Три сестри, три кралици

Единбургската крепост, ШотландияПролетта на 1522 г.

Превземаме Единбургската крепост без нито един изстрел. Арчибалд просто се предава, напуска замъка и оставя децата ми, а херцогът нарежда да го ескортират под стража до Франция. Чичо му Гавин Дъглас бяга в Англия, при Хари, разказвайки куп лъжи.

Херцогът и аз, върху еднакви бели коне, чакаме отвън пред крепостта, докато тръбите прозвучават от бойниците и подвижният мост е спуснат. Всички хора от града са се струпали на хълма на крепостта, и гледат тази драматична демонстрация на власт. Комендантът на крепостта излиза, облечен в цветовете на Стюартите — представям си иронично, че се е преоблякъл припряно, и че дрехата в цветовете на Арчибалд е сритана под леглото му, — покланя се и връчва ключовете от крепостта на регента, херцога на Олбъни. С красив жест Олбъни ги поема и се обръща към мен. Усмихва се на възторженото ми изражение и ми ги връчва. Докато хората ликуват, докосвам ключовете с ръка, за да покажа, че ги приемам, и ги връщам на него като на регент, а после всички влизаме в замъка.

Джеймс, синът ми, е във вътрешната кула. Скачам безцеремонно от коня си и тръгвам бързо към него. Хвърлям поглед към брадата на Дейви Линдзи — прошарена със сиво през месеците, през които сме били разделени — и ми се иска да проклинам Арчибалд за това, което всички изстрадахме, но не виждам нищо освен бледото лице на сина си и напрегнатото му изражение. Правя реверанс, както подобава на една поданица, а той коленичи пред мен за майчина благословия, докато обвивам ръце около него и го прегръщам силно.

Усещам го различен. Малко по-висок е, малко по-силен, откакто го видях за последно. Вече е на девет години, станал е скован и непохватен. Не се поддава, не се притиска към мен. Имам чувството, че никога повече няма да се уповава на мен. Научили са го да храни към мен недоверие и виждам, че ще имам задачата да го науча да ме обича и да ме цени отново, съвсем отначало. Вдигам поглед и забелязвам, че кафявите очи на Дейви са пълни със сълзи. Той ги изтрива с опакото на ръката си и казва само:

— Добре дошли у дома, ваша светлост.

— Бог да те благослови, Дейви Линдзи — казвам му. Облягам буза на топлите къдрици на Джеймс и наистина благославям Дейви Линдзи, задето е останал до сина ми през всичко това, задето го е опазил.

Не съм единствената шотландка, която ликува заради завръщането на херцога на Олбъни. Семейство Хамилтън знаят, че с неговото завръщане в Шотландия и с мощта на французите зад гърба му ще могат да се съвземат. Шотландските лордове могат да видят изход от тиранията на клана Дъглас. Хората на Шотландия, чиито погранични земи са опустошени от постоянните набези на Дейкър, а столицата им — окървавена и неуправляема, копнеят за управлението на регента, донесъл им мир преди.

Пиша радостно, шеговито писмо на лорд Дейкър и му съобщавам, че, въпреки мрачните му предсказания, херцогът се е върнал в Единбург, в Шотландия ще настъпи мир, и Англия няма да посмее да наруши границите ни сега, когато Франция ни закриля. Казвам, че добрият му приятел, моят съпруг, е изоставил поста си и семейството си и моля никой да не ме укорява, задето не съм го придружила в изгнанието му на предател. Най-сетне отново можем да имаме някакво щастие в Шотландия. Смея се, докато пиша; Дейкър ще разбере, че ходът на събитията се е обърнал срещу него и че аз съм свободна жена и съм на власт.

Мисля, че брат ми трябва да е полудял. Не мога да повярвам, че някой би се осмелил да говори за една властваща кралица така, както те говорят за мен. Не мога да повярвам, че брат ми би се вслушал в такива думи. Един истински брат би отхвърлил клюките. Ако съпругата му ми беше истинска сестра, щеше да настоява те да бъдат заставени да замълчат. Законът нарежда на английските ковачи да режат езика на всеки, който клевети кралското семейство, но собственият ми брат е този, който пише скандални неща на Дейкър и му позволява — на него, един пограничен лорд! — да ме обвинява в неописуеми престъпления.

Чичото на Арчибалд, Гавин Дъглас, е почетен гост в кралския двор на Лондон и е казал на всички, че съм любовница на херцога на Олбъни. Заявява, че добрият херцог дошъл в Шотландия единствено за да ме прелъсти, да убие сина ми и да се възкачи на трона.

Дори само това е лудост: безумно е да се изрича, още по-ужасно — да се чува, но Гавин Дъглас казва дори повече. Твърди, че херцогът държи сина ми в бедност, отмъква червеното кадифе и ръкавите от златен брокат за собствените си пажове, не позволява на сина ми да се среща с възпитателите си или дори да се храни. Казва, че регентът оставя младия крал да гладува до смърт и че аз допускам това да се случва, и заедно ще предявим претенции за трона. По-лошо — ако може да има по-лошо — твърди, че херцогът е отровил клетото ми покойно дете, Александър. Казват, че деля легло с убиеца на сина си. Говорят това в Уестминстър и тронната зала в Гринич, и никой — нито брат ми, кралят, нито снаха ми, кралицата, нито тяхната любимка, собствената ми малка сестра, Мери, — не скача възмутено да го отрече. Дори Мери не възроптава, че това не може да е вярно.

Как е възможно тримата да не се застъпят за мен? Катерина ме видя само месеци след като бях научила за смъртта на Александър. Видя ме неспособна да изрека името му от мъка. Двете с Мери ме прегръщаха, докато ридаех за него. Как може да слуша как моят отявлен враг казва, че любимият ми е убил сина ми, и че аз съм го допуснала?

Те двете, моите две сестри, са ме наскърбявали преди, пренебрегвали са ме, разбирали са ме погрешно. Но това е по-сериозно от всичко. Този път отправят обвинения, които не бих отправила и на вещица. Мисля, че сигурно са си изгубили ума. Мисля, че всички те са си изгубили ума и са забравили какво бяхме една за друга. Казах, че те не са ми сестри, че ще ги забравя. Но те стигнаха по-далеч: превърнаха се в мои врагове.