Три сестри, три кралици

Дворецът Линлитгоу, ШотландияЛялото на 1527 г.

За мое удивление успяваме да живеем заедно, четиримата, и да бъдем щастливи. Снегът на дългата студена шотландска зима най-накрая се стопява, а после чудото, каквото е шотландската пролет, идва бавно, бавно, първо в подгизналата от дъжд, наквасена от разтопените снегове зеленина на тревата, после във високите, пронизителни призиви на гъските, които летят над главите ни, после в нестройната бъркотия и трептящите звуци на птича песен призори, и накрая с жълтите нарциси и наливащите се пъпки по дърветата и с буйното разбуждане на живота, когато мъзгата в кората на дърветата започва да избива толкова силно, че почти мога да доловя вкуса ѝ, носещ се по топлия въздух, и годината започва да клони към лятото.

Арчибалд ръководи съвета. Не съществува никакво съмнение, че цялата власт е съсредоточена в него, но носи законите и прокламациите за подпис на Джеймс. Джеймс подписва и подпечатва документите, както му нареждат да прави, с лека гримаса: никога не говори открито против настойника си. Джеймс е възхитен, че отново съм с него, а аз назначавам Дейви Линдзи в домакинството си, така че Джеймс отново има всеки ден до себе си обичния си компаньон, и не сме изцяло под влиянието на клана Дъглас.

Дворът се върти около мен и сина ми, както е редно, всички ходим на лов и излизаме на езда заедно; организираме малки турнири и състезания. Когато времето се стопля, всички отиваме в Линлитгоу, там гребем с лодки по езерото, а Джеймс лови сьомга. Вечер организираме поетични драми и танци, и Джеймс се проявява като добър танцьор и музикант. Отгледан от Дейви Линдзи, той не може да не стане поет, и пише текстове за собствени песни. Около него се събират група млади благородници. Мисля, че някои от тях му влияят зле: пият твърде много, играят карти за високи залози, и сигурно развратничат. Но това са забавленията на един млад човек и Бог е свидетел, че бащата на Джеймс не беше светец. Никой, който види Джеймс на кон или по време на турнир, не би могъл да не си спомни за баща му. Всички мислят, че Джеймс трябва да получи властта си тази година или догодина.

Получаваме новини от Англия и от Европа. Войските на императора продължават да бележат завоевания, нахлуват през портите на Рим и оплячкосват града. Говорят се такива неща, сякаш всички християни са били избити, а всички църкви — осквернени, сякаш краят на дните със сигурност трябва да настъпи всеки момент. Самият папа е пленен от войските на императора, и макар да знам, че би трябвало да се моля за него, не мога да не помисля за себе си, и че това е краят на надеждите ми за свобода. Всички дела на Църквата ще бъдат под надзора на племенника на Катерина, императора, затова не се съмнявам, че молбата ми за анулиране на брака ми се е изгубила или изгоряла при нападението над Ватикана. Не вярвам, че някога ще се разведа с Арчибалд, а Хенри Стюарт винаги ще живее извън двора и ще ме вижда само когато успеем да си откраднем някой следобед заедно, който пропиляваме в оплаквания и съжаления. И двамата сме убедени, че никога няма да ни бъде позволено да бъдем заедно, че той никога няма да има достъп до почестите и облагите на кралската служба, а аз никога няма да му дам наследник с наполовина кралска кръв.

Брат ми вече изобщо не ми пише. Шотландия и Англия са подписали мирния договор и очевидно той смята, че моята работа е свършена и че привързаността ми не му е нужна. Мери ми пише писмо, изпълнено с такова зашеметено отчаяние, че трябва да го чета и препрочитам многократно, за да разбера какво казва. Бог знае какво става в Лондон.

Може и да давам надежда на кралицата, но много се съмнявам, че някой друг мисли за мен. Явно Хари няма нищо против да остави Шотландия да бъде управлявана от зет му. Всъщност той назначава Арчибалд за управител на граничната област между Англия и Шотландия, и му поверява мира и сигурността на всички погранични райони: все едно да поиска от лъв да легне заедно с агне. Като мой съпруг Арчибалд отново законно получава всички ренти и доходи от земите ми. Ако реши да ме остави без пукната пара, би могъл да го стори, но той е щедър към мен, грижи се съветът да ми плаща издръжка като на вдовстваща кралица, и ми подарява красиви платове. Ако някога посещава Джанет Стюарт от Тракуеър, настанена далече в някой от многобройните ми имоти, то пред мен не се говори за това. Всеки, който го види, почтителен в параклиса, вежлив на вечеря, весел и закачлив по време на танците, би го помислил за верен съпруг, а мен — за съпруга с късмет.

Нещо повече, биха го помислили за изпълнен с топла привързаност. Когато влиза в някоя стая, винаги ми се покланя с ръка на сърцето, сякаш не забравя, че някога ме е обичал. Когато ми целува ръка, устните му се задържат над пръстите ми. Понякога, когато стои зад стола ми, леко отпуска ръка на рамото ми. Когато яздя, той винаги пръв идва до мен да ме свали от седлото и да ме прегърне за миг, докато стъпя здраво на земята. Представя се пред целия свят като любящ съпруг и сигурно именно това научават в Англия, защото сестра ми Мери пише върху обърнатия ъгъл на листа, сякаш това ѝ е хрумнало впоследствие:

Би трябвало да се радвам, че дългото господство на Катерина над брат ми е свършило. Мисля, че би трябвало да се радвам, макар да не изпитвам радост. Постоянно си мисля: това е моят момент на триумф — защо нямам желание да тържествувам?

Докато тя живее, отхвърлена от един весел, млад двор, над който властва новата фаворитка на Хари, докато е пренебрегвана от семейство Болейн и техните сродници от рода Хауард, докато е принудена да мълчи, вместо да съветва кардинала и другите, които движат държавните дела, тя не може да настройва Хари против мен. Не може да убеди никого в светостта на брака, след като кралят усърдно се е отдал на прелъстяване. Един двор, воден от представители на рода Болейн, мислещ само за удоволствия, възбуден от изкушения, задъхан от скандали, не би се вслушал в задълбочените мисли на Катерина относно верността и постоянството. Тъй като влиянието ѝ намалява, това трябва да е моят миг. Но сега — за лош късмет — е точно моментът, в който папата е пленник на императора и не могат да се придвижат никакви дела.

— Знаеш ли, мисля, че ще бъдем заедно тук завинаги, като Девкалион и Пира — казва Арчибалд, като влиза в личния ми кабинет и кимва на дамите, със съзнанието, че има пълно право да влезе просто така, без да обявят пристигането му.

Не се усмихвам. Не мога да си спомня кои са Девкалион и Пира13, и не се доверявам за нищо на Арчибалд.

— Предани един на друг съпрузи, които населили отново земята — подсеща ме той. — Мисля, че можем да създадем една нова Шотландия, докато нашето момче стане достатъчно голямо, за да управлява.

— Той вече е достатъчно възрастен — казвам грубо. — И е мое момче, не наше.

Арчибалд се усмихва леко, слага ръка на сърцето си, и кимва леко.

— Сигурен съм, че си права — казва. — Но поне имаме обща дъщеря, която да ни направи щастливи.

— Ако сме чак толкова щастливи, тогава архиепископ Бийтън сигурно може да се върне в двора? — питам, опипвайки почвата.

— О, нима се е уморил от ролята си на пастир? — пита ме Арчибалд с весела искрица в погледа. — Чух, че си взел скромна гега на мястото на златния жезъл, и напуснал замъка Стърлинг бързешком.

Поруменявам от раздразнение.

— Знаеш много добре какво стана — казвам.

Той ми намига.

— Знам, и не възразявам да се върне в двора. Разбира се, синът ти е този, който трябва да отправи поканата. Някой друг?

— Какво имаш предвид?

— Има ли някой друг, когото би искала да върнеш в двора? — пита той мило. — Ако ще живеем заедно, весело и завинаги? Някой друг, когото би искала в домакинството си? Само се допитай до Джеймс. С радост ще приема тук когото и да е от приятелите ти, когото и да е от домакинството ти. Стига тези хора да…

— Да какво? — питам настойчиво, готова да се обидя.

— Стига да са наясно, че репутацията ти не бива да пострада — казва той надуто и важно. — Докато си с мен като моя съпруга, не бих искал да има клюки по твой адрес. Репутацията ти като майка на Джеймс, като майка на дъщеря ни и като вдовстваща кралица трябва да бъде безукорна.

— Репутацията ми е безукорна — казвам ледено.

Той улавя ръцете ми, сякаш иска да ме утеши.

— Ах, скъпа, винаги има клюки. Страхувам се, че брат ти е чул от французите, че постоянно поддържаш връзка с херцога на Олбъни.

— От мен се очаква да общувам постоянно с него! Той е регент на Шотландия!

— Въпреки това. Брат ти смята, че се надяваш да се омъжиш за херцога.

— Това е нелепо!

— Освен това някой е казал на брат ти, че имаш любовник, Хенри Стюарт.

Не се запъвам.

— Отричам го напълно.

— Някой му е казал, че ти и Хенри Стюарт се готвите да отвлечете сина ти и да го поставите на трона като марионетка на клана Стюарт.

— О, кой ли ще е това? — питам язвително. — Кой ли е шпионинът на брат ми, който знае такива подробности, и е изслушван така благосклонно в Англия?

Арчибалд притиска ръцете ми към устните си.

— Всъщност не съм аз. Но тъй като знам колко много означава семейството ти за теб, и тъй като кралят проучва валидността на собствения си брак — за него е още по-важно да няма скандали, свързани с теб.

— Хари оспорва валидността на собствения си брак?

— Разбира се.

— Вярваш ли, че възнамерява да изостави Катерина? — прошепвам.

— Би трябвало — казва Арчибалд, сякаш произнася присъда срещу нея, една жена, без никаква вина, жена без власт.

— Чух, че в Англия идва папски легат, за да ги помири?

Арчибалд се изсмива кратко.

— За да ѝ каже да го освободи.

Извръщам се от него, отивам до прозореца и поглеждам надолу, към градините. Цветът пада от ябълковите дървета и образува малки вихрушки като пролетен сняг. Не зная дали се чувствам тържествуваща, или опечалена. Сякаш високата, стръмна скала, която наричат Тронът на Артур, внезапно се е изместила и е потънала; хоризонтът се е променил напълно. Катерина господстваше над живота ми; завиждах ѝ и я обичах, и се дразнех от нея, и неведнъж се случваше да бъда почти унищожена от нея. Може ли тя внезапно да изчезне? Може ли внезапно да се окаже без значение?

— Тя никога няма да се съгласи — предричам.

— Не, но ако се докаже, че бракът е недействителен, тогава това няма да зависи от нея.

— На какви основания може да се окаже недействителен?

— Защото е била омъжена за брат ти Артур — казва Арчибалд простичко, сякаш това е очевидно.

Спомням си писмото на Мери, предупреждението ѝ какво да говоря. Шушукайки заедно, двете ми сестри сигурно са подготвили отговор на всеки въпрос. Не се допитват до мен, дават ми указания.

— Имало е разрешение от папата — казвам, както Мери ми поръча да кажа.

— Навярно разрешението не е било валидно.

Поглеждам го неразбиращо.

— Що за довод е това? Разбира се, че едно папско разрешение е валидно.

— Сега това едва ли има значение. Племенникът на кралицата държи папата в плен. Съмнявам се, че Светият Отец ще бъде достатъчно смел да опозори родственицата на тъмничаря си. Никога няма да позволи развода на брат ти. Никога няма да допусне твоя.

— Но това няма нищо общо с мен! — възкликвам.

— Папата има собствени тревоги — няма да го е грижа за твоите. А Хари няма да иска никой освен него да получи развод — Арчибалд обобщава напълно точно растящата суета на Хари и присъщата му себичност. — Няма да иска никой да мисли, че един Тюдор подава молба за анулиране по каквато и да било причина освен доказаната Божия воля. Последното, което иска, е ти — с твоето минало на жена, омъжила се за избран от нея мъж, водена от собственото си желание, толкова далече от Бог, такава скандална жена — да подадеш молба за развод преди него, и да опетниш собствената му репутация. Той ще иска поведението на всички да бъде безукорно, за да може да подаде молба за анулиране без никакъв намек за собствената си… — той млъква, търсейки подходящата дума.

— Собствената си какво?

— Себична похот.

Поглеждам го, потресена, че назовава порока на Хари така прямо.

— Не бива да говориш така за него, дори пред мен.

— Бъди напълно сигурна, че той държи да не говорят така за теб.

Мисля си, че е най-добре Хенри Стюарт да дойде в двора, за да се утешаваме, че поне сме заедно, тъй като никога няма да бъдем свободни да се оженим, но за моя изненада, този, който отказва разрешение, е синът ми Джеймс. Той се изправя в цял ръст, само малко по-висок от мен, и казва, че не може да приеме никаква неморалност в двора си.

Почти се изсмивам в лицето му.

— Но, Джеймс! — казвам, говорейки му като на сърдито малко момче. — Не можеш да бъдеш съдник на приятелите ми.

— Наистина ще бъда — казва той. Говори студено, съвсем не като моето момче. — Бъдете напълно сигурна, че това е моят дом и аз ще преценявам кой да живее тук. Натрапена ми беше властта на един втори баща, няма да приема още един. Мислех си, че ви стигат толкова съпрузи.

— Хенри не би се опитал да ти налага волята си! — възкликвам. — Винаги ти е бил такъв приятел. Толкова е обаятелен, харесвам го толкова много, удоволствие е да бъда с него.

— Точно по тези причини не бих искал да го видя тук — казва Джеймс сковано.

— Той не ти е доведен баща; никога не може да бъде мой съпруг.

— Това влошава положението. Смятах, че ще проумеете това.

— Синко, грешиш — казвам с надигащ се гняв.

— Почитаема майко, не греша.

— Няма да допусна някой да ми налага волята си. Дори и ти, сине. Аз съм принцеса от династията на Тюдорите.

— Това име се превръща в нарицателно за скандал — казва Джеймс с надменен и важен тон. — Прелюбодействата на брат ви са известни по цял свят, собственото ви име е опетнено. Няма да допусна майка ми да бъде обсъждана по кръчмите.

— Как се осмеляваш? След като е всеизвестно, че ти и придворните ти играете хазарт и развратничите, че те се държат непристойно и се отдават на пиянство! Как смееш да ме упрекваш? Не съм сторила нищо, освен че се омъжих веднъж по любов и бях предадена. Сега искам да се омъжа отново. Какво лошо може да има в това?

Той не казва нищо. Гледа ме спокойно, както би направил баща му.

Обръщам се, без да направя реверанс, и гневно излизам от стаята.