Три сестри, три кралици

Дворецът Холирудхаус, ЕдинбургШотландия, лятото на 1518 г.

Получавам весели писма от двора в Англия. Питам се дали осъзнават, че за мен е като физическа болка да научавам, че те са здрави и щастливи, и благоденстват, правейки уверени планове за бъдещето, сигурни в любовта и богатствата си? Питам се дали Мери някога спира за миг, за да се замисли, че възбудените ѝ драсканици за рокли или плановете за бляскав годеж на малката принцеса Мери за сина на френския крал, ме карат да се чувствам ужасно пренебрегната? Тя пише страница след страница и аз разшифровам разкривения от вълнение почерк, и си представям плановете за поетичната драма и танците, и турнира, роклите, които трябва да бъдат поръчани, обувките, които трябва да бъдат изработени, шивачките, които идват и си отиват със златни нишки, изкуствени цветя и малки диаманти, смеха на Хари, радостта на Хари, триумфа на Хари, задето е сключил мир с Франция и го е скрепил с годежа на дъщеря си, невръстно дете на малко повече от две години. В самия край на писмото тя пише:

Тя ми нарежда да мисля за радостта им — не е нужно! И без това не мога да престана да мисля за това. Преследвана съм от мисълта за щастието им. Зная твърде добре каква Коледа ще празнуват в двора, а аз няма да съм там, дори няма да ме споменават. Докато аз съм изоставена от съпруга си, посрамена пред съветниците си, а брат ми заговорничи против мен, Катерина ще се оттегли в уединение за раждането и Мери ще бъде безспорната кралица, ще води всички танци, ще печели във всички игри, господарка на най-богатия двор в Европа. После, когато Катерина излезе с бебе на ръце, ще има тържествено кръщение на скъпоценното новородено, празненствата ще започнат отначало. Ако роди момче, ще има пищен турнир и празненствата ще продължат с дни и ще обхванат цялото кралство. Ако тя роди момче, Хари ще ѝ връчи ключа от хазната на Англия и тя ще може да носи нова корона през всеки ден от годината, а синът ми ще бъде обезнаследен.

Гледам навън през прозореца си към проливния дъжд, към сивите планини, забулени в облаци, и сивото небе над тях. Трудно ми е да повярвам, че такъв свят на радост, и музика, и щастие все още съществува някъде, и че някога този свят беше мой. Дори не завиждам на щастието им без мен. Не мога истински да ги виня, задето са ме забравили. Самата аз едва си спомням лицата им.