портата с конете. Тръгнете сега, ваша светлост, и доведете със себе си момчетата си.

— Не смея — издавам лек стон. — Ами ако ни хванат? Ще разберат, че бягам при Хари, и ще ме затворят, за да не мога да стигна до Англия. Ще ми отнемат синовете завинаги, а теб — изплаквам тихо, — Ард, теб ще обезглавят за държавна измяна.

— Хайде — казва той. — Ще поема риска.

— Не — казвам, внезапно решена. — Няма да те изложа на смъртна опасност. Не мога да понеса това. Не мога да те загубя. Ти върви, скрий се някъде. Аз ще се измъкна оттук. Ще стигна по-близо до границата веднага щом мога. Ела за мен, когато стане по-безопасно.

— Ще остана с кралицата и ще я пазя тук — казва дръзко Джордж на брат си. — Ти събери хора, Арчибалд, и изпрати съобщение на Дейкър. Кажи му, че тя ще дойде в Англия. Кажи му да се срещне с нас.

— Да — казвам. — Но се пази да не те заловят, Арчибалд. Няма да се осмелят да сторят нищо на мен или на моето момче Джеймс, но теб ще обезглавят със сигурност. Върви сега. Върви, любов моя.

Изтиквам го припряно през вратата, разменяме си страстна целувка, а после той си отива. Джордж излиза от стаята до помещението на стражите. Когато вратата вече е затворена и залостена зад тях, откривам, че учестеното туптене в ушите ми се забавя. Опирам гръб на вратата и се облягам на нея. Стъпалата ме болят, съпругът ми си е отишъл, бебето тежи в утробата ми, и съм съвсем сама — отново.

Започнала съм да се разхождам до крепостните стени вечер. Понякога Джеймс идва с мен, с лорд-шамбелана му, Дейви Линдзи, до него. Мисля си, че движението се отразява добре на мен и на бебето, което толкова тежи в корема ми. Обикалям замъка от една кула до другата, наблюдавайки пътя, който лъкатуши нагоре през дърветата от градчето отдолу, докато небето притъмнява. Взирам се над заоблените хълмове към зеления юг; пътят, който ще ме отведе до свободата ми, е една зелена пътека, която се спуска от върха на нашия скален зъбер, през града, покрай полята, а после изчезва в мрака на гората. Нещо привлича погледа ми: облак прах и проблясване на метал.

Благодаря на Бога! Спасена съм — това е армията на Хари. Това е триумфално нахлулата армия на Хари. Той е дошъл лично, потеглил е в поход на север, превзел е Единбург и е продължил, за да нападне Олбъни в тил и да ме освободи, и шотландските лордове ще видят, че когато се опълчат на една английска принцеса, възмездието е бързо. Обзема ме ликуване пред това леко, искрящо проблясване на метал сред дърветата — английската армия, идваща в помощ на една английска принцеса, може би дори с брат ми начело, като подобава на истински благороден рицар.

Примижавам и засланям очите си с длани, за да съсредоточа погледа си върху знамената. Струва ми се, че виждам розата на Тюдорите, моята роза. Струва ми се, че виждам зъбчатата решетка на крепостна врата — гербът на Боуфорт, знамето на почитаемата ми баба. Мисля си, че виждам кръста на Свети Георги — червен на бял фон.

— Погледни! — казвам на Дейви, с весели нотки в гласа. — Какво виждаш? Какво е това по пътя за Единбург?

Дейви Линдзи се изкачва на издигнатото стъпало на наблюдателницата и поглежда накъдето соча. Слиза мълчаливо, лицето му е пребледняло. Зад него Джордж Дъглас се е прислонил до една от кулите.

— Гледай, Джордж! — извиквам и соча натам, където облакът прах крие крачещите напред мъже и конете, идващите зад тях каруци. Разтривам очи с двата си юмрука, с надеждата да греша, с надеждата, че вечерното слънце лъже, но сега виждам съвсем ясно. Това не са обичните знамена на страната ми, задаващи се по пътя за Единбург към самите стени на крепостта. Не е армия, дошла да ни избави. Сега дори чувам грохота на колелата на тежките каруци и мученето на воловете, които мъкнат тежестта. Това е артилерията на моя съпруг Джеймс, оръдията, които той проектира и отля. Това беше голямата му гордост. В предния край на кервана от каруци е най-голямото от всички оръдия, най-голямото оръдие в Европа, онова, за което той каза, че поставяло края на рицарското благородство в боя и началото на нов начин на воюване, оръдието, наречено Монс. Джеймс казваше, че никоя крепост не би могла да устои на огромната мощ на това оръдие. Херцогът на Олбъни е докарал оръдието на съпруга ми, за да го използва срещу мен, заедно със седем хиляди мъже, които го подкрепят, и това е краят на моето неподчинение и краят на надеждата ми, ще трябва да се предадем, преди той да срине стените на замъка ми и да сравни Стърлинг със земята. Обръщам се към Джордж Дъглас.

— Ще трябва да се предам — казвам. — Кажи на Ард.

С мрачно изражение, той кимва.

— Отивам веднага.