Три сестри, три кралици

Дворецът Линлитгоу, ШотландияЛятото на 1513 г.

Посещаваме Линлитгоу, за да видим Джеймс, нашия син. Ездата в топлото лятно време е прекрасна. Яздим през пресечена местност, докато стигаме до широките брегове на Форт и крайречните ливади, които се простират в продължение на цели мили. Тъй като е средата на лятото, доячките излизат всяка сутрин и вечер и викат кравите, нагазили до шия в тучната трева, и на вечеря пием гъсто мляко, примесено с вино и подправки и ядем млечни пудинги, заливки от сметана и пикантното местно сирене.

Наближаваме към замъка, яздейки нагоре по склона от езерото, и когато влизаме през широката порта, виждам сина си Джеймс в ръцете на дойката му в красивия вътрешен двор. Слава Богу, той расте и заяква, отминал е опасното време на първия си рожден ден, свикнал е с ирландската си бавачка, кикоти се и размахва малките си стиснати юмручета към баща си, пищи от удоволствие, когато го подгонят, и топурка с дебелите си крачета.

Прекарваме спокойни дни в този изключително удобен дворец. Всеки ден водя бебето долу до езерото, а понякога излизаме с лодка и аз го оставям да шляпа с пръстите на краката си във водата. Езерото гъмжи от риба: пъстърва и дори сьомга. Баща му нагазва в студените дълбини с въдица и ми обещава сьомга за вечеря. Помощниците при риболова отиват с него и заедно донасят връзка риби с люспи като сребро, твърде тежки, за да ги носи сам човек.

Вечер викам Джеймс да пие вино с мен на върха на кулата в крилото, отделено за кралицата, където стълбите се вият все нагоре, а в горния им край е мъничката стая, защитена с покрив от дъжда, от която се разкрива гледка към цял Лодиан. Когато слънцето залязва, мога да видя цялото небе около себе си, сякаш съм орлица в гнездо, а облаците са като дантела, лежаща върху коприна. Когато вали дъжд или когато облаците се носят бавно надолу по хълмовете, виждам огромни небесни дъги, извиващи се нагоре, сякаш сочат пътя към рая.

— Знаех, че това ще ти хареса — казва Джеймс със задоволство. — Когато го планирах и поръчах да го построят за теб, си те представях така, как се оглеждаш наоколо от върха на собствения си дворец. Кажи ми, че е прекрасен като Гринич!

— О, толкова е различно — предупреждавам го. — Гринич е дворец, разположен върху захранвана от прилива река, строен за мирно време. Това също е дворец, но все пак е на върха на хълм, с крепостен ров и подвижен мост. Гринич има дълъг мраморен пристан отпред, строен по модел на венецианците, на който всеки може да пристане, а вратите стоят отворени през цялото лято. Това прилича повече на замък, отколкото на дворец.

Виждам разочарованието в изражението му.

— Но те не може да се сравняват — успокоявам го. — Тук имаме най-прекрасните стаи, които водят една в друга, най-прелестната голяма зала. Хората из цялата околност са удивени от него. Освен това тук мога да излизам на езда около езерото, да плавам с лодка — виж кея, който си построил за кралската платноходка! А ако искам да ловувам, за мен има парк, пълен с дивеч. Това е прекрасен дворец, може би най-прелестният в Шотландия. А стаята на върха на кулата, която си построил за мен, е най-красивата, в която съм влизала.

— Радвам се, че я обикна.

— Наистина я обикнах. Никой не би могъл да устои.

— Това е добре, защото именно тук трябва да те оставя. Трябва да се върна в Единбург утре — казва Джеймс, сякаш не става дума за нищо особено, сякаш казва, че просто трябва да отиде да вземе нещо. — А после ще се срещна с лордовете си и ще потегля на поход към Англия.

Усещам как в стомаха ми се надига гадене.

— Какво? Толкова скоро? Нима смяташ да тръгнеш на война?

— Както се налага.

— Но мирът…

— Трябва да бъде нарушен.

— Договорът…

— … е невалиден. Хенри го обезсилваше всеки път, когато пленяваше мои хора по море, и всеки път, когато позволяваше на лордовете си от Севера да извършват набези в земите ни. Ако моят флот го беше настигнал, когато той отплава за Франция, вече щяхме да бъдем във война. При сегашното положение, корабите ми ще изчакат встрани от френското крайбрежие и ще го заловят на връщане. Междувременно ние ще нанесем силен и бърз удар в Англия.

Закривам очите си с ръце. Аз съм английска принцеса. Дойдох тук, за да предотвратя това.

— Съпруже, няма ли как да постигнете мир?

— Не. Брат ти иска война. Той е млад човек, и глупак, и аз мога да проведа тази кампания, платена от французите, да си върна земите ни, и да утвърдя позициите на Шотландия като могъщ съсед.

— Толкова се страхувам за теб.

— Благодаря ти. Предполагам, че се страхуваш за себе си.

— И това също — казвам откровено. — И за момчето ни.

— Погрижил съм се за него — той говори така, сякаш това е просто уреждане на домашни въпроси, а не подготовка за смъртта му. — Негов възпитател ще бъде Уилям Елфинстоун, епископът на Абърдийн.

— Ти дори не го харесваш!

— Той е най-добрият, с когото разполагаме. Не е нужно винаги да е съгласен с мен. Всъщност аз няма да бъда тук, за да изразя несъгласие.

— Не говори такива неща! И не ме оставяй тук. Не искам да те чакам тук — посочвам към малката кула, със стаята като сигнален огън на върха. — Не искам да стоя тук и да се взирам в очакване да те видя.

Той свежда глава, сякаш това е укор.

— Моля се, когато погледнеш, да ме видиш как се връщам с триумфално развяващо се знаме. А ако не, моя малка любима, тогава трябва да се справиш без мен.

— Как ще се справя без теб?

— Назначих възпитател за сина си, определих съвет от лордове.

— Но какво ще стане с мен? — чувам гласа си: хленченето на дете от династията на Тюдорите, с вечния въпрос кой е на първо място.

— Направих те регент на Шотландия.

Зашеметена съм.

— Със същото високо положение като нея.

Той ми отправя крива усмивка.

— Да. Със същото високо положение като нея. Знаех, че това ще бъде първата ти мисъл. Ценя те също толкова високо, колкото Хари цени Катерина. Но целта на това не е просто да те накара да се почувстваш равна на снаха си, Маргарет. А защото мисля, че можеш да управляваш това кралство и да отгледаш сина ни, и да опазиш Шотландия. Мисля, че можеш да се справиш. Ще трябва да бъдеш по-умна от брат си — но мисля, че ти наистина си по-умна от него. Ще трябва да станеш такава жена, каквато беше баба ти — предана единствено на детето си, твърдо решена да го види като крал. Мисля, че можеш да направиш това. Не позволявай нищо да отклони вниманието ти, било то суета или похот, или алчност. Приеми съвета ми по този въпрос и ще бъдеш добра жена, всъщност велика жена — одобрението му е като полъх на стоплен от слънцето въздух, повял над езерото.

— Но навярно това няма да ми се наложи? — питам, проплаквайки.

— Със сигурност се надявам да не ти се наложи.

За момент мълчим, загледани надолу към чистите води на езерото и хората, излезли да се разходят с лодки за развлечение, и онези, които плуват далече от брега. Няколко момичета са запретнали нагоре полите си, газят във водата и пищят, когато едната от тях ги наплисква. Всички изглеждат толкова безгрижни, сякаш никога нищо лошо не би могло да се случи.

— Не съм сигурна, че мога да го направя — казвам нещастно. — Ако не се върнеш от битката, не знам дали ще мога да се справя.

Той поставя ръка под брадичката ми и повдига лицето ми, така че да го погледна в очите. Винаги съм мразила този негов жест, когато съм принудена да го погледна в лицето, сякаш съм някоя доячка в мандрата, а той — всесилният господар.

— Никой не е убеден, че може да се справи — заявява. — Когато убиха баща ми и аз бях този, който трябваше да се разпорежда и станах крал, бях сигурен, че не бих могъл да се справя. Но се справих. Научих се да го правя. Изучих нужните умения. Ако се държиш като жената, която си родена да бъдеш, ще издигнеш децата ни на троновете на Шотландия и Англия. Ако се държиш като глупачка, ще изгубиш всичко. Мисля, че брат ти е глупак и ще изгуби всичко, което цени, като се стреми към нещата, които не може да има. Ти може да имаш благоразумието да запазиш онова, което имаш. Той винаги ще избира да удовлетворява собствените си прищевки, вместо да бъде истински крал. Ти трябва да бъдеш кралица, а не глупачка като него.