Случи ми се нещо ужасно, не мога да го проумея. Не мога да разбера вероломството на сестра си, на родната си сестра! Не мога да повярвам, че собственият ми брат е способен на такова двуличие. Имам чувството, че никога не съм познавала когото и да е от двамата, сякаш са ме предали по някакво коварно споразумение. Това е позорно, то е все едно те сами да се заклеймят публично като лъжци. Не заслужават дори презрение. Целят да унищожат мен и изгледите за бъдещето ми. Първо ме направиха вдовица, а сега ме съсипват.
Мери е отхвърлила брачния си договор с Карл Кастилски. Отхвърлила го е! Сякаш никога не е съществувал! Сякаш може да даде думата си, да приеме скъпоценностите и да изрече обетите, и да застане под балдахина от златен брокат — защото аз не съм забравила балдахина от златен брокат, не съм забравила гравюрата върху дърво, която бе отпечатана и обиколи цялото кралство, всяко кътче от него. Тя направи всичко това, а сега все едно, че не е. Не е дала обещание, бракът няма да бъде сключен. Мери няма да се омъжи за Карл Кастилски.
Как някой да се довери на думата на една принцеса, щом Мери може да бъде сгодена с години — не за кратко време, а в продължение на години, да приема подаръци, пристигащи всеки месец, — а после да оттегли обещанието си, да разтрогне годежа си и да отхвърли такъв монарх? А гардеробът с рокли? Най-големият рубин на света? Внезапно се оказва, че внукът на императора не е достатъчно добър за нея? Колко нависоко ще се прицели сестра ми? Нима това не е греховна суета? Нима това не е точно същият грях, за който я предупреждаваше почитаемата ми баба, когато тя беше малко момиче в детската стая? Със сигурност някой би трябвало да каже на Мери, че не може да даде думата си, а след това да я наруши: думата на една принцеса би трябвало да е твърда и нерушима като кюлче злато.
Ужасена съм. Вбесена съм. Дамите ми се събират около мен и ме питат дали съм болна, защото първо побелявам като платно, а после се обливам в трескава руменина. Отпъждам ги. Не мога да им кажа какво става. Никой не трябва никога да узнае за ужасния удар, който се стовари върху мен; защото това е най-лошото. Най-лошото нещо на света. Не е за вярване: тя ще се омъжи за Луи Френски.
В същия момент, когато реших да приема предложението му, по такива политически съображения, по такива съображения, подходящи за кралица, Мери се вреди първа и ще се омъжи за него вместо мен. На мое място! И как е могъл да ѝ предложи брак, когато вече уговаряше условията, при които бих приела отправеното предложение към мен? Не е ли непочтено от негова страна? Всички казват, че той е нарицателно за безчестие и клетвопрестъпничество, но никой не ме предупреди, че би могъл да ме отхвърли заради малката ми сестра. Ами Хари, който знаеше, че Луи ми е направил предложение, и че аз го обмислям? Не е ли редно Хари да каже: „Как се осмелявате да направите предложение на една велика кралица, а в същото време да ухажвате по-младата ѝ сестра?“ Това е двуличие от страна на Луи — но също и от страна на Хари и Мери!
Защо Мери изобщо би обмисляла подобен брак? Нима не е достатъчно стар да ѝ бъде дядо? Прадядо? Нима не е измъчван от сифилис и не представлява опасност за която и да е съпруга? Нима не докара едната си съпруга до постъпване в манастир и не вкара другата преждевременно в гроба? Защо Мери би приела? Защо Хари би искал това? Защо би се съгласила Катерина? Безспорно, това ще е дело на Хари: на Хари и Катерина. Бог е свидетел, че със сигурност те дърпат конците, сякаш Мери е малка марионетка в алегорично поучително представление. Не проумявам как Хари е могъл да причини това на сестра си. Луи е негов враг! Врагът, срещу когото той потегли на война съвсем неотдавна, миналата година. Отколешен враг на неговата съпруга-испанка и на цялото ѝ семейство!
Тук има игра, която е толкова двулична и заплетена, че изобщо не мога да вникна в нея. Но едно е ясно — бащата на Катерина е променил мнението си относно Франция и затова дъщеря му изпълнява волята му и омъжва малката си сестра за чудовище, при което ме унижава, оставяйки ме без съпруг и безпомощна в Шотландия — последица, която никой не е взел предвид.
Ако това беше всичко, щеше да е достатъчно лошо, но има още, и то е по-лошо. Посланикът ни във Франция докладва, че Хари преговаря с французите и настоява те да приемат правото му на владение над френските градове, които е завзел, и да му платят солиден данък. Ако Луи се ожени за Мери, трябва да плати милион и половина крони. Това е цяло състояние, това е невъобразимо огромен откуп за една принцеса. То показва на света колко високо цени Хари прелестната си малка сестра, и какво ще плати Луи за нея. Но ако Луи предпочете да се ожени за мен, ме получава на намалена цена. Ако се ожени за мен, ще трябва да плати на Англия само сто хиляди крони.
Виждам го. Виждам какво мисли за мен, какво мислят за мен всички те. Виждам как съм оценявана. Хари е показал на всички колко ме цени. Публично посрамена съм. Виждам, че ръката на Мери струва милион и половина крони и предаването на френските градове, а аз съм оценена за бърза продажба. Хари е казал на света, че според него тя струва колкото петнайсет като мен. Луи е потвърдил, че е готов да плати почти всичко, за да се ожени за нея. Никога през целия си живот не съм била така жестоко оскърбявана.
Кръстосвам с отсечени крачки нагоре-надолу из залата си за аудиенции в Метвен, и подминавам отворения прозорец, без да хвърля поглед към топлия летен пейзаж: роклята ми свисти при всяко обръщане като потрепващата опашка на ядосана котка. Една от дамите ми изтичва до мен, но аз я отпъждам с жест. Никой не трябва да узнае за кипящата ми ярост, за болката и наранената ми суета. Трябва да бъда лукава и потайна, макар вътрешно да крещя от гняв и обида.
Не мога да го понеса. Като си помисля как бях съобщила на Луи, че приемам да бъда негова съпруга, като си помисля, че бях решила да се пожертвам да стана кралица на Франция, а сега това ще бъде Мери! Спирам ужасена при една друга мисъл: колко унизена щях да бъда, ако бях съобщила на съвета си от лордове, че приемам Луи, ако светът знаеше, че съм се съгласила — а после всички го видеха да избира Мери! Непоносимо ми е някой да узнае, че такова е било намерението ми; не мога да понеса мисълта, че някой дори би го предположил. По-добре още на мига да се омъжа за ковача си, та никой да не може да разбере, че съм имала някакви намерения спрямо Луи. По-добре да се омъжа за императора. Трябва да съм сигурна, че никой няма никога да каже, че отвратителният, опасен крал на Франция е можел да се ожени за мен, но е размислил и е решил да не го прави. Този ужасен старец предложи на мен, предложи и на Мери, и после реши, че предпочита Мери! Малката ми сестра! Едно глупаво дете, чието единствено преимущество е хубавото лице! Тя струва повече, отколкото петнайсет такива като мен, по личната преценка на брат ми. Какво говори това за Хари и мнението му за мен?
Джон Дръмонд и внукът му Арчибалд пристигат без предупреждение, докато аз гневно снова напред-назад по цялата дължина на залата си за аудиенции, а дамите ми са се отдръпнали назад и се притискат към стените, за да не ми се изпречват на пътя. Явно една от дамите ми, ужасена от гнева ми, се е измъкнала тайно да доведе Джон Дръмонд. Той ми хвърля един поглед и кимва на дамите ми, които се изнизват от стаята, сякаш само тези двама мъже са достатъчно силни да чуят ругатните, които изричам шепнешком, да станат свидетели на бясната ми ярост.
— Какво става, ваша светлост? — пита Джон Дръмонд кротко. — Предполагам, че има лоши вести от Англия?
— Осмеляват се… — млъквам, без да довърша. — Имат безчестието да… — задавям се. — И аз…
Обръщам се рязко и забелязвам едва доловимия жест с ръка, който по-възрастният мъж отправя към по-младия, жест, какъвто един пастир би отправил към кучето си, просто помръдване на върха на пръста, за да нареди на кучето да тръгне покрай стадото и да го поведе плавно към кошарата. Ард излиза напред, красивото му лице е изпълнено със съчувствие.
— Какво ви сториха? — пита разпалено. — Кой ви разстрои така?
— Брат ми! — за миг гневът ми се бори със самосъжалението, а после се хвърлям към него и се озовавам в обятията му, обгърната от силните му ръце, и плача в прекрасното кадифе на жакета му, докато той се полюшва заедно с мен, притиска ме като наскърбено дете, гали ме по косата и шепне утешителни думи.
— Ард, Ард, те ме посрамиха и ме унизиха, и винаги, винаги го правят. Направиха така, че да изглеждам като глупачка и да се почувствам като глупачка, и се поставиха над мен, и винаги го правят. А аз се надявах, че ще бъда в безопасност и че ще бъда кралица за Шотландия, и че ще получа помощ…
— Скъпа моя, любов моя, моя кралице — казва той и думите му звучат като песен, по-сладка от всяка песен от Островите. Той ме люлее в прегръдките си, поклащайки се ту на една, ту на друга страна като певците на балади. — Моя любов, сладка моя, любима моя.
— Това ли съм за теб? — питам. — О, като си помисля само, че са се споразумели да сторят това, обединявайки се срещу мен!
Зад гърба си чувам вратата да се затваря леко, когато Джон Дръмонд безмълвно излиза от стаята. Едва чувам как ключът се превърта, докато той ни заключва вътре, за да е сигурно, че няма да ни прекъснат. Ард ме люлее в прегръдките си, целува мокрите ми ресници, затворените ми клепачи, треперещата ми уста, целува шията ми, гърдите ми, а после внимателно ме обляга назад на пейката в прозоречната ниша. Топлата му уста е върху моята и аз вкусвам сладостта на езика му, и потръпвам при докосването му, а после, почти удивена от себе си, чувствам как се облягам назад и вдигам нагоре прекрасната си рокля, и прошепвам: „Арчибалд“, докато той ме обладава, и ме завладява, и чувам как собствените ми гневни ридания преминават в многократни задъхани ахвания, а после в радостен вик, и вече не ме е грижа за себичния ми брат, или за суетната ми сестра, или за Луи Френски, или изобщо за когото и да е.