Три сестри, три кралици

Дворецът Линлитгоу, ШотландияЛятото на 1523 г.

Синът ми Джеймс, дъщеря ми Маргарет и аз прекарваме цяло лято заедно, като истинско кралско семейство, в прекрасния дворец край езерото, където съм прекарала толкова много време — щастливи времена и скръбни времена. Джеймс отива всеки ден на езда, началникът на неговата конница му предлага по-едри и по-силни коне с нарастването на увереността и силата му. Младият мъж, който поднася месото на трапезата му, Хенри Стюарт, язди с него. Той е млад мъж на двайсет и няколко години и притежава естествена вежливост и чар, на които Джеймс се възхищава, и на които много ми се иска той да подражава. Хенри има светлокестенява коса, нещо необичайно за шотландец, къдриците ѝ се вият около главата му и се спускат по тила му, като на статуя на гръцки бог. Не е изнежен красавец; суров е, каквито са всички тези млади мъже от семейства, привикнали на война, но е винаги весел. Има най-пленителната усмивка, а кафявите му очи блестят, когато се смее. Заедно с другите млади мъже от двора учи Джеймс на всички тънкости на ездаческото умение: да хвърля копие, да изстрелва стрела от седлото, да нанизва халки на копието си, и — всички се смеем на това — да улавя подхвърлена кърпичка на върха на копието си, сякаш някоя дама му предлага благоволението си.

— Хвърлете ми кърпичка, почитаема майко — настоява Джеймс, и аз се навеждам през кралската ложа на арената за турнири и пускам кърпичка, за да я улови, а той пришпорва коня си напред и пропуска отново и отново, докато най-сетне я улавя, и аз и спътниците му ръкопляскаме.

Шотландските лордове умоляват херцога на Олбъни да се върне, но не и аз. В негово отсъствие Хари ми пише за траен мирен договор между Англия и Шотландия, за мир в пограничните земи. Пише дълго, загрижено писмо, сякаш никога не е изричал оскърбления към мен. Пише за загрижеността си за своя племенник, моя син, признавайки, че Джеймс е наследникът както на Англия, така и на Шотландия. Пише, че Бог все още не е благословил него и кралицата с момче, никой не може да каже защо — Божията воля не може да бъде поставяна под въпрос, — но е възможно един ден Джеймс да бъде призван да стане крал на един обединен остров. Замаяна от амбиция, си мисля, че Джеймс ще бъде крал, какъвто никога не е имало, от Артур Британски насам. Кардинал Улзи ми пише с обичайното си уважение — трудно ми е да повярвам, че вечеря всяка вечер с чичото на изоставения ми съпруг и чува за мен единствено лоши неща. Дори лорд Дейкър сменя тона, сега, когато отново съм почитана като английска принцеса и вдовстваща кралица на Шотландия — и, след заминаването на Олбъни за Франция, съм единственият регент.

Няма причина синът ми да не бъде коронован за крал следващата пролет, когато ще стане на дванайсет. Защо не? Той е възпитан да бъде крал, знае, че това е неговото предопределение, обучаван е като крал, охраняван предано и неотклонно от Дейви Линдзи, и цял живот е бил обслужван на едно коляно. Никой, който го срещне за пръв път и го види такъв, едновременно учтив и благоразумен, не би могъл да се усъмни и за миг, че вече възмъжава, че е готов да поеме във властта. Дванайсет години е подходяща възраст, на която едно момче да встъпи във владение — достатъчно голям е за брак, защо не и за коронация? Какъв по-добър начин да сплотим кралството от коронацията на краля?

Точно когато съм решила да прокарам това решение, против желанието на лордовете, които биха предпочели да изчакат, херцогът на Олбъни се връща без предупреждение, твърдо решен да воюва с Англия, а синът на Норфолк, графът на Съри — жесток военачалник и син на жесток военачалник — разрушава град Джедбург и взривява абатството, за да покаже английската власт над беззащитните шотландци.

Пиша отчаяно на Хари. Това не е начинът да убеди шотландските лордове да приемат сина ми като крал! Ако иска да владее Шотландия чрез Джеймс и мен, трябва да ми даде пари да подкупя съвета, трябва да ме представи като миротворец. Ако иска да го направи чрез сила, по-добре да доведе армия в Единбург и да наложи законно управление; тормозът над бедните хора по границите не води до нищо, освен да ги кара да оказват още по-ожесточена съпротива срещу Англия, нито пък пропъжда съмненията на лордовете по отношение на мен.

Разбира се, Олбъни трябва да отговори на предизвикателството, и повежда новите си войски от Франция срещу Англия с тежки оръдия и стотици наемници. Този път води със себе си огромна армия. Напълно раздвоена съм. Разбира се, искам да укрепя мощта и влиянието на Шотландия, разбира се, че съм развълнувана при мисълта за една нова граница за нов крал — ако Олбъни успее да измести границата на юг и да включи Карлайл и Нюкасъл в Шотландия, тогава синът ме ще получи голямото наследство, което баща му мечтаеше той да има.

— А нашият съюзник, Бялата роза, в същото време ще нахлуе от юг — обещава ми Олбъни, уверен в моята подкрепа.

Слагам ръка върху студения камък на комина над огнището. Успявам да не залитна. Огромният ужас от детството ни, на всички деца от династията на Тюдорите, беше идването на другите — другото кралско семейство, роднините ни по майчина линия — Плантагенетите. Винаги плодовити, вечно амбициозни, многобройните сестри на майка ми и техните многобройни деца винаги бяха близо до нашето кралство, търсейки възможност да се върнат. Бялата роза — както го наричат — е последният от мнозината. Ричард дьо ла Поул, първи братовчед на майка ми, е видял как братята му загиват един след друг в битка срещу баща ми или на издигнатия от баща ми ешафод. Баща ми се закле, че никой от предишното кралско семейство никога няма да вземе обратно онова, което Тюдорите спечелиха при Бозуърт, а аз съм възпитана да виждам във всеки претендент кошмарен враг на нашата безопасност и нашата власт.

Те бяха ужасът на детството ми; нищо не беше по-ужасно от това, да науча, че някой от братовчедите ни е напуснал двора в открита вражда с нас. Дори сега си спомням ужасеното изражение на майка ми, когато осъзна, че поредният неин сродник се е обърнал срещу нас. Каквато и да е изгодата за сина ми, никога не бих могла да се съюзя с някой от братовчедите ми Плантагенети срещу брат ми, който е Тюдор. Олбъни не може да е знаел това, когато е потърсил такъв съюзник. Не мога да приема един Плантагенет. Не мога да си представя приятелство с такъв враг. Бих могла да обмисля нападение над Англия — бих го подкрепила като допълнение към властта на сина ми и укрепване на границите на неговото кралство — бих могла да приема съюз с Франция; но никога, никога, никога с някой от проклетите си братовчеди.

Тази нощ предавам херцога на Олбъни и — движена от останалата от детството ми вярност към Тюдорите — пиша на брат си: