Три сестри, три кралици

Замъкът Метвен, ПъртШотландия, юни 1514 г.

— О, не се омъжвайте за нито един от двамата — казва Арчибалд Дъглас през смях. Дошъл е на един пикник, за да реже студеното еленово месо, но изпълнява ролята и на виночерпец, подавайки ми ленената кърпа и виното. Наслаждавам се на факта, че приличаме на семейство, което се забавлява, на практика сами — този внимателен млад мъж, и децата ми и техните бавачки. Джеймс тича наоколо по тревата, ръцете му се размахват като перки на вятърна мелница, бавачката му го гони, а той пада, защото се смее толкова силно, че не може да стои прав. Неговият лорд-шамбелан Дейви Линдзи подвиква: „Бягай, момчето ми, бягай!“, докато бебето Александър спи в люлката си в сянката на дърветата, с бавачката до него; дойката му е задрямала на една възглавница в сянката.

— Не, налага се да се омъжа — казвам. — Сега е прекрасно, докато децата са тук и дворът се е посветил на летни забавления, и ни се струва, че няма за какво да се тревожим и вечно ще бъде лято. Но знаете какво ще стане, когато настъпи есента и зимата я последва: лордовете ще заговорничат помежду си и един срещу друг, а французите ще се опитат да воюват с Англия чрез нас, и брат ми ще постави искания, които не мога да изпълня, а проклетият лорд Дейкър ще напада границата, хората ще гладуват и ще се бунтуват — в края на това изреждане гласът ми затреперва. — Не мога да се изправя пред това. Не мога да посрещна още една зима сама.

Бързо зародило се съчувствие проблясва по лицето на Арчибалд.

— Готов съм да пожертвам живота си за вас. Всички бихме го сторили — казва той. — Всички погранични лордове са ми приятели. Само кажете и ние ще усмирим грабителите, ще свикаме членовете на съвета, ще настояваме да работят заедно. Знаете, че съм от изтъкнат род, един от най-видните. Имам влияние. Дядо ми Джон Дръмонд е главатар на клана Дръмонд, покойният ми дядо по другата линия беше Неустрашимия, баща ми загина при Флодън, така че сега аз съм глава на дома Дъглас. Това са най-могъщите фамилии в Шотландия. Само кажете и ще ви защитим.

— Зная, че сте готови да го направите — казвам. — Когато е лято и всички лордове са в двора и са доволни, че са тук или на сигурно място в собствените си земи, а ловът е добър и всяка вечер има танци, аз си мисля, че съм в безопасност и ще бъда в безопасност завинаги. Но трябва да се подготвя. Трябва да намеря някой, който да се изправи срещу това редом с мен.

Той ми подава плодове и чаша вино. Движи се така гъвкаво, че когато извършва някое дребно действие при обслужването, то заприличва на танцова стъпка. Никога не изпуска и не разлива нещо, ругаейки собствената си непохватност, и винаги е прекрасно облечен. Сред шотландските лордове, които държат най-вече на собственото си удобство, яздят усилено, препират се здраво и невинаги си правят труда да се изкъпят, той се отличава с това, че винаги е прекрасно подстриган и избръснат, ръцете му са винаги чисти и от него се носи ухание на чисто бельо и мускусен мирис, който си е само негов. Бог знае, че е красив — половината дами от двора ми са влюбени в него, — но той носи свежата си, приятна външност непринудено като дреха, която е носил винаги; сякаш не съзнава колко добре изглежда. Сгоден е за момиче, което живее близо до дома му, един от тези шотландски семейни годежи още от люлката, предполагам. Но той не се държи като сгоден мъж. Джон Дръмонд се перчи с красивия си внук като с боен петел; хвали се с дългите му крака, стройното му, гъвкаво, силно тяло, широките му плещи и това изненадващо изящно келтско лице, косата с цвета на есенни листа, тъмните му очи и пленителната усмивка.

— Джанет Стюарт от Тракуеър е момиче с късмет — казвам, имайки предвид младата жена, за която ще се ожени.

Той свежда глава и поруменява. Но очите му се вдигат и срещат моите.

— Аз съм късметлията — казва. — Защото съм обещан на едно от най-хубавите момичета в Шотландия, но служа на най-прелестната кралица.

— О, не може да става дума за сравнение между нас — възразявам мигновено. — Аз съм майка на две деца и стара вдовица на двайсет и четири години.

— Не и стара — казва той. — Аз съм на същата възраст като вас. И вдовец като вас. И съм граф на Ангъс, главата на виден род, водачът на изтъкната фамилия. Зная какво е чувството да бъдеш пред погледите на всички.

— Джанет Стюарт е младо момиче, нали, девойка?

— Почти на тринайсет е.

— О! Дете — казвам пренебрежително. — Не знаех. Всички говореха за красотата ѝ; мислех си, че е млада жена. Изненадана съм, че не сте поискали жена на вашата възраст.

— Тя е моята малка любима. Обещани сме един на друг, още откакто тя беше в люлката. Гледах я как расте и никога не видях някакъв недостатък у нея. Ще се оженя за нея, когато навърши пълнолетие. Но вие сте моята кралица, сега и завинаги.

Накланям се към него съвсем леко.

— Значи няма да ме оставите, Арчибалд, когато се ожените за своята малка невеста?

— Казвайте ми Ард — прошепва той. — Моите любими жени ме наричат Ард.

Той ме обича. Зная, че ме обича. Знам, че пулсът му препуска бясно като моя и че изпитва същия замайващ възторг като мен. Искам мъж, който да ме обича, нуждая се от мъж, който да ме обича, и младият граф на Ангъс — Ард, както тайно го наричам пред себе си — явно ме обича. И никога няма да ме остави, винаги ще бъде на моите услуги, до мен на вечеря, ще язди с мен, когато дворът излиза, ще играе все така нежно с малкото ми момче, ще се възхищава на бебето ми. Разбира се, ще трябва да се омъжа за високопоставен мъж, за краля на Франция или за императора, за благото на страната ми и заради собственото си състояние, но винаги ще държа Ард до себе си. Той ще бъде моят странстващ рицар, моят кавалер. Ще бъда като дамата в приказките, в песните на трубадурите: обожавана и вечно недостижима. И наистина мисля, че той няма да се ожени за Джанет Стюарт от Тракуеър. Наистина мисля, че ще си позволя да забраня сватбата, дори ако малкото момиче плаче във възглавницата си цял месец. Мога да направя това. Аз съм кралица; мога да го направя без обяснение.

Получавам писмо от сестра си, Мери, навършваща осемнайсет тази година и все още у дома, неомъжена. Тя съобщава новини за двора, който е на лятното си пътуване. Всички са добре, потната болест не се е появила в двора, и пътуват безгрижно из Южна Англия, понякога плават с баржи по реката, придружени от музиканти, а хората се тълпят по бреговете, ликуват, и махат, и хвърлят цветя, докато те минават. Понякога пътуват на коне, с кралските знамена начело, а във всеки град ги посреща делегация, която възхвалява Хари за военната му мощ, за победите му срещу Франция и Шотландия, и му връчва кесии със злато.

Казва, че предстои да се омъжи за малкия Карл следващата година и вече се подготвя огромна поредица от пиршества и турнири в чест на заминаването ѝ за Испания. Чарлс Брандън със сигурност ще се състезава в турнира и със сигурност ще триумфира. Хари го е направил херцог — чест, далеч по-голяма от всичко, което някой може да си представи. Някои хора смятат, че е бил издигнат толкова много, далеч повече, отколкото позволява положението му, за да може да предложи брак на ерцхерцогиня Маргарет, но Мери знае по-добре. Казва ми го, с разлят почерк, с правописни грешки, допуснати във вълнението, с добавени надраскани забележки в полето на листа.

Мери вярва, че той е удостоен с херцогска титла — най-високия сан в кралството, над който е само престолът, — защото Хари го обича толкова много.

Това ме кара да се сепна. Хари имаше брат, по-прекрасен млад мъж, отколкото Чарлс Брандън някога може да бъде. Може ли да е забравил Артур? Може ли Мери да е забравила кой беше истинският брат на Хари? Може ли да използва думата „брат“ пред мен и да не знае за кого се отнася тя? Нима са забравили Артур, а също и мен?

В края на писмото си тя си спомня, че съм вдовица с две бебета, бореща се да управлява непокорна страна, и че всичките ѝ приказки за рокли и любовни закачки може би ме дразнят, затова възприема по-загрижен тон. Учила се е да бъде обаятелна, знае достатъчно добре как да бъде любяща и мила:

Брандън не е единственият недостоен човек, сдобил се с място сред аристокрацията при това щедро раздаване на титли. Томас Хауард, победителят от Флодън, най-сетне си възвръща титлата, която изгуби при Бозуърт — той ще бъде херцог на Норфолк, а синът му ще получи титлата граф на Съри като отплата за градинарската секира, която разби коронованата глава на съпруга ми, за стрелата, която прониза миропомазаната му гръд. Навярно получава титлата си заради окървавения жакет, който изпрати във Франция? А също и за трупа, покрит с олово, който си стои непогребан някъде в Лондон?

Очевидно брат ми смята, че е редно да възнагради един убиец, преди да погребе жертвата му, и Томас Хауард носи херцогска коронка с ягодови листа, докато съпругът ми е прибран — полузабравен, без да е положен в ковчег, в очакване на момента, когато папата ще каже, че клетият мъртвец, отлъчен от църквата по искане на Хари, ще получи опрощение и душата му може да започне пътя си към небесата.

Мери не описва хералдическите отлики на херцога на Норфолк, но аз знам, че херцогският му герб е лъв: лъвът на Шотландия, лъвът на Джеймс, с пронизана от стрела челюст, олицетворяваща градинарската секира, разсякла лицето на моя съпруг, стрелата в гърдите му. Благородно наистина, прекрасен избор на герб. Надявам се брат ми да не се разкайва за деня, в който удостоява с почести един кралеубиец.

Държа глупавото, суетно писмо на Мери на скута си и забелязвам колко неубедително звучи съжалението ѝ, че не мога да дойда на сватбата ѝ. Но си казвам: навярно бих могла да присъствам? Бих могла да отведа там малка свита, малка гвардия в нови ливреи. Мога да превърна това в държавна визита: една кралица, пътуваща с пищност и блясък, а после мога да посещавам градове и хората могат да излизат и да ми рецитират поеми. Мисля си, че Ард може да язди редом с мен и да ме разсмива и да види колко хората в Англия обичат мен, тяхната първа и най-добра принцеса от династията на Тюдорите. Иска ми се да ме види в Англия, да види колко топло ще ме посрещнат, да види, че съм високопоставена жена и в Англия, пълноправна принцеса. А по пътя ще ме повдига, за да сляза от седлото и така ще ме прегръща всеки ден. Никой няма да забележи този момент. Ще стои до мен, докато вечерям всяка вечер, и ще танцуваме заедно. Ще имам нови рокли и ще ми нарисуват портрет, навярно ще поръчам да нарисуват и него до мен, като ползващ се с благоволение представител на моето домакинство. Мери е толкова разглезена и глупава, че не ме кани, просто приемайки, че не мога да дойда; но може би ще отида — и ще изненадам всички тях.

Това е блян — лъжовен и очарователен като прошепнатите обещания за любов на Ард. Нямам необходимите пари, за да предприема пищно пътуване до Лондон, нямам роклите, с които бих могла да засенча малката си сестра, нямам по-хубави накити от кралицата на Англия, нямам дори кралските скъпоценности, които ми остави баща ми — и не са ме поканили да присъствам.

Мери пише, че по време на лятната обиколка Катерина пътува в носилка, и аз веднага обръщам листа и прочитам написаното отново. Да, ясно го казва. Зная, че може да има само една причина Катерина да е в носилка, а не на кон, опитвайки се да не изостава от Хари: сигурно очаква дете и се моли от все сърце този път да успее да задържи бебето.

Прибирам писмото в празната си кутия за накити, и поглеждам навън през малкия сводест прозорец към заоблените хълмове, които се простират до безкрайност, чак до хоризонта. Толкова е различно от тучните, ниски ливади в долината на Темза. Тук няма поредица от красиви къщи и богати абатства, заобиколени от ябълкови дървета, натежали от нови плодове. Няма паркове, оградени със стени, или гладки морави за игра на кегли. Тук е само просторното небе, извито като свод над извисяващите се хълмове и стръмните хребети и зъбери, тъмнината на древните планински гори с орлите, реещи се над тях.

Това лято съм щастлива с моите момчета, наслаждавайки се на почтителното обожание на Ард и на мира в страната. Но радостта ми се изпарява при тази новина. Представям си как Катерина пътува в носилка с копринени завеси — кралица на Англия, очакваща отново бебе, и си помислям: вечно ще ме изпреварва. Тя вечно ще бъде спокойна, когато аз съм разстроена. Тя има съпруг, който я закриля, който печели победи, когато отива на война. Има носилка, в която да пътува, и страна, в която се чувства в безопасност. Сега очаква дете и ако роди момче, тогава ще има наследник за трона на Англия, собственият ми син ще наследи само Шотландия, а това кралство е трудно за опазване.

Мисля си, че винаги ще бъда на второ място след нея. Не мога да понеса тя да бъде кралица на Англия с Уелски принц в люлката, докато аз водя мъчителен живот, полузабравена в далечно, бедно кралство. И в тази минута, си помислям дръзко: добре тогава! Ще пренебрегна неискрените ѝ благопожелания, намеците ѝ на загрижена сестра. Ще се омъжа за Луи Френски и ще имам съюзник за страната си, който ще е достатъчно силен и достатъчно богат да разгроми Англия, ако отново се стигне до война. Ще бъда кралица на Франция и Шотландия с две здрави момчета в Шотландия и навярно още след тях, а това е по-добре, отколкото да бъдеш кралица на Англия, вкопчена в носилката и надяваща се да не пометнеш бъдещето си.

Пиша лично на шотландския посланик във Франция. Съобщавам му, че съм направила избора си и той може да го съобщи на стария крал, когото нарекох чудовище. Може да му каже, че съм готова да се омъжа. Луи Френски ще отправи официално публично предложение и аз ще му дам ръката си. Ще се омъжа за него, макар да е такъв стар звяр, и ще бъда кралица на Франция, неприятелка на Англия, и по-високопоставена от Катерина.