Три сестри, три кралици

Единбургската крепост, ШотландияАвгуст 1515 г.

Аз съм пленница на собствения си народ. Синът ми, кралят, законният крал на Шотландия, и неговият брат, следващият поред наследник, са задържани в замъка Стърлинг, почитани като гости, но всъщност затворници на вероломния херцог, който държи ключовете. Аз, кралицата регент, съм задържана в Единбургската крепост, като че ли съм престъпница, като че ли съм затворник, очакващ процес, очакващ екзекуция.

Бог знае какво ще стане с нас. Джордж Дъглас изчезна дори още преди оръдията да бъдат докарани пред замъка. Дотук с обещанието му да ме пази, за да може брат му да отиде на безопасно място — още щом зърна Монс за пръв път, той изчезна. Другите слуги се изпариха. Не зная къде е Арчибалд. Не знам защо Хари не поиска от френския крал Олбъни да ми върне замъка. Отведох малкото си момче Джеймс надолу по стълбата да предаде замъка на входната порта, и, както подобава на малкия крал, какъвто е, той не трепна. Само на три години е, но се държи като принц. Малкият ми син взе ключовете на замъка Стърлинг и ги връчи на онази френска марионетка, без да трепне дори за миг.

Един истински мъж, един истински благороден рицар никога не би разделил една майка от момчетата ѝ и не би я прогонил от собствения ѝ дом. Но Олбъни ме повери на лордове, които са му верни, и ме изпрати обратно в Единбургската крепост. Момчетата ми върна в детската им стая в Стърлинг. Дейви Линдзи отиде с тях, покланяйки ми се леко, сякаш за да каже, че където и да отиде Джеймс, преданият му настойник ще го последва. Олбъни поведе армията си нататък, преследвайки невинния ми съпруг и неговото семейство. Казва, че ще се погрижи законът в Шотландия да се простира от море до море. Казва, че съветът на лордовете го е назначил да управлява, и той ще управлява справедливо. Но той не е човекът, способен да стори това. Имаше един човек, който можеше да го прави; но него вече го няма, а Катерина Арагонска държи тялото му, полузабравено, покрито със слой олово, някъде в сандък в Лондон.

Получавам настойчиви писма от Дейкър и бързо, небрежно надраскани бележки от Арчибалд, увещаващи ме да се махна при първа възможност. Сега знаем колко далече е готов да стигне Олбъни, на какви ужасни действия е готов. Зная, че не съм в безопасност под негов надзор, а времето ми наближава. Не мога да се оттегля в уединение в очакване на раждането като пленница. Ако умра при раждане, ще оставя двама сираци под грижите на врага си.

Изпращам съобщение на Олбъни, че искам да отида в двореца Линлитгоу за раждането, и той ме кара да подпиша писмо до Хари, за да му съобщя, че се оттеглям в уединение и че не възразявам да оставя синовете си в ръцете на техния сродник. Лъжи. Отчаяна съм, измъчвана от тревоги, и се подписвам „Маргарет R.“, както се подписваше баба ни — знакът за Хари, че действам под принуда, но дори не знам дали ще си спомни тази уговорка. Дори не знам дали шпионите няма да прихванат писмото ми и да го препишат за него погрешно. Не съм сигурна, че лорд Дейкър ще му съобщи за ужасната опасност, в която се намираме. Не зная къде е съпругът ми тази вечер.

Тази нощ, трескава, с тежестта на бебето в корема си, се въртя неспокойно ту на една, ту на друга страна и чувствам как бебето се движи и подпира костите ми, сякаш се разтварям като орех в трошачка. Мисля си, че никъде не е безопасно. Никъде не е безопасно за мен, ако брат ми не пожелае да ме защити както подобава. Никъде не е безопасно, ако сестрите ми не се застъпят за мен. И дори не зная дали се молят за мен, както е редно да правят сестрите. Не ми изпратиха Богородичен пояс, нито благопожелания. Не зная дори дали изобщо мислят за мен.

Веднага след като вече съм облечена за път, се отпускам в един стол, обръщам се към придворната си дама и казвам:

— Зле съм, лошо ми е. Кажете на херцога, че трябва да видя съпруга си.

Тя се колебае.

— Въпрос на живот и смърт е — казвам. — Съобщете на херцога, че се боя, че отпадам бързо.

Това я стряска. Тя хуква надолу по стълбите като мишка, подгонена с метла, и влиза забързано в замъка, за да намери многобройните френски слуги на херцога и да им даде да разберат, че кралицата създава неприятности… отново. Докато слизаме по стълбите, протягам двете си ръце към дамите си и те ме отвеждат долу в двора на конюшните, където ме очаква носилката ми. На завоя на стълбището ми премалява и се налага да спра. Не мога да стоя, трябва да се подпра на перваза на прозореца. Докато стигнем в двора на конюшните, пълен с огромния керван с багажа ми и чакащата ми свита, Олбъни вече е пристигнал и се покланя пред мен.

— Съжалявам, милорд — казвам със слаб глас. — Не мога да ви поздравя както подобава. Предстои ми да направя такова дълго пътуване, а после ще се оттегля в леглото.

— Моля ви… — движението му почти наподобява танцова стъпка, дотолкова е изпълнен с благовъзпитано огорчение. — Има ли нещо, което мога да направя? Мога ли да донеса нещо? Да пратя лекари?

Залитам леко.

— Боя се… — подемам. — Боя се, че детето може да подрани. Това е опасно време. Принудена съм да пътувам в най-опасното време. Животът ми…

Той побелява като платно при мисълта, че тираничното му отношение към мен може да доведе до загубата на детето ми, а дори и до моята смърт. Има указания от френския крал да управлява Шотландия, но и да не влошава отношенията между Шотландия и Англия. Ако ме убие, тогава сестрите ми ще са принудени да се оплачат, Хари ще предприеме действия, осъзнавайки, че е проявил ужасна, позорна небрежност. Ако умра, светът ще обвини Олбъни, и онези, които не ме ценяха приживе, ще бъдат смазани от скръб при вестта за смъртта ми.

Превивам се одве.

— Каква болка! — ахвам.

Дамите ми се втурват към мен, и аз ги оставям да ми помогнат да се кача в носилката, да сложат топла тухла под краката ми и глинена бутилка, пълна с гореща вода, върху напрегнато изопващия се корем.

— Съпругът ми — прошепвам. — Трябва да видя Арчибалд още веднъж. Не мога да се оттегля в очакване на раждането без неговата благословия.

Виждам как Олбъни спира и се обръща отново. Преследва Арчибалд с обвинение в държавна измяна, твърдо решен да го види на ешафода.

— Трябва да го помилвате — изричам задъхано. — Трябва да го видя. Трябва да се сбогувам. Ами ако така и не изляза от уединението на родилната стая? Ами ако не го видя никога повече?

Олбъни не иска да бъде запомнен като управника, станал причина кралицата да издъхне, докато преследва младия ѝ съпруг из пограничните земи, из хълмове и долини в страна, където никой чужденец не би могъл да настигне шотландец.

— Беше държавна измяна — казва неубедително. — Той се провини в държавна измяна. Беше му наредено да се присъедини към другите лордове.

— Как би могъл да държи под обсада собствената си съпруга? Нямаше смисъл да искате това от него! — процеждам, забравяйки за момент ролята си, а после се присвивам и се хващам за гърба. — Аах — нещо не е наред. Къде са акушерките?

— Ще го помилвам и ще го изпратя при вас в Линлитгоу — уверява ме Олбъни. Като всеки мъж, той отчаяно копнее да се махне надалече от жена, страдаща от неразбираеми за него болки. — Ще изпратя съобщение и ще му пиша, че е свободен да дойде при вас. Пазете се, милейди. Пазете се, ваша светлост. Редно ли е всъщност да пътувате? Не е ли по-добре да останете тук?

— Настоявам — казвам със слаб глас. — Трябва да родя бебето си в Линлитгоу, със съпруга си до мен.

— Ще се погрижа за това — обещава ми той.

Кимвам, дори не му благодаря, когато слабостта ме връхлита, докато се облягам назад в ръцете на дамите си. Те ме полагат върху възглавниците от гъши пух, суетят се около носилката, и аз ги отпращам с махване на ръка и им нареждам да спуснат завесите. Когато плътните завеси от златен брокат на носилката вече са спуснати и дамите се качват на конете си, за да ме съпроводят, а Олбъни си е отишъл, се надигам и сядам, обгръщам тялото си с ръце, и съм принудена да затисна устата си с длан, за да заглуша радостния си смях.