Три сестри, три кралици

Единбургската крепост, ШотландияПролетта на 1520 г.

Най-сетне приета от лордовете като регент на Шотландия и глава на съвета, ми позволяват да вляза в Единбургската крепост, за да видя сина си. Дори мога да отседна в замъка, ако желая. Вече не се боят, че ще избягам с него в Англия: вече не мислят, че ще дам на клана Дъглас ключовете от замъка. Започват да ми се доверяват, започват да разбират решимостта ми да видя как синът ми става крал на страна, която има шанс за оцеляване. Заедно започваме да стигаме до съгласие, че Англия е неудобен съсед, най-близкият и най-опасният. Признавам пред тях разочарованието си, че основното английско влияние в Шотландия не идва от мен, която се стремя към мир, а от Томас Дейкър, който иска да всява смут. Внимателно ги убеждавам, че Арчибалд не говори от мое име, не е мой съпруг по никакъв друг начин, освен по име, интересите ми не могат да му бъдат поверени. Открито сме се отчуждили. Те предпазливо ми казват, че той трябва да бъде обвинен в държавна измяна заради действията си против Шотландия, за това, че е шпионирал по поръка на брат ми. Кимвам. Не е нужно да казват повече. Зная, че Арчибалд е предал както съпругата си, така и страната си.

— Съгласна ли сте да издадем заповед за арестуването му за държавна измяна? — питат ме те.

Поколебавам се. Наказанието за държавна измяна е смърт, освен ако човек не успее да спечели помилване. С внезапен прилив на страст си казвам, че Ард може да ме помоли за помилване, може да получа надмощие. Може да го помилвам.

— Арестувайте го — казвам.

За мой възторг ме допускат в покоите на сина ми и аз седя с него, присъствам на уроците му и играя с него, когато е свободен да се забавлява. Срещаме се рано сутрин, преди закуска, на бойниците на замъка, за да репетираме една комична пиеса в три части, която Дейви Линдзи е написал. Джеймс, Дейви и аз сме станали актьори в наша собствена малка поетична драма. Ще изнесем представление за придворните по времето за вечеря, и когато слънцето се издига и стопява скрежа по плочите на покрива, започваме да репетираме.

Пиесата се основава върху старата басня за лисицата и гроздето. Един след друг Дейви, а после Джеймс, и след това аз, сядаме на кулата и рецитираме стихотворение, отправено към въображаемото грозде, което се поклаща, твърде високо, съвсем недостижимо, над главите ни, а после измисляме собствена причина, поради която гроздовете всъщност не са съблазнителни. Дейви е особено забавен, когато декламира, че гроздето е английско и върви на твърде висока цена. Трябва да купиш гроздето, но трябва да платиш и за стената, за пръстта, в която расте лозата, за дъжда, който е падал върху лозата, за да ѝ помогне да израсте, и за слънцето, което е гряло, за да помогне на гроздето да узрее. А после англичаните очакват да си благодарен за вкуса му, и да възнаградиш градинаря. Джеймс се залива от смях, а после изпълнява своята собствена роля на френски, казвайки, че гроздето е много хубаво, но не толкова хубаво, колкото можем да намерим в Бордо, че нищо не е толкова хубаво, колкото гроздето от Бордо, и че ако имаме някакъв разум, ще отсечем цялата лоза и ще използваме дървата да си направим лодка, за да отплаваме за Бордо и да си купим грозде там.

Сега е мой ред, и аз тръгвам наперено по стената в прекрасно подражание на надутото поведение на Томас Дейкър, когато нещо отдолу привлича погледа ми, ярко проблясване на метал в светлината на пролетното слънце, и аз питам:

— Какво е това?

Дейви проследява погледа ми и веселостта се изпарява от лицето му.

— Войници — казва той. — В цветовете на Дъглас.

Без нито дума повече той се обръща и изкрещява на стража, който стои на пост до решетката на крепостната врата.

— Сляп ли си? — изревава цял низ от ругатни. — Спусни решетката на портата!

Стисвам студената ръка на Джеймс в моята, когато чуваме как зъбчатата решетка на крепостната врата се спуска с трясък, как веригата скърца по колелото, и тътена и скърцането, когато подвижният мост е вдигнат и застопорен. Навсякъде около замъка отекват силни звуци на тръби, с които се свикват войниците, и грохот, докато изкарват навън топовете, и гръмки заповеди, докато мъжете тичат от един пост на друг и всички се обръщат и гледат надолу, към тесните улици.

— Какво става? — питам настоятелно Дейви Линдзи.

— Джеймс Хамилтън арестува съпруга ви Арчибалд Дъглас за държавна измяна — казва той тихо. — По всичко личи, че той няма да тръгне мирно и кротко.

— Арчибалд е в града? Не знаех — хвърлям поглед надолу и виждам, че Джеймс, синът ми, ме наблюдава с присвити очи, сякаш иска да разбере какво вижда, сякаш иска да прозре през мен, да прозре през думите, които казвам, до истината. — Не знаех — казвам му. — Кълна се, че не знаех нищо за това. Нито че съветът го е призовал, нито че е тук.

— Не, те не биха ви съобщили — казва Дейви Линдзи. — Една съпруга не може да пази тайна от законния си съпруг. Ако той ви попиташе нещо, щяхте да сте обвързана от честта си да отговорите. Сигурно са искали да ви спестят това — не биха искали да знаете.

— Джеймс Хамилтън арестува Арчибалд?

— Изглежда, че кланът Дъглас оказва съпротива. Да отида ли да разбера какво се е объркало?

— Върви! Върви!

Той се връща след миг.

— Какво става? — пита Джеймс, и аз се усмихвам, когато го чувам как овладява положението като малък крал, какъвто си е и в действителност. Дейви не се усмихва, а отговаря и на двама ни, неговите пълноправни господари.

— Както си и мислех. Съветниците са заключили градските порти, за да задържат Арчибалд и хората му вътре, но после открили, че са твърде малочислени. В града има петстотин души от клана Дъглас, въоръжени и готови за битка.

Под нас виждам Недърбоу Гейт, затворена здраво, и всички къщи около нея, със залостени врати и затворени капаци. Докато гледам, във всички къщи надолу по Кралския път припряно затръшват вратите, мъже и жени изчезват вътре и залостват капаците на прозорците. Амбулантните търговци, изнесли поставените си върху дървени магарета маси, за да изложат стоките си, бързо ги разглобяват, прозорците и вратите, гостоприемно отворени сутринта за търговия, бързо се затварят и заключват. Всички знаят, че се задават беди.

— Графът успял да избяга и повел мъжете си към крепостта, сякаш за да я превземе и да плени вас и краля — казва Дейви, с потъмняло от тревога лице.

— Не е ли най-добре комендантът на крепостта да изведе гвардията в града и да поддържа реда? — питам Линдзи.

Той поклаща глава.

— По-добре да останат тук и да пазят краля.

Джеймс отново ме поглежда с онзи мрачен, преценяващ поглед.

— Да влезем вътре — казвам нервно.

— Искам да видя — е първото, което Джеймс казва. — Погледнете.

Сега, когато първите слънчеви лъчи се показват над хълма, можем да видим долу мъже, които тичат безмълвно и бързо като ловки плъхове — във всяка уличка, всеки вътрешен двор между къщите, по всяка калдъръмена улица и всяка тясна стълба, и после обратно.

— Мъже от клана Дъглас — казва Дейви Линдзи. — Ранобудници. Сякаш е било планирано.

— Какво ще стане? — пита синът ми. Не говори уплашено, а с някакво безстрастно любопитство. Това не е начинът, по който би трябвало да се държи едно осемгодишно дете. Такава гледка не е за него.

— По-добре да влезем вътре — казвам.

— Останете — отвръща той, и аз също съм завладяна от драмата, която се разиграва под нас.

Виждам как един от стражите при градската порта разтваря вратата на помещението за стражите и изревава предупреждение. Изведнъж всички врати се отварят широко и мъжете от клана Хамилтън се изсипват навън. Първият се натъква на група бойци, въоръжени с пики и брадви. Рухва в миг под градушка от удари, но всички мъже, които са чули предупреждението му, се мъчат да излязат от къщите си, нахлузват припряно шлемове и викат за помощ. Чува се пукот от изстрел на аркебуз и вик на ранен, а после виждаме разгарянето на пламък и тъмния цвят на дим, и чуваме още писъци на хора, които горят живи вътре в сградите.

— О, Бог да им е на помощ! — възкликвам. — Дейви, трябва да изпратим гвардията да спре това.

Дейви клати глава, загледан надолу в града, едрото му лице потръпва от мъка, очите му са пълни със сълзи.

— Не сме достатъчно многочислени, за да го спрем — казва той. — Толкова сме, колкото да бъдем изклани. Това е битка на шотландци срещу шотландци и не бива да хвърляме още шотландци на смърт.

Джеймс наблюдава безмълвно.

— Махни се оттам! — казвам му.

В погледа, който той хвърля нагоре към мен, гори омраза.

— Това хора на Дъглас ли са? — пита ме. — Хора на вашия съпруг? Които избиват наши хора? Мъже от рода Хамилтън?

— Това не е мое дело — казвам отчаяно.

Долу под нас виждаме, че мъжете от клана Дъглас са завзели всички важни пътища и улици и чакат като ловци в засада хората на Хамилтън да се изсипят от горящите къщи и отчаяно да се бият за живота си срещу враг, по-добре въоръжен и по-добре подготвен от тях. Виждаме облачетата дим от пушките. Чуваме писъците на умиращите. Води се ужасна битка, близък бой в тесните улици, където няма пощада за никого, няма милост дори за миг, дори не и когато един мъж пада на колене и крещи, че се предава. Мъжете Дъглас са опиянени от прилив на жестокост и усещане за победа, мушкат и преследват, и повалят мъжете Хамилтън, които тичат и се подхлъзват по окървавения калдъръм. Целият Кралски път, от крепостта в горния край до Холирудхаус, домът ми в подножието, е пълен с боричкащи се, мушкащи убийци, човек срещу човека, и Единбург вече не е град, а кланица, касапница за избиване на хора.

— Да отидем в параклиса — изкрещявам на Дейви Линдзи и сина си. — За Бога, да отидем и да се помолим това да спре. — Двамата, с побелели като платно лица, се обръщат заедно с мен. Почти изтичваме надолу по стъпалата на стените, провираме се покрай мъжете, които насочват топовете към подстъпите откъм града, в случай, че мъжете Дъглас дойдат тук горе, за нас, влизаме през тясната врата в параклиса „Света Маргарет“, и тримата коленичим, рамо до рамо, пред малкия олтар.

Изведнъж покоят на параклиса ни обгръща. В далечината отвън, чуваме шума на крепост, подготвяща се за атака. Събирам длани и осъзнавам, че не зная за какво да се моля. Отвън съпругът ми, някогашният ми партньор и помощник, моят любим и бащата на дъщеря ми, се сражава с единствената надежда за Шотландия, моя приятел и съюзник Джеймс Хамилтън. Многобройни техни последователи тичат нагоре-надолу по тесните улички, изсипват се от входовете, борят се като приклещени натясно плъхове да се измъкнат от капаните на тъмните вътрешни дворове. Водили са близък бой по улиците на Единбург; безредието по границите е влязло в сърцето на столицата. Това е краят на Шотландия, това е краят на надеждите ми, това е краят на мира.

— Ave Maria, gratia plena, Dominus tecum. Benedicta tu in mulieribus, et benedictus fructus ventris tui, Iesus. Sancta Maria, Mater Dei, ora pro nobis peccatoribus, nunc, et in hora mortis nostrae.12 Амин. Моли се за нас — добавям. — Моли се за нас.

Синът ми вдига сведената си глава и ме поглежда.

— Той идва, нали? — пита простичко. — Арчибалд Дъглас, вашият съпруг. Когато избие всички там, навън, ще дойде за нас.

Боевете продължават през по-голямата част от деня, но Джеймс и аз оставаме вътре в малкия параклис, молейки се за мир. Следобед капитанът на стражата идва да докладва, и аз му казвам да коленичи до мен, за да ми съобщи новините, сякаш святата тишина ще смекчи ужаса на думите му.

— Червените Дъглас са превзели града — казва той. — По улиците има стотина мъртъвци. Разчистват телата от главния път с каруците за превозване на труповете на умрелите от чума. Там, навън, се води война, докато ние се заключихме тук и не направихме нищо.

— Трябваше да защитите крепостта и краля — настоявам.

— Но заместник-регентът, Джеймс Хамилтън, едва не загина — казва той. — Не го защитихме. Не защитихме мира.

— Джеймс Хамилтън е избягал?

— Измъкна се с един товарен въглищарски кон — казва капитанът гневно. — Побягна от бойното поле и трябваше да преплува езерото, за да стигне на сигурно място. Архиепископът, Джеймс Бийтън, бил извлечен от скривалището си зад олтара в Блекфрайърс. Щели да го разкъсат на парчета, но Гавин Дъглас казал, че е грях да се убива епископ.

— Чичото на съпруга ми е бил там, командвайки тълпата?

— Той е изцяло човек на клана Дъглас, а не духовник — казва капитанът навъсено.

— Всички тези мъже от клана Дъглас ли бяха?

— Бяха Червените Дъглас срещу хората от клана Хамилтън. По улиците на града се водеше кланова война, макар че единият е заместник-регент, а другият представлява Англия.

— Но пощадиха архиепископ Бийтън?

— Да, и призоваха всички мъже от рода Хамилтън и техните сродници, приближените и приятелите им, да напуснат града. Сега всички Хамилтън си отиват.

— Не могат да си отидат. Единбург не може да остане във властта на едно семейство.

— Портите са отворени и родът Хамилтън си тръгва. Кланът Дъглас държи града. Скоро съпругът ви ще нареди да му отворим портите на крепостта.

Виждам как погледът на сина ми се насочва към мен. Не е казал нищо, докато капитанът ни съобщава тази ужасна новина. Питам се какво ли си мисли зад тази безизразна маска. Хващам студената му ръка.

— Можем ли да удържим? — питам.

— Докога? — казва капитанът остро. — Да, можем да удържим обсада, но какво ще стане, ако той доведе английска войска срещу нас?

— Не можем ли да издържим на обсада, докато тя бъде свалена? — питам.

— Кой ще свали обсадата? — той задава ключовия въпрос. — Заместник-регентът току-що избяга, преоблечен като въглищар, и се скри в мочурищата на Северното езеро. Регентът е далече във Франция. Нямате армия, а брат ви няма да изпрати хора срещу верния си човек — вашия съпруг. Кой ще спаси вас и краля?

Чувствам силен студ. Слагам ръка върху рамото на сина си и чувствам, че мускулите му са напрегнати като тетива на лък.

— Нима казвате, че трябва да допуснем клана Дъглас в замъка?

Капитанът се покланя с мрачно изражение.

— Съжалявам, че съветът ми е такъв.

— Водени от съпруга ми?

Той кимва.

Поглеждам Дейви Линдзи.

— Не ме е страх — казвам.

Джеймс седи на трона в залата за аудиенции, аз седя до него като вдовстваща кралица. Джеймс Хамилтън се крие в тресавищата с въглищарския кон, нямаме защита срещу Арчибалд, който влиза в стаята, пада на едно коляно пред Джеймс, и повдига глава да ми намигне.

— Върнах се — е всичко, което казва.