Три сестри, три кралици

Замъкът Картингтън, АнглияНоември 1515 г.

След дълги часове пристигаме в друго бедно укрепление, кацнало на хълм, от който се разкрива гледка към поток и безредно построени груби колиби край стените, с каменна кула вътре. Внасят леглото ми в голямата зала и го оставят там. Мъжете са изтощени и не могат да качат тежкото легло по тесните стълби, а и аз не мога да понеса да продължа нататък.

Тук си почиваме пет дни. Аз съм в мъгла от болка; всеки път, когато се раздвижа в леглото, чувствам как костите ми стържат и пищя от мъчителното усещане. Когато ме повдигат, за да използвам нощното гърне, се налага да ми дават глътка алкохол, за да мога да понеса местенето. Хранят ме легнала и ми дават бульон с лъжица в устата.

Сутринта на петия ден разбирам, че трябва да продължим.

— Не е далече — казва лорд Дейкър утешително.

— Колко време? — питам. Иска ми се да не личи, че съм изплашена, но знам, че личи.

— Около три часа — казва той. — И ще ви носят по-умело сега, когато са се научили да вървят в крак.

Стискам зъби, за да не се оплача, но зная, че ще ме тръскат през всяка стъпка от петте мили. Напускаме замъка без съжаление, но мъжете се препъват из дупките в пътя и се подхлъзват в коловозите, а аз не мога да заглуша виковете си.

— Не е далече — казва Томас Дейкър твърдо.