Три сестри, три кралици

Замъкът Стърлинг, ШотландияДекември 1521 г.

Късметът ми се променя, най-сетне, най-сетне.

Лично херцогът на Олбъни влиза в покоите ми, красив както винаги, по светски вежлив, както винаги, и се покланя над ръката ми с френска непринуденост, сякаш само е излязъл да поръча да му изчеткат пелерината, и изобщо не се е бавил.

— Ваша светлост, на вашите заповеди съм — казва той на своя бургундски френски — въплъщение на елегантността и чара.

Скачам на крака; едва успявам да дишам.

— Ваше благородие!

— Ваш предан слуга — казва той.

— Как, за Бога, стигнахте дотук? Наблюдават пристанищата!

— Английският флот е излязъл в морето да ме търси, но не ме откриха. Шпионите им ме следяха във Франция — видяха ме да напускам двора, но не видяха къде отидох.

— Боже мой, молех се за това — казвам искрено.

Той улавя двете ми ръце и ги стиска нежно и топло.

— Дойдох веднага щом можах да се измъкна. Повече от година умолявам крал Франсоа да ми позволи да дойда при вас, от мига, в който чух за ужасната беда, в която се намирате — казва той. — Смъртта на хората от клана Хамилтън! Боеве по улиците на Единбург! Сигурно сте си помислили, че кралството се руши пред очите ви.

— Беше ужасно. Ужасно. И ме принудиха да оставя сина си!

— Ще ви умоляват за прошка, а синът ви ще ви бъде върнат.

— Ще видя отново Джеймс?

— Ще бъдете негова настойница, кълна се. Но какво става със съпруга ви? Ваш враг ли е? Не можете да се помирите?

— Между нас всичко е свършено, завинаги — осъзнавам, че с херцога още се държим за ръце. Поруменявам и го пускам. — Можете да разчитате на мен — обещавам. — Никога няма да се върна при него.

Той се поколебава, преди да ме пусне. После казва:

— И вие можете да разчитате на мен.