Три сестри, три кралици

Замъкът Стърлинг, ШотландияПролетта на 1508 г.

Мисля си, че този замък винаги ми е носил лош късмет. Тук имах първия си голям спор със съпруга си, и макар да прогоних оттук неговите копелета, често си мисля за децата, чийто дом беше той, и за алхимика в кулата му. Озъртам се за тях всеки път, когато вляза под тежката зъбчата решетка на крепостната врата и се изкачвам по наклонения вътрешен двор.

И именно тук се случва най-лошото. Най-лошото, което може да се случи. Бебето ми, Джеймс, Джеймс, принц на Шотландия и Островите, херцог на Ротси, умира в съня си, в кралската си люлка. Никой не знае защо; никой не знае дали е можел да бъде спасен. Вече не съм майката на следващия крал на Шотландия. В утробата ми е следващото дете, но люлката е празна, и ми се струва, че никога няма да престана да плача.

Съпругът ми идва при мен и това ми напомня за постоянното сноване между покоите на майка ми и тези на баща ми, когато умря Артур, затова вдигам поглед, когато Джеймс влиза, и се надявам да ме утеши.

— Много съм нещастна — казвам му, хлипайки. — Иска ми се самата аз да бях мъртва.

— Вън — нарежда той кратко на дамите ми и те се изпаряват като дихание в студен въздух. — Трябва да те помоля да бъдеш смела, понеже трябва да си изясня нещо — той се мръщи, точно както когато слуша някое обяснение на механично устройство, сякаш съм загадка, която трябва да бъде разрешена, а не съпруга, която да бъде утешена с подаръци.

— Какво? — питам, затаила дъх.

— Мислиш ли, че е възможно да си прокълната?

Сядам в леглото си, заглушила риданията си, и се взирам в него, безмълвна.

— Баща ти имаше трима сина и двама от тях са мъртви. Брат ти така и не се сдоби с рожба, макар че умря на петнайсет. Ти беше безплодна в продължение на близо три години, а сега синът ни умря. Въпросът е основателен.

Надавам силен вопъл и заравям лице във възглавницата си, едновременно разярена и сломена. Това е типично за него, също като любопитството му да узнае кое кара зъбите на някой просяк да изгният. Всичко може да го заинтересува, колкото и да е отвратително. Не знам защо Артур умря от потната болест, която пощади Катерина. Откъде да знам? Дори не мисля за Едмънд, малкият ми брат, който умря още преди да бъде отбит. Не знам защо Артур и Катерина нямаха дете. Не ми се иска да мисля какво е имала предвид с думите: „Уви, това така и не се случи за нас“, и няма да го обсъждам сега, когато съм сломена и хората би трябвало да ме утешават и да ме развличат, а не да влизат в стаята ми и да ми задават ужасни въпроси със студен глас.

— Защото принц Ричард лично ми каза, че Тюдорите са прокълнати — продължава той.

Затискам ушите си с ръце, за да се уверя, че оставам глуха за тези богохулства. За мен е невъзможно да повярвам, че един съпруг, толкава мил, толкова внимателен, би дошъл при мен в този момент, точно в мига на най-голямата ми скръб, за да изрича неща, които са като ужасните заклинания на неговия алхимик, които превръщат живота в смърт, златото — в шлака, всичко — в тъмна материя.

— Маргарет, необходимо ми е да отговориш — казва той, без да повишава тон, сякаш знае, че мога да чуя всичко през юмруците си, през възглавницата си.

— Предполагам, че имаш предвид Пъркин Уорбек — казвам, повдигайки навъсено лице.

— Всички знаем, че не това беше името му — казва той, сякаш съобщава обикновен факт. — Всички знаем, че това е името, което му лепна баща ти. Но той беше принц Ричард, и твой вуйчо. Беше един от двамата невръстни принцове, които Ричард III затвори в Тауър в Лондон, за които баща ти казва, че за щастие не били видени никога повече. Знам това. Ричард дойде тук, при мен, преди да нахлуем в Англия. Той беше мой най-скъп приятел; живеехме заедно като побратими-крале. Дадох му за жена братовчедка си, твоята придворна дама Катрин Хънтли. Потеглих в битка на негова страна. И той ми каза, че човекът, който се е опитал да убие него и брат му Едуард, е прокълнат.

— Не си сигурен дали изобщо е бил принц — е всичко, което успявам да изрека със запъване. — Никой не знае това. Почитаемата ми баба няма да допусне никой да го каже. Държавна измяна е да го изричаш. А Катрин Хънтли никога, абсолютно никога не говори за съпруга си.

— Зная го. Той самият ми каза.

— Е, не би трябвало да казвате на мен! — избухвам.

— Не — съгласява се той. — Само че трябва да разбера. Ричард каза, че над главата на убиеца на брат му, младия крал, тегне проклятие. Изрекла го вещицата — майката на майка ти, бялата кралица-вещица, Елизабет Удвил. Проклела онзи, който отвел младия крал на смърт, да изгуби сина си, и сина на сина си, и да бъде така отново и отново, докато родът свърши с безплодно момиче.

Слагам ръка върху гордо изпъкналия си корем. Аз не съм безплодно момиче.

— Очаквам дете — казвам дръзко.

— Току-що изгубихме сина си — казва той с рязък и тих глас. — И затова съм принуден да те попитам. Мислиш ли, че изгубихме сина си, защото върху вас, Тюдорите, тегне проклятие?

— Не — казвам гневно. — Мисля, че го изгубихме, защото вонящата ви страна е мръсна и студена, а половината деца, които се раждат, умират от студ или защото не могат да дишат в задимените стаи, а не могат да излязат навън на убийствено студения въздух. Вината е във вашата мръсна страна, вашите глупави акушерки, вашите болнави дойки с тяхното рядко мляко. Не защото над мен тегне проклятие.

Джеймс кимва, сякаш изслушва интересни сведения.

— Но другите ми деца са живи — отбелязва той. — В тази мръсна страна с глупави акушерки, болнави кърмачки и рядко мляко.

— Не всички. Освен това аз пак нося дете. Не съм безплодно момиче.

Той кимва отново, сякаш това е вярно наблюдение, което може да надраска в тетрадката си и да го обсъди с алхимика си.

— Така е. Желая ти добро здраве. Опитай се да не скърбиш твърде много за изгубеното дете. Ще изложиш на опасност онова, което носиш. А нашето момче е на небето. Трябва да вярваме, че той е невинен. Той прие Христа, беше кръстен. Може да е бил наполовина твой, от рода на узурпатор, който е убивал деца, и наполовина мой, син на кралеубиец и отцеубиец; ние сме двама грешни родители. Но той беше кръстен, за да се очисти от греха, затова трябва да се молим сега да е в рая.

— Иска ми се да бях с него на небето! — изкрещявам му.

— Как би могла, с греховете на твоето семейство? — пита той и ме оставя. Просто така. Без дори да се поклони.