Три сестри, три кралици

Дворецът Линлитгоу, ШотландияЛятото на 1520 г.

Съветът на лордовете е завзет от клана Дъглас, начело с тържествуващия ми съпруг, Арчибалд. Той дава ясно да се разбере, че е завзел града и е пленил мен. Настоява да живеем заедно като кралско семейство, аз — до него като негова съпруга, в леглото му нощем, от дясната му страна денем, със сина и дъщеря ми под негова опека; той е техен баща и глава на кралското домакинство.

Няма да му се предам. Няма да му позволя да ме вземе като военна плячка. Няма да допусна този убиец в леглото си. Няма да му позволя да ме докосне. Потръпвам от ужас при мисълта, че е укривал хората си в моя град, и ги е призовал за клане. Представям си как хората на Единбург, моите хора, мият кръвта от калдъръма, а аз напускам Единбург, за да живея сама в Линлитгоу.

Отново съм разделена от сина си, принудена съм да го оставя като затворник в Единбургската крепост. Отново нямам пари. Рентите ми са у Арчибалд, той владее всичките ми земи, а съветът на лордовете не смее да възрази. Не очаквам помощ от лорд Дейкър, който е приятел на Арчибалд и му плаща. Не очаквам помощ от Хари, който постанови, че трябва да се върна при този съпруг и каза, че съм имала късмет да ме приеме. Нямам сестри, които да ме посъветват: те не пишат. Много съм самотна. Лятото е студено и дъждовно, в Единбург върлуват болести, и дори в провинцията хората се боят от чума. Не пиша на Катерина, защото какво би отговорила? Зная какво мисли, и зная защо го казва. Зная, че не може да чуе думата „развод“, без да си помисли, че собственият ѝ живот като застаряваща безплодна съпруга на Хари догаря като часова свещ. Но после, в средата на лятото, получавам пакет с писма от Лондон.

Първото е от сестра ми, Мери. Пише, че била болна през пролетта, но че, слава Богу, била достатъчно добре, за да отиде с краля и кралицата във Франция. Прелива от възторг, писмото ѝ е пълно с правописни грешки и размазани във възбудата ѝ мастилени петна. През драсканиците успявам да разчета, че целта на посещението е било подписването на важен договор за утвърждаване на мира между Англия и Франция, и че всеки ден е имало поетична драма. Хари отнесъл сто шатри, хиляда шатри, на полето извън Кале и всички аристократи на Англия завели там домакинствата си и конете си, и ловните си соколи и слугите си и си построили собствени летни дворци от зебло и дърво, излагайки на показ богатството и радостта си. Хари поръчал създаването на цял град за един летен ден, а в центъра му имало фонтан, от който се леело вино, със сребърни чаши, от които да пият всички.

Мери има трийсет и три рокли, изброява обувките си, над главата ѝ държали балдахин от златен брокат, когато излизала на ярката слънчева светлина. Яздила най-прекрасните коне, всички я приветствали, докато минавала.

Предполагам, че щеше да ми хареса. Много, много отдавна никой не е надавал приветствени възгласи в моя чест, нито пък шотландците са имали повод да ликуват. Отварям писмо от Катерина.

Прекосявам вътрешния двор и излизам през страничната врата, за да сляза по хълма до езерото. Ниските крайезерни ливади се простират пред мен досами водата, късокраките говеда пасат тучната трева, лястовиците летят на зигзаг. Дузина доячки минават покрай мен с ведра, полюшващи се от кобилиците на раменете им, и носят столчетата си за доене в ръце. Викат кравите, и животните повдигат глави, когато чуват имената си, напевно подвиквани с високи, сладки гласове. Някога Джеймс обичаше да излиза с доячките, а те гребваха с черпак и му даваха да пие от млякото. То оставяше малки „мустаци“ от каймак по горната му устна, а аз избърсвах кръглото му лице с ръкав и го целувах.

Не съм виждала момчето си от битката между Ангъс и Хамилтън, която след изтъркването на кръвта от калдъръма започнаха да наричат „разчистването на главния път“. Не съм виждала Арчибалд, откакто влезе в замъка, а аз се оттеглих в Линлитгоу, яздейки мълчаливо през армията му. Не съм виждала Джеймс Хамилтън, откакто препусна да си спасява живота. Нямам дъщеря; тя трябва да живее с баща си. Нямам син; той е на практика пленен. Нямам съюзник. Нямам съпруг, а сега Катерина ми казва, че мога да имам сестри само при неизпълними условия.

Мери не е такава глупачка, на каквато се преструва. Отчаяно иска да избегне попадането натясно в раздора между Катерина и мен. Готова е да ми пише вечно за рокли и лютни и лов, винаги избягвайки онова, което знае — че съм сама и нещастна, и в опасност. Не желае да се застъпи за мен пред Хари — твърде много се бои за собственото си положение в двора. Иска да бъде истински образец на английска принцеса, сияеща красавица, безукорна съпруга. Няма да рискува положението си в двора, като каже дори една дума в моя полза.

Зная, че не мога да спечеля на своя страна Катерина. Тази жена е напуснала дома си на петнайсетгодишна възраст и понесла години на самота и бедност, за да се омъжи за краля и да стане кралица на Англия. Никога няма дори да помисли за нещо, което може да застраши мястото ѝ. Може и да ме обича, но не може да понесе аз да оспоря брачните обети. Може и да ме обича, но целият ѝ живот зависи от едно — нищо освен смъртта да не може да сложи край на един брак.