Три сестри, три кралици

Дворецът Холирудхаус, ЕдинбургШотландия, пролетта на 1519 г.

Коледа идва и отминава, а аз нямам новини от съпруга си. Трудно е да се веселим, без той да реже месото и да танцува с дамите. Никой не говори за него, но чувам, че снеговете са го принудили да остане с Джанет Стюарт в замъка Нюарк. Съветът не ме напътства. Не давам съвети на лорд Дейкър. Сякаш съм се оттеглила от регентството, от брака си, от самия живот.

Горкият ми брат отново е изгубил дете. Всичките им големи надежди остават безплодни, и наистина ми е мъчно за него, а също и за нея. Научавам със закъснение, дълго след сполетялата ги скръб; писмото от лорд Дейкър успява да стигне до мен едва когато първото пролетно топене на снеговете разчиства пътя от юг. Увита в писмото му, има бележка от Катерина:

Не мога да посрещна пролетното време с подобаващия кураж. Всеки ден е в зеления цвят на Тюдорите, с всеки ден изминал снегът се топи и слънцето свети малко по-силно. Пред църквата кокичетата надигат главици над белотата на скрежа под сребристите брези. Птиците започват да пеят сутрин и уханието на нови пъпки и на разкопана пръст нахлува през отворените прозорци и ме кара да чувствам, че обновяването е възможно, че може да се съвзема от тази дълга зима на разочарование.

Съветът не ми позволява да виждам сина си повече от веднъж седмично, но поне толкова позволяват. Не изпращам съобщение на Арчибалд. Мисля, че няма да го видя никога повече, все едно че съм вдовица. Иска ми се да можех да скърбя за загубата му; отново съм вдовица без тяло, което да погреба. Той не ми изпраща нито съобщения, нито пари. Държи всичките ми ренти и всичките ми доходи се изплащат на него. За да оцелея през тези студени дни, съм принудена да заложа всички подаръци, които донесох от Англия. Последните си две златни чаши изпратих на лорд Дейкър като залог за заем. Сега, когато наближаваме края на зимния сезон, разпускам домашната си прислуга, така че ме обслужват само шепа хора. Заемам конете си на частни конюшни, изпращам дамите си обратно по домовете им. Живея като обикновена благородна дама с оскъдни средства. Членовете на съвета са изпълнени със съчувствие, но не могат да направят нищо. Арчибалд събира всичките ми ренти като мой съпруг, и живее като лорд в замъка Нюарк, с жената, която нарича себе си негова съпруга. Тя е родила дете — дъщеря. Живеят добре, замъкът е укрепен, имат достатъчно слуги. Богати са с парите, плащани от моите арендатори. Официално той е мой съпруг и има законно право над богатството ми. Той е господарят и повелителят на моите къщи и може да живее, където му е угодно; отношението му към мен не дава основания за развод. Той е лош съпруг; но Църквата не се интересува от това. Той е все още мой съпруг, все още разполага със състоянието ми.

Единственият начин да се защитя би бил да заявя, че той наистина е съпруг на лейди Джанет; тя е графиня на Ангъс, Арчибалд е двуженец, дъщеря ни е незаконородена, а аз съм прелюбодействаща блудница. Въпросът за каква би трябвало да се смятам — дали за предадена съпруга, или за грешна прелюбодейка — ме буди в ранните часове на утрото и ме преследва по цял ден.

Изгубила съм положението си на съпруга, а също и авторитета си като кралица. Друга жена се забавлява в дома ми и се наслаждава на любовта на съпруга си, който някога беше мой съпруг. Не мога да виждам никого и да ходя никъде; ще стана като мъртвия си съпруг — призрак, за когото хората говорят, че е още жив, но който никой никога не вижда. Ще пишат балади за нас и ще казват, че един ден ще се върнем да донесем мир на Шотландия и да поставим сина си на трона. Хората ще ни виждат в мъглите и ще разказват истории за нас, когато се напият.

Зная, че трябва да се преборя с тази полу-смърт, с този не-живот. Трябва да се откажа от всичките си надежди за Арчибалд и да го изоставя. Трябва да приема позора да бъда блудница и да го обявя за свой враг. Трябва да забравя, че някога съм го обичала. Трябва да отида в Англия и да се хвърля в обятията на брат си, и да го помоля да ми помогне да получа развод от Арчибалд.

Сега си мисля печално: само да бях приела съвета на добрия лорд-канцлер Томас Улзи, щях да бъда вдовстващата императрица на Свещената Римска империя, с цяла съкровищница скъпоценности и гардероб, пълен с рокли. Никой нямаше да е достатъчно могъщ да отхвърли волята ми синът ми да живее с мен. Щяха да ме наричат „Нейно Величество“ и щях да създам имперски двор в Шотландия. Бях такава глупачка да кажа на Томас Улзи и брат си, че искам да бъда вярна на Арчибалд. Сега Улзи е папски легат, би могъл да ми издейства развод с Арчибалд с едно писмо. Не биваше никога да говоря за обетите, които не могат да бъдат престъпени, и любовта, която не може да бъде отхвърлена. Има само една връзка, на която вярвам, и тя е между една жена и нейните сестри. Само ние трите сме неделими. Ние никога не откъсваме очи една от друга. В любов и съперничество, ние винаги мислим една за друга.

Пиша на Хари. Не споменавам за изневярата на Арчибалд. Казвам само, че не живеем заедно и че той е взел рентите ми. Съобщавам на Хари, че ще се върна в Лондон да живея в двора, и че ще се омъжа отново само по негов съвет. Заявявам възможно най-ясно: „Искам да се разведа. Искам отново да бъда твоя сестра. Ще бъда изцяло Тюдор, и нито частица Стюарт. Можеш да ме използваш, както пожелаеш, да ме омъжиш там, където мога да ти служа, стига да ми помогнеш, както е редно. Не очаквам да бъда владетел-съперник, не очаквам да засенча твоята съпруга, Катерина. Виждам, че тя направи онова, което аз не можах да направя — дори малката ми сестра, Мери, се справи по-добре от мен. Двете се омъжиха по любов и запазиха съпрузите си. Някога ревниво се сравнявах с тях и бях изпълнена с гордост; сега съм смирена.“ Пиша на Катерина и на Мери, и изпращам писмата в един и същ пакет. Съобщавам им, че съм изпаднала много ниско и че искам да се прибера у дома.