Три сестри, три кралици

Дворецът Холирудхаус, ЕдинбургШотландия, юли 1508 г.

Влизам в тъмните, задушни стаи, отредени за уединението ми в очакване на раждането, за седмиците на усамотение и тишина. Заричам се пред себе си, че няма да мисля за онова, което съпругът ми спомена за някакво проклятие, че няма да вземам под внимание обвиненията му — те са нелепи, той е нелеп и смешен. Всички знаят, че тиранинът Ричард III уби принцовете в Тауър, за да може да заграби трона на племенника си. Всеки знае, че баща ми дойде и спаси Англия от това чудовище. За нас, Тюдорите, това е било благословия: няма никакво проклятие.

Битката при Бозуърт показва, че Бог е бил благосклонен към Тюдорите. Майка ми се омъжила за Хенри Тюдор, макар самата тя да беше принцеса от рода на Плантагенетите, червената роза обгърнала бялата и създала розата на Тюдорите, заченали Артур, сдобили се с мен. Това е доказателство, ясно и просто доказателство, че родът ни е благословен от Бог, неопетнен от грях, свободен от всякакво проклятие. Това би трябвало да бъде достатъчно за всички; със сигурност е достатъчно за мен, която бях възпитана от почитаемата си баба да се ужасявам от всякакво суеверие и ерес, която знае с присъщата си убеденост, че Тюдорите са любимците на Бог и избраната кралска фамилия на Англия. Именно Бог ме призова за високото ми положение, защото, съм Негова и нейна любимка.

Достатъчно ми е да си помисля и за Катерина, която вече не е арогантна, а умолява да стане чрез брака си част от нашето семейство, и ме уверява, че над нас не може да бъде хвърлена сянка. Представям си я, принизена до бедност и самота в малките стаи, отреждани на онези, които търпят по милост в двора, докато аз съм в най-хубавите покои в най-прекрасния дворец на своята столица, и съм обзета от дълбока доброта и нежност към нея. Пиша съчувствен отговор:

Дарохранителницата е приготвена в покоите ми за момента, когато започне раждането, а изповедникът ми и добрите каноници на абатството Холируд се молят за мен по всяко време. Не се боя, независимо от думите на съпруга ми. Казвам си тайно, презрително, че той е мъж, който носи власеница, който се препасва с трънен пояс, мъж, който е убил родния си баща, миропомазан крал; разбира се, че вижда проклятия и гибел навсякъде. Наистина, добре ще е да отиде възможно най-скоро в Йерусалим. Как иначе може да си върне Божието благоволение, ако не с кръстоносен поход? Греховете му не са обикновени простъпки, които някой разсеян свещеник може да отмие с няколко прочитания на „Аве Мария“. Той не е като мен, която съм родена за величие с Божията благословия.

Не се страхувам от това раждане и то минава лесно. Бебето носи огромно разочарование, тъй като се оказва принцеса, но решавам да я нарека Маргарет и да помоля почитаемата ми баба да бъде нейна кръстница и да дойде на кръщението ѝ. Бебето съвсем кротко отива на гръдта на дойката, но не засуква добре и виждам как жената се споглежда с една от бавачките, сякаш се безпокои. Не ми казват нищо, а аз ги оставям да ме измият и да превържат интимните ми части с мъх и билки, и заспивам. Когато се събуждам, тя вече е мъртва.

Този път моят съпруг разговаря мило с мен. Идва в родилната стая, макар че никой мъж не бива да влиза тук — дори свещеникът се молеше с мен от другата страна на параван със завеса. Но Джеймс влиза тихо, отпращайки жените с махване на ръка, докато те го пъдят и хокат, и хваща ръката ми, докато лежа в леглото, макар че все още не съм била пречистена в църква и съм още нечиста. Не плача; странно е, че той не отбелязва мълчанието ми. Не ми се плаче. Иска ми се да заспя. Иска ми се да можех да заспя и да не се събудя никога повече.

— Моя бедна любима — казва той.

— Съжалявам.

Едва имам сили да говоря, но му дължа това извинение. Сигурно нещо не е наред с мен, щом две бебета умират едно след друго. А сега Катерина и Мери в Англия ще научат за загубата ми и сигурно Катерина ще помисли, че нещо не е наред с мен, нещо не е наред с Тюдорите — „Уви, това така и не се случи…“. Мери е твърде млада и глупава, за да знае, че да изгуби дете е най-лошото нещо, което може да се случи с една кралица, но Катерина бързо ще ме сравни с плодовитата си майка и нейния герб, нара, и ще изтъкне собствените си доводи, за да се омъжи за Хари.

— Това е просто лош късмет — казва Джеймс, сякаш никога не е чувал за проклятие и никога не ми е говорил за него. — Важното е, че знаем, че можем да създаваме деца и ти можеш да ги износваш. Това е най-голямото предизвикателство, повярвай ми, любима. Следващото ще оцелее, сигурен съм в това.

— Момче — казвам тихо.

— Ще се моля за това — казва той. — Ще отида на поклонение. А ти ще си починеш, ще се възстановиш и ще укрепнеш, а когато остареем, заобиколени от внуци и правнуци, ще се молим за душите на малките. Ще си ги спомняме само в молитвите си, ще забравим тази скръб. Всичко ще бъде наред, Маргарет.

— Спомена за проклятие… — започвам.

Той прави лек пренебрежителен жест.

— Говорех, подтикван от гняв и мъка, от страх. Сгреших, като ти говорих така. Ти си твърде млада и си възпитана да се смяташ за безгрешна. Животът ще те научи, че нещата стоят иначе. Не е нужно аз да те смирявам. Бих бил лош съпруг, ако се опитам прибързано да те науча на мъдростта на отчаянието.

— Не съм глупачка — казвам с достойнство.

Той свежда глава.

— Това е добре, понеже аз със сигурност съм глупак — казва.

Мисля си да пиша на сестра си Мери, тъй като сега тя е сгодена за наследника на най-великия от християнските крале, и да я предупредя да не проявява прекомерна гордост, защото може да стане така, че да се омъжи за велик човек, а да не може да го дари с наследник. Във всички вести от Англия се повтаря отново и отново, че тя става все по-красива и по-красива, но това не означава, че ще бъде плодовита или че ще може да отгледа здраво бебе. Смятам за редно да я предупредя, че моята скръб може да стане и нейна; не е редно да е убедена, че ще ѝ бъде лесно и приятно. Мисля си да ѝ кажа, че е възможно Тюдорите да не са толкова важни и могъщи и благословени от Бог. Мисля си да ѝ кажа, че може и да не я чака такава велика съдба, каквато предричат уверено всички, не бива да мисли, че ще бъде пощадена само защото винаги е била любимка на всички, и винаги е била най-красивото дете.

Но после нещо ме спира. Странно е да имам пред себе си перо и хартия, а да открия, че не искам да я предупреждавам. Не искам да хвърлям сянка над нея. Разбира се, представата как тя танцува в двореца Ричмънд, разпорежда се като кралица в Гринич, превръща се в център на модата, красотата и разточителството в един богат двор, ме терзае, но не искам именно аз да ѝ казвам, че семейството ни може да не е толкова благословено, колкото сме си представяли. Може не винаги да имаме късмет. Може би над името ни е надвиснала сянка: може да се наложи да платим за смъртта на Едуард Уорик; за обесването на момчето, което наричахме Пъркин Уорбек, което и да бе то. Без съмнение, именно ние имахме най-голяма облага от изчезването на двамата принцове на Плантагенетите от Тауър. Може да не сме сторили нищо, но спечелихме най-много.

Така че вместо това пиша на почитаемата си баба и ѝ разказвам за разочарованието и скръбта си, и я питам — защото тя навярно знае — дали съществува причина, поради която Бог би отвърнал лице от мен и не би ме благословил със син? Защо една принцеса от рода на Тюдорите да не може да зачене и задържи момче? Не споменавам нищо за проклятие над Тюдорите, или за това, че Катерина търпи лишения в двора — защо би се вслушала в думите ми? — а я питам дали знае някаква причина родът ни да няма силна кръв. Наистина се чудя какво ли ще отговори. Питам се дали ще ми каже истината.