Три сестри, три кралици

Дворецът Ричмънд, АнглияЛятото на 1517 г.

Трябва да замина от Англия отново. Беше прекрасна година, но през цялото време знаех, че ще се върна на север по дългия път към Шотландия. Отново трябва да се сбогувам със семейството и приятелите си, отново трябва да поема на това пътуване и да се надявам да успея в края му.

— Трябва ли да заминаваш? — пита детински Мери. Отминали сме официалната кралска градина, разхождайки се бавно край реката, и завиваме, за да седнем на малка пейка под едно дърво, докато слънцето топли гърбовете ни, и аз гледам как баржите и лодките пренасят гости и вещи, за да развличат и изхранват ненаситния двор. Ръката на Мери е отпусната върху растящия ѝ корем. Отново очаква дете. — Толкова се надявах да останеш.

Не смея да кажа, че и аз бях започнала да се надявам на това. Струва ми се много нередно, че на Катерина се полага да живее тук, и Мери е с нея, а само аз съм тази, която трябва да замине, да се отправи към такова несигурно бъдеще в страна, която е толкова сурова с мен.

— Сега, когато си у дома, сякаш отново сме момичета. Защо не останеш по-дълго? Защо да не заживееш с нас и изобщо не откажеш да се върнеш?

— Трябва да изпълня дълга си — казвам сковано.

— Но защо сега? — пита тя лениво. — В началото на лятото, което е най-хубавото време от годината.

— Това е най-подходящото време от годината да предприема пътуването, и имам разрешение за свободно преминаване до Шотландия. — Не мога да възпра горчивината в гласа си. — Синът ми, петгодишният ми син, ми изпрати разрешение.

Това привлича вниманието ѝ, тя се надига и сяда.

— Трябва да имаш позволението на малкия Джеймс, за да отидеш при него?

— Разбира се, че трябва. Той е кралят, то е подпечатано от него. Всъщност не го е издал той, разбира се. Олбъни е този, който е решил, че мога да си дойда у дома. Изпраща и условията си: не повече от двайсет и четирима придружители, никакви бунтовници близо до мен, а има и условия как и кога ще виждам сина си. Не мога да отида при него като негов възпитател или като регент. Само като негова майка.

— Французите са много могъщи — казва тя. — Но открих, че могат да бъдат мили, ако спазваш правилата им. Обичат красивите неща и вежливостта. Само ако би се съгласила…

— Разбира се, че ще си на тяхна страна, тъй като ти плащат издръжка — казвам остро. — Всеки знае, че нямаш с какво да преживяваш, освен с наследството ти от тях. Но те не изплащат моето, не зачитат задълженията си към мен, така че не можеш да очакваш от мен да играя по свирката им като вас с Брандън.

Тя поруменява леко и казва:

— Разбира се, че имам нужда от парите. Ние сме бедняци, бедняци с кралска кръв. А нали всеки ден има нова поетична драма или нови танци или нова жива картина, и кралят настоява аз да съм начело. Ако има турнир, той настоява Брандън да участва в него. Дори само конете струват колкото теглото си в злато, а комплект доспехи струва десет пъти колкото една рокля — допира ръка до корема си, за да се утеши. — Както и да е, навярно това е още едно момче, и благодарение на него ще спечелим състояние. В края на краищата, той ще бъде наследник на трона след брат си и след твоя син Джеймс.

— Само ако Катерина не роди син — напомням ѝ лукаво.

— Дай Боже да роди — тя напълно искрено пожелава синът ѝ да излезе от надпреварата за наследството на престола. — Но, Маги, наистина мисля, че би трябвало да се опиташ да постигнеш споразумение с Франция. Не можеш ли да сключиш по-добро споразумение с Олбъни? Той е такъв благовъзпитан благородник. Харесах него и съпругата му. А сега тя е болна и той със сигурност ще иска да отиде у дома при нея. Може да се върне във Франция и да остави Шотландия под твое управление? Би могла да му се довериш, би могла да говориш с него.

— Колко ти плащат за това? — питам внезапно. — Французите? И би ли могла да им кажеш, когато докладваш отново на твоя шпионин, че с радост бих се споразумяла с тях, ако се съгласят да изтеглят войниците си от страната ми и да се погрижат за изплащането на рентите от наследствените ми земи, точно както плащат на теб? Евтино са те купили; но аз имам страна, за която да се грижа. Аз се продавам на по-висока цена.

Виждам как руменината на гнева избива по бузите ѝ.

— Не съм шпионка. Приемам френски пари, същото важи за половината двор. Няма нужда да запращаш това като обида в лицето ми. Зная, че си заемала пари от Улзи, точно както правим всички ние. Не си по-добра от нас и нямаш право да ме упрекваш.

— Със сигурност имам — казвам. — Аз съм твоя по-голяма сестра — мой дълг е да ти казвам кога грешиш. По-лоша си от изменница — на заплащане при французите. Можеш да им кажеш да ми изплатят рентите ми, щом си в толкова приятелски отношения с тях.

— Не мога да им кажа — изрича разпалено тя. — Няма да имаш полза, ако говоря с тях. Такава глупачка си! Не французите задържат рентите ти, а собственият ти съпруг. Не можеш да виниш Олбъни за това. Съпругът ти събира рентите ти от твое име и не ти ги предава.

— Това е лъжа! Глупава и злонамерена лъжа. Арчибалд никога не би направил подобно нещо. Той не е като съпруга ти, който се ожени за теб само заради състоянието и титлата ти. Арчибалд е голям лорд по рождение, има собствени обширни земи. Не би паднал толкова ниско, че да ме измами. Ти няма как да разбереш това. Винаги си обичала само един авантюрист. Един мъж от долно потекло, стремящ се към високо положение! Разбира се, че Брандън би взел земите ти. Той се издържа благодарение на теб и на всяка жена, за която се е женил. Боже мой! В сравнение с Брандън Улзи изглежда като човек с добро потекло.

Тя скача на крака, с пламнали от гняв сини очи.

— Мислиш си, че съпругът ти не те мами? След като сключва мир с Олбъни без теб? След като живее с друга жена, която нарича своя съпруга? След като разправя на всички, че ти никога няма да се върнеш в Шотландия, и се радва на това? Смееш да сравняваш твоя предател с моя Чарлс, който никога не е показвал нелоялност към Хари, нито е изневерявал на мен?

Чувствам се така, сякаш ме е ударила с юмрук в корема, сякаш не мога да дишам. Превивам се одве, не мога да си поема дъх.

— Какво? Какво? Какво говориш? — чувам думите да звънтят в ушите ми, но не мога да ги проумея. — Какво каза? Съпруга?

Тя мигновено се разкайва. Отпуска се тежко на колене до мен, за да ме погледне в лицето; собственото ѝ лице е все още мокро от гневни сълзи.

— О, Маги! О, Маги! Толкова съжалявам! Прости ми! Толкова съм ужасна! О, скъпа! Не биваше да казвам. Разбрахме се да не казваме нищо — а после аз…! Избухнах, защото ти заговори против Чарлс! Но изобщо не биваше да казвам и дума!

Тя оправя роклята ми и ме гали по раменете, и повдига брадичката ми, за да може да ме погледне в лицето. Държа главата си сведена, лицето си скрито. Онемяла съм от унижение.

— Толкова съжалявам. Не биваше да казвам нищо. Тя ме накара да обещая да не казвам нищо.

— Коя? — питам. Покривам лицето си с ръце, за да не може да види горящите ми очи, побелелите ми като платно бузи. — Кой ти каза да не казваш нищо?

— Катерина — прошепва Мери.

— Тя казва това? Тя ти каза всичко това? Че Арчибалд живее с някаква жена?

Златокосата глава кимва.

— Но се зарекохме да не ти казваме. Тя каза, че това щяло да ти разбие сърцето. Накара ме да обещая, че няма да казвам нищо. Каза, че ти не би могла да понесеш да узнаеш, че той ти изневерява. Че трябва да говориш с него сама. Трябва да е между вас двамата.

— О, глупости — казвам. Изведнъж ме обзема ярост при мисълта за онази неискрена сплетница. — Държи се като стара мома. Като че ли всички мъже не си вземат любовници! Като че ли може да се очаква Ард да живее като монах месеци наред! Като че ли една съпруга би трябвало да се безпокои от това!

— Не те ли е грижа? — пита ме малката ми сестра, поразена.

— Ни най-малко! — лъжа ожесточено. — Тази жена е едно нищо. Тя не е нищо за него, а следователно не означава нищо и за мен. Катерина вдига шум за нищо, защото е оскърбена, че Хари си е взел Беси Блаунт за любовница, и иска светът да мисли, че Ард е също толкова лош. Иска да докаже, че това има някакво значение, за Бога! Че някой го е грижа!

— В такъв случай ти си знаела за жената на съпруга ти?

— Разбира се, че знаех — казвам. — Половин Шотландия знае за нея и за податливата ѝ добродетел. Половината лордове вероятно са се възползвали от нея. Защо да ме е грижа за една блудница?

— Защото тя твърди, че е негова съпруга — казва тя.

— Както правят всички блудници.

Мери иска да ми вярва. Винаги е гледала на мен с уважение. Иска да повярва на моите твърдения.

— Нима той не се ожени за теб по любов? Нали сте имали истинска сватба? Нали изобщо не е бил женен за нея?

— Какво искаш да кажеш с това „изобщо“? Такава си глупачка. Не, никога. Били сгодени, когато тя била дете. Изобщо не се е стигало до подготвяне на венчавка. Той я остави заради мен, от любов към мен, предпочете мен пред всички други жени в Шотландия. Така че какво толкова, ако сега се забавлява с нея, докато отсъствам? Веднага щом се върна в Шотландия, той ще я изостави отново.

— Но, скъпа моя, казват, че тя живее в дома ви като негова съпруга.

— Това не означава нищо за мен.

— Ами ако имат дете?

— Защо да ме е грижа за още едно копеле? — питам, вбесена, че тя повтаря като папагал прочувствените реплики на Катерина. — Джеймс имаше десетки, а баба ни и баща ни ме изпратиха да се омъжа за него, знаейки много добре, че той ги е настанил в замъка, който получих като сватбен подарък. Мислиш, че ме е грижа, задето Джанет Стюарт може да роди, при положение, че съпругът ми, кралят, имаше цял полк копелета? Когато определи едно от тях за свой наследник, преди да родя момчето си!

Тя се отпуска назад на пети, миглите ѝ са потъмнели от сълзи, челото ѝ е сбърчено от озадачена гримаса:

— Наистина ли? Наистина не те е грижа?

— Ни най-малко — казвам. — А когато откриеш, че съпругът ти си е легнал с някоя пачавра, теб също няма да те е грижа. Няма да има значение за теб, така или иначе.

Тя слага ръка в малката вдлъбнатина в основата на шията ѝ, където тупти пулсът ѝ.

— О, ще ме е грижа — казва. — Ще ме е грижа, и Катерина също я е грижа.

— Тогава вие сте две глупачки — заявявам. — Аз съм кралица, аз съм неговата кралица. Той гледа с уважение на мен и ме обича като поданик и като любовник, и като мъж, мой мъж. За мен е без значение дали понякога яде вечерята си от дървена чиния. Това не обезценява моите златни блюда.

Стъписана, тя ме поглежда с широко разтворени сини очи.

— Никога не съм мислила за това по такъв начин. Винаги съм мислила, че един съпруг и една съпруга би трябвало да бъдат всичко един за друг. Както е Брандън за мен.

— Добре е да си почиваш — казвам рязко, внезапно забелязвайки сметанената бледност на съвършената ѝ кожа. — Не носиш в утробата си принц, но въпреки това трябва да внимаваш. Не бива да плачеш, не бива да коленичиш. Стани.

Грубо ѝ подавам ръка и я издърпвам на крака. Хващам я под ръка и я повеждам обратно през прохладата на градините.

— Значи си сигурна, че той ще се върне при теб, когато отидеш в Шотландия?

— Аз съм негова съпруга. Къде другаде да отиде?

Няколко мига вървим мълчаливо.

— Откъде знаеш всичко това, така или иначе?

Не мога да скрия раздразнението си, че тя и Катерина са шушукали натъжено по мой адрес. Не мога да понеса мисълта, че са обсъждали шепнешком новините от Шотландия, ококорени и възбудени.

— Томас Улзи казал на Катерина, а тя каза на мен. Томас Улзи знае всичко, което става в Шотландия. Има шпиони навсякъде.

— Които шпионират съпруга ми — отбелязвам.

— О, сигурна съм, че не. Не специално него. Просто дали е… — тя млъква, преди да изрече, че го подозират в нелоялност както към мен, така и към страната ми. Поколебава се. — Може ли да кажа на Катерина, че не се безпокоиш от този слух? Тя ще бъде толкова облекчена.

— Та нима трябва да ѝ казваш всичко? Тя и изповедница ли ти е вече?

— Не, просто винаги си казваме всичко една на друга.

Изсумтявам:

— Съпрузите ви сигурно са много доволни от това. Ти ли ѝ каза, че Хари си ляга с придворната ѝ дама Беси?

Тя се забавя зад мен, докато се качваме по стълбите.

— Да — прошепва. — Казвам ѝ всичко, което знам, дори когато ми се къса сърцето, че ѝ го казвам.

— А тя казва ли ти за флиртовете на твоя съпруг?

Тя се подпира с ръка на каменната стена, защото краката ѝ се подкосяват.

— О! Не! Той няма флиртове.

Не мога да твърдя, дори в гнева си, че има.

— Никакви, за които да знам — казвам троснато. — Но ще си намери някоя, докато си в този вид, голяма колкото плевня и неспособна да си лягаш с него. Всеки мъж си взема някоя пачавра, когато жена му се оттегли в уединение преди раждането.

Сълзите, които идват толкова лесно, отново набъбват в очите ѝ.

— Не казвай това! Сигурна съм, че няма. Сигурна съм, че не би го направил. Той идва в леглото ми и спи до мен, обича да ме прегръща. Обичам да спя в обятията му. Наистина не мисля, че има любовница. Наистина вярвам, че не би постъпил така.

— О, я върви да плачеш с Катерина — казвам, непоносимо раздразнена, когато стигаме до върха на стълбите. — Вие двете много добре умеете да плачете без повод. Но дръжте злобните си езици далече от съпруга ми и мен.

— Не сме клюкарствали! — възкликва тя. — Пазехме го в тайна от страх, че ще се разстроиш. Обещах да не казвам нищо. Беше много погрешно от моя страна да казвам каквото и да било.

— Толкова си глупава — казвам, прибягвайки до обидите, които си разменяхме в детската стая. — Гледам те и си казвам само колко е добре, че поне си хубава, защото Бог е свидетел, че си най-глупавото момиче, което познавам. За Катерина, каквато е стара и скучна, изобщо няма надежда.

Тя извръща глава след тази грубост и забързва нагоре по стълбите към покоите на кралицата. Отправям се към собствените си покои. Излекувана съм от копнежа си да остана тук. Искам да си ида у дома, в Шотландия. Омръзна ми от това домакинство от жени; омръзнаха ми тези жени, които наричат себе си мои сестри, но клюкарстват за мен зад гърба ми. Английската кралица и френската кралица: мразя ги и двете.

Не съм единствената, на която ѝ е дотегнало от французите и начина, по който купуват фаворитите в двора. Мери и съпругът ѝ открито са на издръжка на французите, а половината английски двор взема подкупи. Френските търговци и занаятчии са измъкнали залъка от устите на честните англичани във всяко занятие и магазин в града. Предупреждавам Хари, че на французите няма да им се наложи да нахлуват с флот, вече са толкова многобройни, че по някоя лондонска улица почти не можеш да чуеш да се говори английски, толкова е претъпкано с мосюта.

Хари се смее — нищо не може да развали слънчевото му настроение. Прекарва целия си ден в лов със соколи, докато цялата работа по кралските дела се върши от Томас Улзи, който му носи документите за подпис, когато той би трябвало да слуша литургията. Хари надрасква подписа си, без да обръща внимание и на Божието слово, и на изпълняването на дълга си.

Но жителите на Лондон наистина смятат, също както и аз, че има твърде много чужденци, които отмъкват поминъка на доверчивите англичани. Всеки ден се съобщава за половин дузина инциденти с измама от страна на чуждестранни търговци, за прелъстявания и посегателства, извършени от французи, за почтени англичани, изблъскани грубо от главния път, или изместени от работата си. Когато биват призовавани на съд, французите подкупват магистратите и се измъкват напълно безнаказано. Лондончани стават все по-гневни и по-гневни.

Чираците се възползват от волностите, допускани на Великден, когато ейлът се лее като река и всички се радват възторжено, че са свободни от дългите Велики пости. Напиват се дивашки и се въоръжават срещу френските натрапници. Една гръмка проповед в Спитълфийлдс, настройваща ги срещу французите, подклажда решителността им. Господарите дават на момчетата свободен ден заради майския празник, и те нарамват оръжията, които трябва да носят, ако се наложи да отбраняват града. Всичко това се превръща в мощна смесица за младите мъже, които налитат на бой, щом си пийнат, и откриват, че на този ден могат да правят и двете. Все по-големи и по-големи шайки от момчета се събират и сноват наоколо: разбиват прозорците на чуждестранните търговци, реват оскърбления пред вратите на чуждестранни благородници. Стените и здраво залостената порта на португалския посланик са оплискани с мръсотия от помийната яма, слугите на испанския посланик излизат и се готвят за битка, френските търговци затварят капаците на прозорците и седят в мрака на задните стаи в домовете си. Но навсякъде, където се вижда френско име над вратата на някой магазин, или полюшваща се табела на френски, или каквото и да е, което може да е френско — защото чираците не са сред най-образованите младежи, — те дюдюкат и подсвиркват под прозорците и, надигайки се на пръсти по калдъръма, запращат градушка от пръст и камъчета, и реват обиди.

Дори на Томас Улзи — човек от собствената им класа — не му се разминава. Прекрасната му нова лондонска къща е обградена от тълпа, а хората крещят, че той трябва да отговаря пред тях за опита си да раздава милостиня на бедните. Предупреждават го, че не трябва да има милостиня и помощ за чужденците. Не харесват него и лукавството му. Освен това, ако им се плаща добра надница, те не биха имали нужда от милостиня. Исканията следват едно след друго, хората искат настъпването на по-добри времена, възстановяване на справедливостта. Лорд-канцлерът, който слуша зад яките си врати, с цялото си огромно домакинство, всички въоръжени и в готовност, се опасява, че рано или късно някой ще призове бялата роза, Плантагенетите, сразеното семейство на майка ми, а такива думи не бива да бъдат допускани. Той призовава краля да изведе навън йомените от стражата, които са на безопасно разстояние от града, в двореца Ричмънд.

— Ще потегля срещу собствения си народ — заявява Хари важно. Късно е, полунощ в тъмносинята лятна вечер. Вечеряли сме и сме пили до късно. Катерина изглежда изтощена, но съпругът на Мери, Чарлс Брандън, и Хари са поруменели от веселбата и от виното, и сякаш са готови да танцуват до зори. Мери, изискано облечена в кремаво и с накити от перли, хванала за ръце двамата мъже, вдига загрижено поглед към брат си.

— О, но не бива! — възкликва тя.

— Не бива да излизат извън контрол — заявява Хари. Посочва ме с глава. — Попитай кралицата на шотландците: тя знае — казва. — Знае, че човек трябва да държи хората на мястото им с всички средства, с които разполага. А проявят ли неподчинение веднъж, трябва да ги смажеш. Нали? Да ги смажеш.

Не мога да го отрека, макар че както Мери, така и Катерина се надяват на мен да успокоя Хари.

— Когато въстанат, трябва да бъдат укротени — казвам просто. — Погледнете ме — мислите ли, че нямаше да съм на трона си сега, ако не бяха хората, обърнали се срещу мен в глупостта си?

— Но това беше, защото… — започва Мери, и аз виждам, макар никой друг да не го забелязва, че съпругът ѝ я ощипва по ръката, за да ѝ направи знак да замълчи. Чарлс Брандън е любимият приятел на Хари, негов другар в турнирите и в пиенето, танците и игрите на карти. И запазва мястото си до краля, месец след месец, година след година, като никога не изразява несъгласие със своя царствен приятел и господар. Каквото и да каже Хари, Чарлс се съгласява. Той е като някоя от онези кимащи кукли, които Арчибалд подаряваше на Джеймс, кукла, която само кима с глава: кима, кима, кима. Брандън може да проявява единствено сговорчивост пред царствения си господар. Пантичката на врата му се движи само в една посока: кимване, кимване, кимване: „да, да, да“.

— Ще потегля — настоява Хари. Обръща се към капитана на стражата, застанал зад гърба му. — Повикайте херцога на Норфолк, и неговия син, графа.

— Милорд… — подема Катерина. Хари се е вслушвал в нея от първите дни на брака им. Но тогава си лягаше с нея, оглупял от любов по нея, уверен, че заедно ще създадат син и наследник. Сега, след всички загуби, той се съмнява, че тя знае чак толкова много. Съмнява се, че тя говори Божията истина. Съмнява се, че би могъл да научи нещо от нея. Надува се леко като паун и хвърля поглед наоколо, за да се увери, че Беси Блаунт е забелязала храбростта му. Прекъсва Катерина:

— Потегляме тази вечер.

Брандън знае, че не бързат, и дори не си дава труд да се въоръжи. Не потеглят същата вечер, а чак късно на другата сутрин. Брандън нарежда да сложат на коня му най-хубавата сбруя и язди редом до Хари, но се движат, без да бързат, и докато те са още на път, двамата Хауард, баща и син, превеждат тежковъоръжената гвардия през улиците и ги „очистват“ от момчетата. Чираците, някои от тях — зрели мъже, други — не много повече от деца — вече изтрезняват и се уморяват, иска им се да не са толкова далече от къщи, и започват да се оттеглят обратно към своите квартали, когато чуват тропот на множество копита по калдъръма и срещу тях се появява херцогът на Норфолк начело на хората си, със смъкнат наличник на шлема, а зад него — малка армия с мрачни, безмилостни лица, която ги прегазва, сякаш са шотландци при Флодън.

Момчетата падат под копитата на бойните коне, като деца, повалени под плуг. Норфолк се нагърбва с ролята на единствен съдник. Десетки загиват в първото нападение, четиридесет момчета са обесени, изкормени и разсечени на четири за престъплението, че не са си плюли на петите достатъчно бързо, а стотици — никой не знае колко — двеста? триста? четиристотин? — са хвърлени в затворите на града, в очакване на общ процес и публична масова екзекуция, докато Хари и Брандън и още половин дузина лордове най-сетне успяват да пристигнат.

Дамите от двора следват благородниците, и в рамките на седмицата е определена дата за процеса срещу всички млади мъже, независимо от възрастта, намерението или провинението им. Повечето са момчета в първата година на обучението си, измъкнати от домовете си в страната, нови в града. Били са развълнувани от проповедта и надъхани срещу французите; били са пияни с ейла от майския празник, свободни от работа през едно дълго чиракуване. Господарите им се смеели и им казвали да опожарят къщите на съперниците. Никой не им е казал да си стоят у дома. Никой не ги е предупредил какво ще стане — откъде да знаят? Кой би повел армия срещу деца в собствената си столица? Това са момчета, работещи, за да усвоят занаятите на пивовари, седлари, касапи, ковачи. По пръстите на някои от тях има мастило от печатарските преси, някои имат изгаряния от правенето на восък за свещи. Някои са редовно бити от господарите си, повечето са гладни. Това няма значение, никой отделен човек няма никакво значение. Хенри е твърде велик крал, за да се тревожи за някакво малко момче, да се загрижи за някой сирак. Всички ще бъдат съдени заедно в един общ процес и Томас Улзи, чийто баща някога е бил чирак като тези момчета, открива процеса срещу тях в Уестминстър с дълга реч, в която ги укорява, че са нарушили мира и ги предупреждава, че наказанието е смърт.

Помислям си язвително, че те вероятно вече знаят това, тъй като всеки от тях стои с въже около врата, стиснал свободния край в треперещата си ръка. Предстои им да излязат оттук и да се подредят пред бесилките за публична екзекуция, издигнати по уличните ъгли из целия град, всеки — понесъл собствената си примка, всеки със собственото си въже, и да чакат реда си да бъдат обесени.

— Ще трябва да направим нещо — казва ми тихо Катерина. — Не можем да допуснем стотици чираци да бъдат убити. Ще се възпротивим.

Мери е бяла като платно.

— Можем ли да помолим за милост? — големият ѝ корем стърчи напред; никога не е изглеждала по-прекрасна. Прилича на набъбнала цветна пъпка, лицето ѝ е като бяло цветче. Трите се сгушваме една до друга като ангели, наговарящи се да превърнат тиранията в милост.

— Хари поиска от нас да помолим за помилване? — запитвам Катерина.

Бързият ѝ жест на отрицание ми казва всичко.

— Не, не, добре е да изглежда, сякаш идеята е наша. Това е прерогатив на кралицата. От него се иска да се застъпва за правосъдието, а ние би трябвало да го помолим да прояви добрина.

— Какво ще правим? — пита Мери.

— Моля ви да се присъедините към мен — казва Катерина.

— Разбира се, че ще го направим — казвам, прекъсвайки въодушевеното съгласие на Мери. — Това е просто още един танц в нова поетична драма. Редно е да го направим красиво. Знаете ли кога да говорите?

Мери е озадачена.

— Не искаш ли да ги спасиш, Маги? — пита ме тя. — Виж, най-младите не са много повече от деца. Помисли за малкото си момче. Не искаш ли да получат кралско помилване по твоя молба?

— Върви тогава — казвам. — Да те видим как молиш прекрасния си брат — обръщам се към Катерина: — Нека видим как кралицата на Англия моли краля за доброто на народа. Това е по-хубаво от пиеса, по-хубаво от поетична драма. Нека проведем турнир на скръбните сълзи. Коя от нас може да бъде по-трогателна? Коя от нас ще го направи най-красиво?

Мери е объркана от горчивия ми тон.

— Съжалявам за момчетата.

— Аз също — казвам. — Мъчно ми е за всеки, който се изправя срещу семейство Хауард. Те не се славят с рицарско благородство.

Косият поглед на Катерина към мен показва, че острото подмятане я е засегнало. Но тя хваща Мери за ръка.

— Нека всички да помолим за милост — казва.

По-малките момчета са онемели от ужас; не разбират какво се говори. Дебелият лорд-канцлер в пламтящо червените си одежди е неразбираема фигура за тях, голямата зала на двореца Уестминстър, окичена със златисти знамена и флаговете на лордовете, е заслепяващо ярка, твърде пищна, за да се осмелят да се огледат. Много от тях открито плачат; няколко изпружват вратове да погледнат отвъд великите мъже и жени натам, където обикновените хора стоят мълчаливо. Едно от момчетата се провиква: „Мамо!“, и някой му удря плесница.

— Не искаш ли да ги видиш освободени? — прошепва Мери.

— Не харесвам поетичните драми — казвам кратко.

— Това е истинско! — изсъсква ми Катерина.

— Не, не е.

Томас Улзи слиза от съдийското си място и отива при Хари, седнал на трона си, с балдахин от златен брокат над главата, с короната върху кестенявата си коса, със строго изражение върху красивото лице. Дебелият глупак Улзи коленичи бавно върху огромна възглавница, която просто случайно се оказва удобно поставена пред краля. Зад Улзи виждам поставени на равно разстояние една от друга, три по-малки молитвени възглавнички, украсени с бродерия от златни нишки. Предполагам, че те са за нас. Чакам. Катерина ще знае какво трябва да се направи. Сигурно е планирала това със съпруга си. Може дори да са се посъветвали с учител по танци.

През четиристотинте момчета преминава въздишка, когато виждат как Улзи събира ръце в знака за вярност. Сега осъзнават, че този велик човек се опитва да измоли живота им от великия крал, който все още седи безмълвно. Някои от обикновените хора прошепват: „Моля!“ Някои от майките плачат. „За Тюдор!“, провиква се някой, сякаш за да напомни на Хари за старата вярност.

Лицето на Хари е сериозно и тържествено като на красива статуя. Той поклаща глава.

— Не — казва.

Из залата преминава разтърсваща тръпка. Трябва ли всички тези момчета да умрат? Всички до едно? Дори малкото, което търка очи с кокалчетата на пръстите си и по чието мърляво лице има пътечки от сълзи?

Катерина се обръща към Маргарет Поул, която стои до нея. „Диадемата ми“, прошепва. Маргарет Поул, братовчедката на майка ми, която е виждала това и преди, знае какво трябва да се направи. Мери моментално повтаря жеста на Катерина, сякаш е неин малък огледален образ, и сваля диадемата си. Обръщам се към дамите си и заповядвам: „Свалете ми шапчицата“. След миг всички сме гологлави. Посивяващата коса на Катерина е разпусната по раменете ѝ; тръсвам глава, и косата ми, в по-светъл нюанс от тази на Хари, се спуска по гърба ми; Мери вдига ръце към главата си и пуска назад гъсти прелестни руси къдрици, които се спускат до кръста ѝ като златна грива.

Катерина ни повежда напред, докато лорд-канцлерът се покланя още по-ниско. Първо Катерина, после аз, после Мери, коленичим пред Хари и протягаме ръце като изискано облечени просякини.

— Моля за милост — казва кралицата.

— Моля за милост — повтарям аз.

— Моля за милост — казва Мери, с гъгнив от сълзите глас. От всички нас тя вероятно е единствената, която вярва в този маскарад. Наистина мисли, че Хари може да помилва тези клети момчета по наша молба.

Чувам шум като от далечна гръмотевица, когато всички чираци падат на колене, а зад тях обикновените хора също коленичат. Хари се оглежда из голямата зала на Уестминстър към всички сведени глави, слуша изричаните шепнешком молби, после се изправя на крака и протяга ръце като Христос, благославящ света, и казва:

— Милост.

Всички заплакват, дори аз плача. Чираците изхлузват клуповете за бесене от вратовете си, а стражите отстъпват встрани и ги пускат да затичат през тълпите към родителите си. Хората обсипват краля с благословии, кесиите със злато, приготвени да подкупят палача да приключи бързо, като дръпне ритащите крака на някое от момчетата, за да му счупи врата преди изкормването, сега се трупат в краката на Хари и пажовете ги вдигат. Херцогът на Норфолк, палачът на Хари, се усмихва, сякаш е във възторг от опрощението. Всички се покланят пред трона, смъкват шапките си, възкликват: „Бог да благослови крал Хари! Бог да благослови кралица Катерина!“ Лондон никога не е обичал никой крал повече, нито дори някой крал от рода на Плантагенетите. Хари е пощадил момчетата. Те ще живеят благодарение на този велик крал. Той прави точно обратното на онова, извършено от Ирод, дал е живот на едно поколение. Хората ликуват, а някой дръзко запява „Те Deum“.

Катерина е поруменяла от възторг заради успеха на жеста си. Маргарет Поул, зад нея, стиска здраво позлатената ѝ диадема — лично тя няма доверие на тълпата. Във властен жест, Хари протяга ръка на Катерина и тя идва да застане до него, усмихвайки се топло на преданите възгласи. Неканена, Мери отива от другата му страна, сигурна, че е добре дошла, и тримата се усмихват лъчезарно на тълпата като трима ангели, по-прекрасни, по-могъщи, по-богати, отколкото някой от тези хора би могъл изобщо да си мечтае. Хари ми се усмихва, наслаждавайки се на възхищението ми от картината, която представляват те тримата.

— Ето така управлявам Англия — казва той. — Това означава да бъдеш крал.

Усмихвам се и кимвам; но вътрешно казвам — не, не е това.

Потеглям за Шотландия с тази картина на тях тримата — кралят на Англия и моите две сестри — запечатана ярко в ума ми, единственото светло нещо в изпълващия ме дълбок мрак. Чувствам се прокудена от Рая, какъвто е за мен Англия на Тюдорите, от богатия и бляскав двор, където брат ми изпълнява като в театър ролята на крал, със съпругата му, която дори не може да му роди син, като негова престорено щастлива кралица. Сестра ми, без състояние и с едно нищожество за съпруг, води всички танци, най-красивата жена в двора. Мисля си: всичко това е фалшиво, всичко това е само изображение, а не действителност, всичко това е поетична драма, а не битка. Те се гордеят със себе си, с представата, която създават пред хора, които са толкова бедни, че не могат да различат преструвката от живота. Сестрите ми се перчат с красотата и привилегиите си и убеждават сами себе си, че са благословени по право.

Но за мен не е така. Всичко, което имам, трябва да бъде спечелено. Хората в моето кралство няма да коленичат пред мен с примки на шиите, съпругът ми няма гордо да ме прегръща пред всички. Сестрите ми не са на моя страна. Трябва да замина, нагоре по дългия път на север. Мъчителното качване на седлото всяка сутрин, и призоваването на куража да яздя в ситния дъжд или студените ветрове — не правя това за Мери. Търпеливото чакане на гърба на уморен кон, докато домакинът ми за нощта рецитира дълга поздравителна реч — не правя това за Катерина. Непрестанните кроежи за завземането на едно кралство и борбата за законна власт — не правя това за Хари. Малката ми дъщеричка пътува в ръцете на бавачката си; не спи в златна люлка като братовчедите си. Докато пътувам мъчително на север, брат ми и двете ми сестри отиват на поклонение в Уолсингам, на кратко пътуване в хубаво време, за да измолят благословията на Светата Дева за празната утроба на Катерина: отричат поличбата на безплодието. Аз продължавам все напред, питайки се какво прави Ард. Аз съм изоставена, самотна, на път всеки ден, уморена като пребито куче всяка нощ.