Три сестри, три кралици

По пътя на юг, АнглияПролетта на 1516 г.

Пътуването е дълго, но има знаци, че си възвръщам положението. Колкото по-надалече отиваме, на бавни, мъчителни етапи, толкова по-внушителна става процесията ни. Влизам в Йорк бляскаво, като кралица и минавам начело на шествие през града, който помни идването ми като принцеса преди толкова много години. Всеки ден ни следват все повече хора. Назначавам нови служители в домакинството си, и съм заобиколена от хора, присламчили се по пътя, и молители. Дейкър казва, че не може да прибира и да изхранва толкова много хора на път, а аз свивам рамене и казвам, че винаги съм била обичана в Англия; трябваше да ме послуша, когато му казах, че хората ще се стичат да бъдат с мен.

Получавам писма от Лондон: от Катерина, която пише, че новото ѝ бебе е здраво и силно, и от сестра ми, Мери, която е родила момче. Трудно ми е да се радвам за нея. Това момче няма да помогне на майка си, моята малка сестра, да се издигне към величие. Това момче няма да заеме важно място в света. Родителите му са почти разорени, тъй като трябва да изплатят на кралския ковчежник огромна глоба заради женитбата си. Самата титла на момчето беше само награда за баща му, заради това, че е забавен приятел. Брандън няма нито талант, нито потекло, нито заслуги. Кръщават мъничето Хенри в опит да спечелят благоволението на брат ми. Предполагам, че ще помолят Томас Улзи, изгряващата звезда, да бъде негов кръстник, също като на моето бебе. Ще трябва да направят нещо, за да подобрят късмета си. Така че не мога да ликувам за раждането на това момче, което няма да бъде нищо повече от бреме за семейството си.

Но се радвам, че Мери е вън от опасност. Винаги съм мислила, че ще бъде плодовита и силна. Всички жени от семейството на майка ни са плодовити. Плантагенетите процъфтяват като плевела с тяхното име. Бях сигурна, че няма да е болнава като Катерина. Възхитена съм, че се е съвзела и е добре, и че ще може да ме посрещне, когато стигнем в Лондон. Мисълта, че ще я видя отново, дори че ще видя Катерина, става все по-вълнуваща и по-вълнуваща, докато се приближаваме към столицата. Минали са тринайсет години в изгнание. Никога не съм вярвала истински, че ще се прибера отново у дома. Никога не съм мислила, че отново ще спя под английски покрив със знамето на Тюдорите, веещо се над главата ми. Имаше времена, когато мислех, че никога вече няма да видя никой от тях.

И дори в радостта от завръщането си не забравям, че нещастието ме споходи, защото Хенри наруши моя договор и настоя на война с Шотландия, и защото Катерина нареди на семейство Хауард да поведат свирепа армия, на която бе наредено да не щади никого. При все че знаците на победата над моя съпруг сега гордо се мъдрят върху новото знаме на дома Хауард, не бяха те онези, които решиха да не вземат пленници. Това беше дело на Катерина: безмилостна и кръвожадна като майка си, която прониза цяла Испания с християнски меч. При все че ми изпраща любящи писма сега и обещава, че ще се хвърлим взаимно в прегръдките си, когато се срещнем, не забравям, че тя нареди голото тяло на съпруга ми да бъде запазено в олово. Не мога да наричам своя сестра жена, която е в състояние да измисли това. Дори не зная къде в Англия е погребано клетото тяло на Джеймс. Дори не зная къде е окървавеният му жакет — прибран в някоя ракла, предполагам. Между мен и Катерина има лоши чувства. Тя е щедра и мила към мен след ужасното ми падение, а аз извлякох облага от гузната ѝ съвест; но тя беше поводът и причината за това падение, и аз не прощавам, нито пък забравям.

В деня, когато се готвим да тръгнем от Йорк, на вратата на личния ми кабинет се потропва и тя се разтваря широко, без мое съгласие. Вдигам поглед да видя кой влиза в личните покои на вдовстващата кралица на Шотландия, без да са съобщили за пристигането му, и там пред мен, с шапка в ръка, усмихнат и съкрушително красив, е съпругът ми, Арчибалд.

Изправям се на крака — вече мога да стоя, без да изпитвам болка, — протягам ръце към него, и той в миг прекосява стаята и коленичи в краката ми.

— Вървете си — прошепвам на дамите си, и те забързано излизат от стаята и затварят вратата зад себе си, докато той се изправя и ме обвива в здрава, гореща прегръдка. Целува мокрите ми клепачи, устните, шията ми, усещам топлите му ръце през стегнатия си корсаж. Навежда глава и целува горната част на гърдите ми, и усещам как развързва връзките ми.

— Ела — казвам само, въвеждам го в спалнята си и го оставям да ме разсъблече, сякаш съм селско момиче в сеновал, да запретне пищните ми поли и да избута финото ми, поръбено с дантела бельо настрана, и да проникне в мен така страстно, както най-напред, когато се оженихме и си мислехме, че ще управляваме Шотландия заедно.

Усещането е блажено. Лежим заедно, оплетени в дрехи и завивки, докато слънцето заблестява през прозореца и чувам как черковните камбани на Йорк започват да бият една след друга за службата в три часа следобед.

— Любов моя — изричам сънливо.

— Моя кралице — отвръща той.

Вземам загорялото му, усмихнато лице между дланите си и го целувам по устните.

— Ти дойде при мен — казвам. — Мислех, че съм те изгубила завинаги.

— Не можех да те оставя да си отидеш така — казва той. — Не можех да те оставя да си отидеш, без да знаеш, че любовта ми е с теб, че съм ти верен, както съм ти верен винаги, по-влюбен в теб, отколкото някога съм бил.

— Толкова се радвам — казвам тихо. Облягам глава на рамото му и чувствам през тънкия плат на ризата равномерното биене на сърцето му.

— А добре ли се отнасят с теб? — прошепва той. — Виждам, че имаш прекрасни рокли и си заобиколена от камериерки и чудесно домакинство?

— Грижат се за мен като за принцесата от династията на Тюдорите, каквато съм по рождение, и шотландската кралица, каквато съм сега — казвам. — Дейкър е изключително предан служител.

— Какъвто и е редно да бъде — казва сприхаво Ард. — А предаде ли ти пари от брат ти?

— Отново съм богата — потвърждавам. — Освен това всички ми казват, че ще получа обратно скъпоценностите и вещите си от Олбъни. Не е нужно да се боиш за мен, скъпи. Добре подсигурена съм.

— Благодаря на Бога — казва той. — А кога мислят да се върнеш в Шотландия?

— Още никой не знае. Ще трябва да се споразумеят с Олбъни. Но Хари казва, че няма да разговаря с никого, докато не получи вест първо от мен. А Дейкър и аз съставихме огромен списък с моите оплаквания. Олбъни ще отговаря за тях, шотландските лордове, които го подкрепиха, ще отговарят за тях. Ние с теб ще получим възмездие.

На вратата се чука и някой пита:

— Ваша светлост, желаете ли да вечеряте в залата?

Обръщам се с ленива усмивка към Ард.

— Всички ще узнаят, че сме били в леглото следобед — казвам.

— Ние сме съпруг и съпруга — казва той. — Могат да узнаят това. Мога да им кажа, че ще спя в леглото ти тази вечер, ако държат да знаят.

Изкисквам се:

— В леглото ми всяка нощ, по целия път до Лондон.

Лека сянка преминава по лицето му:

— Ах, любима. Нека не говорим за това.

— Какво? — питам с внезапна тревога. Провиквам се към придворната дама: — Да! Да! Елате да ме облечете след малко.

— Не мога да дойда в Лондон — казва Ард. — Нищо не се е променило за мен в Шотландия, макар сега ти да си богата и добре защитена. Но аз все още съм човек извън закона. Все още бягам и се крия из хълмовете, за да запазя живота си.

— Но сега ще останеш при мен. Ти също ще бъдеш богат и в безопасност.

— Не мога — казва той кротко. — Моите хора все още имат нужда от мен. Трябва да ги водя и да ги закрилям от враговете ти.

— Дойде само да се сбогуваш?

— Не можех да остана далече от теб — прошепва той. — Прости ми. Сгреших ли?

— Не, не, бих предпочела да те видя само за миг, отколкото да не те виждам изобщо. Но Ард, сигурен ли си, че не можеш да дойдеш?

— Замъкът ми, земите ми и моите арендатори ще бъдат в опасност, ако не се върна. Нали ще ми простиш?

— О, да! О, да! Готова съм да ти простя всичко, но не мога да понеса да ме оставиш.

Той става от леглото и нахлузва кожените си бричове. Омекнали са от усилната езда във всякакво време.

— Но нали не тръгваш сега?

— Ще остана на вечеря, ако може. В последните няколко седмици рядко ми се случваше да вечерям добре. И ще спя в леглото ти тази нощ. Не съм имал меки възглавници и нежна любов. Но ще си тръгна на разсъмване. Това е дългът ми.

— На разсъмване ли? — повтарям и чувствам как устните ми потреперват.

— Страхувам се, че трябва.

Обичам го заради гордостта му и заради чувството му за чест. Ставам на разсъмване заедно с него и го гледам как нахлузва старите си, износени бричове.

— Ето! — казвам. — Поне вземи тези ризи.

Давам му половин дузина фини ленени ризи, прекрасно ушити на ръка и поръбени с дантела.

— Откъде ги намери? — пита той, като нахлузва една на стройния си гръб.

— Издействах ги от лорд Дейкър — признавам. — Никак не му се искаше да ги даде, но той може да поръча да му ушият още, а ти трябва да имаш само най-доброто.

Той се изсмива късо и нахлузва старите си ботуши за езда.

— Храниш ли се достатъчно? — питам настойчиво. — Къде спиш?

— Отсядам при други хора, обявени извън закона, в техните замъци и укрепления по цялото протежение на границата — отговаря той. — Понякога спя при сурови условия, под открито небе, но обикновено намирам някой приятел, някой, верен на твоята кауза, който е готов да поеме риска да ме приеме под покрива си. Понякога дори се връщам близо до Танталън, където всички са готови да рискуват живота си, за да ми осигурят легло за през нощта.

Зная, че Джанет Стюарт би отворила вратите на Тракуеър за него. Но не споменавам името ѝ.

— Имаш ли нужда от пари? — питам с готовност.

— Няма да са излишни — казва той иронично. — Трябва да купувам оръжия, дрехи и храна за онези, които яздят с мен, и предпочитам да си плащам за гостоприемството, особено когато хората са бедни.

Отивам до раклата си.

— Ето — казвам. — Дейкър ми предаде това от брат ми, за да раздавам милостиня по пътя. Може да ми даде още. Вземи ги всичките.

Той претегля кесията в ръката си.

— Злато?

— Да — казвам. — И вземи и това.

Отварям ковчежето си за скъпоценности и изваждам дълга златна верижка.

— Можеш да я разделиш и да я продаваш на части, ако се наложи — казвам. — Вземи я, носи я на врата си и я пази.

— Струва цяло състояние — възроптава той.

— Ти струваш цяло състояние за мен — уверявам го. — Вземи я. Вземи и тези.

Вземам шепа тежки златни монети от дъното на кутията.

— Това е твърде много — казва той, но ме оставя да пъхна златото в ръцете му. — Съпруго моя, ти си добра към мен.

— Бих направила много повече за теб, ако можех — заричам се. — Когато се приберем у дома в Шотландия, ще владееш половината кралство. Ард, пази се. Бъди ми верен.

Той прегъва коляно и свежда глава за благословията ми, после се изправя и ме взема в обятията си. Затварям очи, вдъхвайки мириса му, обожавайки го. Бих му дала пръстените от пръстите на ръцете си, бих му дала скъпоценностите от косата си. Бих му обещала целия свят.

— Върни се при мен — прошепвам.

— Разбира се — казва той.