Три сестри, три кралици

Замъкът Танталън, устието на ФортШотландия, септември 1515 г.

Яздим цяла нощ през земи, които усещам, но не мога да видя. Над нас се шири небето, около нас — хълмист пейзаж. Чувам кукумявки, а веднъж белолика като призрак улулица се издига от живия плет пред нас, подплашвайки коня, и аз се вкопчвам изплашено в Ард. През по-голямата част от пътуването чувам морето, чийто прибой става все по-близък, а после чувам пронизителния крясък на чайки.

Зазорява се, преди да стигнем до замъка Танталън, собствената крепост на Ард, домът на рода му, и аз ахвам, когато го виждам за пръв път през една пролука в дърветата. Това е внушителна, масивна постройка, красиво проектирана, с гордо извисяващи се кули, всяка увенчана с коничен покрив. Фасадата ѝ е облицована със сив варовик, но тук-там плочите са обрулени от суровия климат, и червеникавият камък, добиван по тези земи, кара замъка да блести с топлия цвят на изгрева.

Замъкът е обърнат към Северно море, където слънцето хвърля дълги блестящи лъчи по надигащите се вълни. Шумът на вълните продължава да се носи, силен като тропота на конете ни; мирисът на морето ме кара да повдигна глава и да вдъхна соления въздух. Чайките крякат и кръжат в утринната светлина, а отвъд замъка виждам Бас Рок: голяма куполовидна скала, като планина, пламтящо бяла в утринната светлина, с рояк морски птици около зъберите и малко укрепление, кацнало на нея с лице към сушата. Замъкът и островът са един срещу друг, еднакво непристъпни. Около замъка постоянно кръжат лястовици, и сега чувам писъците им.

— Не можем да останем тук дълго — казва Ангъс. — Твърде тясно е, няма удобства за теб, и не може да удържи обсада.

— Със сигурност може да удържи цяла вечност!

Той поклаща глава.

— Не и ако Олбъни докара оръдия. Знаем, че Монс е при него. Ако позволим да ни обсадят, ще останем в замъка като затворници, а той ще може да ни чака търпеливо отвън. Този замък е подходящ за кратки битки, за отбрана и нападение. Но не можем да чакаме тук брат ти. Сигурна ли си, че ще дойде?

— Той няма да ме забрави — казвам смутено. — Сестрите ми ще му кажат…

— Лорд Дейкър ли ще изпрати?

— Уверявам те, Хари ме обича. Съпругата му ще му каже; вдовстващата кралица на Франция ще се застъпи за мен. Той няма да забрави една принцеса от династията на Тюдорите. Ще действа сега, когато избягах. Ще дойде за мен, или аз ще отида при него.

— Много се надявам на това — казва Арчибалд грубо. — Защото ако не те избави, не зная какво ще правим. Нито пък кое е следващото място, където ще отидем.

— Следващото място? — питам. — Но аз трябва да си почивам, Арчибалд. Трябва да остана някъде на безопасно място, за да родя детето си. — Възбудата от измъкването е отминала и аз се тревожа за момчетата си, оставени под грижите на Олбъни в Стърлинг. Някой ще каже на сина ми, че майка му е избягала и е оставила него и брат му на враговете им.

— Можеш да си починеш тук — казва той неохотно. — Ще кажем на лорд Дейкър, че си избягала, както е настоял. Близо сме до границата. Той трябва да дойде да те вземе.

Поемаме надолу по тесен, изровен път и прекосяваме голям ров, достатъчно дълбок, че в него да може да падне цял кавалерийски отряд. Ще паднат и няма да се изкачат горе никога повече. След това — открито пространство, а после идва крепостният ров, над който е прехвърлен дървен мост, водещ към къщичката на вратаря.

Стражите разпознават съпруга ми и аз изпитвам прилив на гордост, когато подвижният мост се спуска, а решетката на крепостната врата се вдига с дрънчене, без никой да изрече и дума. Ард влиза във владенията си като лорд, какъвто е в действителност.

Зад стените, свързващи отделните укрепления, има безредно построени къщи, нещо като бедно селце. Фермерите, селяните и слугите, които живеят извън замъка, са научили така, както такива хора винаги научават, че Арчибалд е във вражда с новия регент, защото е верен на съпругата си, кралицата-регент. Може и да не разбират какво точно означава това, но знаят, че се задава беда. Всички, които живеят в радиус от двайсет мили около замъка, са се струпали зад крепостните стени, а са довели и добитъка си. Виждам какво има предвид Арчибалд, когато казва, че такъв голям замък не може да устои на обсада. Хората ще изядат всичко за броени дни.

— Не би трябвало да бъдат тук — казвам на Ард тихо, опряла устни до гърба му. — Ще трябва да ги отпратиш.

— Това са моите хора — заявява той надуто. — Разбира се, че идват при мен, когато сме в опасност. Опасността, на която съм изложен аз, засяга и тях. Те искат да я споделят.

Ард скача от коня и се обръща, за да ме свали. Схваната съм от толкова продължително седене зад него, и съм уморена и гладна.

— И най-хубавите покои не са много удобни — предупреждава ме той. — Но дамите ти ще се погрижат за теб.

Не проумявам защо би ме завел на място, което нито може да се отбранява, нито е удобно, но се качвам в покоите си, без да се оплача дори с една дума. Той е прав, зад студените стени е влажно и мрачно. От огъня, запален в спалнята ми, постоянно се издига дим, който излиза навън, нагоре и през стреловидните прозорчета, а когато отивам да погледна навън, към морето, потръпвам в студената мокра мъгла, която нахлува и вътре. Макар да се опитвам да се радвам, че кулата ми няма как да бъде атакувана откъм сушата, не мога да не закопнея за удобствата, които оставих зад себе си в Линлитгоу.

— Донесете грейка, ще си легна — решавам. Но после следва дълго обсъждане къде може да е грейката, и дали една тухла няма да свърши същата работа, и дали чаршафите, които са груби и драскат кожата, не са всъщност влажни. Толкова съм уморена, че лягам на леглото и се увивам в пътното си наметало, докато дамите се опитват да измислят как да направят стаята по-удобна и да ми намерят нещо, годно за ядене.

Всичките ми кралски мебели и завивки са оставени в Линлитгоу. Ще пристигнат чак след дни. Имам само една смяна дрехи. Разбирам, че не можехме да пътуваме с каруците с всичките ми притежания, но всичко това не е достатъчно добро за мен. Не мога да допусна да бъда пренебрегвана. Задрямвам за кратко, но се събуждам, когато Ард идва бързо до леглото ми.

— Какво има сега?

Той хапе долната си устна, изглежда силно обезпокоен.

— Съобщение от Олбъни. Знае, че си тук. Ще трябва да отидем в замъка на семейство Хюм, Блекадър. Там има достатъчно голям гарнизон и охрана, те обещаха да те защитават. Не им е останало нищо за губене — вече са заклеймени като предатели. Освен това им е платено добре.

— Платено ли? — питам настойчиво. — Не от мен!

— Дейкър — казва той кратко. — Плаща на всички погранични лордове.

— Но за какво?

Именно съветите на Дейкър ме въвлякоха в тази опасност. Доверявах му се за всичко.

— Плаща на лордовете да поддържат постоянен смут по границите — казва Арчибалд, — за да може да се намесва с претенцията, че поддържа мира. За да може самият той да извършва набези като грабител, да предизвиква смут и да отмъква добитък. За да става така, че някои лордове да са задължени на Англия за пари или подкрепа, и за да може брат ти да твърди пред владетелите на Европа, че шотландците са неуправляеми. За да може всички ние да изглеждаме като незачитащи законите глупаци.

— Той е главният съветник на брат ми! — възразявам. — Служи ми. Верен ми е, зная това. Съветва ме, грижи се за безопасността ми.

— Това не му пречи да бъде враг на шотландците — казва студено Арчибалд. — Във всеки случай, платил е на семейство Хюм достатъчно, за да ги задържи на твоя страна. Можем да отидем там.

— А вещите ми, и роклите и накитите ми? Нали всички каруци ще дойдат тук?

— Могат да бъдат прибрани на сигурно място тук, докато изпратиш да ги докарат.

— Не можем ли да останем тук и да преговаряме с Олбъни? — питам немощно.

— Ще ми вземе главата — казва Ард мрачно. — Наруших думата си заради теб, помниш ли?

Потръпвам.

— Тръгваме веднага.

Потегляме на развиделяване и аз се качвам уморено на коня зад него. Допирът на жакета му до бузата ми ме успокоява като прегръдка. Мирисът му, профилът му, който зървам за миг, когато поглежда назад, усмихва ми се и пита: „Добре ли си?“ — всички тези неща ме карат да се чувствам обичана и закриляна.

Изтиквам предателските мисли в дъното на ума си. Няма да мисля, че отиваме при Уилям Хюм, защото Ард не знае какво друго да направи, и за по-лошото — ако Дейкър плаща на пограничните лордове да се бунтуват, значи ли това, че е плащал и на съпруга ми? Плащал ли е на клана Дъглас, преди да се омъжа за Ард? Дали съм се омъжила за шпионин на Дейкър?

Няма път, няма пътека. Има изровен коловоз, достатъчно широк за човек, който язди сам от едно село до друго; но само толкова, а през част от пътя яздим напряко през ниви, в които реколтата стои струпана на кръстци. За посоката се ориентираме единствено като се стараем скалистите брегове на морето да бъдат от лявата ни страна, и да се движим на юг. Небесата се извиват като свод над нас, земите наоколо са необятни, а когато вдигна поглед, виждам как нивята се стелят чак до далечния хоризонт, към далечните хълмове. Арчибалд познава земята на мили около замъка си, а после вземаме по някое момче от всяко село, покрай което минаваме, за да ни упъти до следващото.

Яздя, зашеметена от умора и болка, и заспивам, облегната на гърба на съпруга си, като се вкопчвам в него и простенвам леко, усещайки нова зловеща болка в слабините, сякаш нещо стърже вътре, в самата кост.

Когато се събуждам, виждам към нас да се задава ездач; конят му е целият в кал, чак до холката, а муцуната и шията му са покрити с пяна и пот.

— Кой е това? — питам със страх.

— Един от моите хора — успокоява ме Арчибалд, скача от седлото и отива да говори с него.

Когато се връща при мен, младото му лице е помръкнало.

— Не можем да останем в замъка Блекадър — казва направо. — Олбъни е събрал отряд и идва по пътя от Единбург, за да те плени. Ще трябва да се отправим към границата — той прави пауза. — Дейкър беше прав, трябваше да заминем веднага за Англия. Олбъни се е зарекъл, че ще те залови отново, и събира армия.

— Армия ли? — питам, и гласът ми потреперва. — Повежда армия срещу мен?

— Четирийсет хиляди души — казва Арчибалд сковано. — Не можем да направим нищо срещу такава сила. Блекадър няма да удържи, няма да сме в безопасност никъде, освен отвъд границата.

— Четирийсет хиляди? — повтарям с изтънял, пронизителен глас. — Четирийсет хиляди? Защо му е да изпраща толкова много хора? Защо му е да идва лично? Ако просто се съгласи с исканията ми, аз съм готова да се върна при синовете си с мир!

— Вече не можем да говорим за това — казва Арчибалд безцеремонно. — Това показват тези четирийсет хиляди. Това е война. Вече не става дума за вашите опити да се споразумеете, за някакво лично неразбирателство — ти раздели нацията. Армията на наместника ще обсади замъка на лорд шамбелана, ако ти си вътре — обръща се към коня си и обляга глава на врата му, сякаш му идва да заплаче. — Тъкмо това се опитваше да предотврати съпругът ти. Тъкмо това той никога не е искал: Шотландия, разкъсана от вътрешно разделение, война на брат срещу брата; а аз помогнах тя да се осъществи. Въвлякох те в опасност, оставих синовете ти в опасност, и подготвих почвата за цял нов конфликт.

— Не сме виновни ние — казвам твърдо. Правя знак на един коняр да ме свали от седлото, пренебрегвайки стрелкащата болка, която преминава от бедрото до пръстите на крака ми, като се вкопчвам в стъпенката на седлото с ръце, за да не ми се подкосят коленете. — Ако бяха приели моето управление…

— Вината е наша — настоява той. — Ако беше по-смирена пред Олбъни, когато той дойде, ако беше по-честна с шотландските лордове, ако бяхме изчакали, преди да се оженим, ако бяхме поискали тяхното съгласие…

— Защо да искам съгласие? — питам гневно. — Сестра ми Мери се омъжи за когото искаше, а брат ми ѝ прости незабавно. Защо Мери да се омъжи за мъжа, когото обича, а ти — собственият ми съпруг! — ми казваш, че е трябвало да се покорявам, докато тя постъпи като свободна жена, че трябва да бъда по-малко принцеса от нея! Че трябва да остана самотна вдовица, а тя може да отпразнува втората си сватба в мига, щом излезе от вдовишкото си уединение! Как можеш да ми казваш, че Мери има право да бъде щастлива, а аз не?

— Никой освен теб не се интересува от Мери! — изкрещява ми той пред всички. Хората ни се обръщат да ни погледнат. Побледнелите ми дами знаят, че една принцеса от династията на Тюдорите, една кралица-регент не може да бъде оскърбявана. Но Арчибалд е бесен: — Нито от Мери, нито от това дали ти ще получиш нещата, които има тя, нито пък от Катерина. Не става въпрос за съперничеството на три глупави жени! Става въпрос за Шотландия — Боже мой, — става въпрос за желанията на покойния ти съпруг, за мъдростта му. А аз не се ръководех от неговите завети, а от теб и от враговете на Шотландия. И допуснахме да бъдем съветвани от човека, който отнесе тялото на съпруга ти от полесражението като трофей. Да! Именно Дейкър стори това! Няма защо да гледаш така, сякаш не си знаела! А сега той ми нарежда да те отведа в Англия, сякаш си още един труп на кралска особа! И знам, че ако го сторя, никога няма да се върнеш в Шотландия. Никога няма да се върнеш в Шотландия. Никога няма да приберем тялото на краля у дома. Синът ти няма никога да се възкачи на престола. Той ме съветва да унищожа кралската фамилия и страната си, а е единственият ни съветник!

— А какво плаща на теб? — процеждам. — Какво получаваш ти? Какво получава Александър Хюм? Какво получава брат ти Джордж? Какво получава родът Дъглас от лорд Дейкър? Какво ви плати, за да заговорничите срещу моя съпруг, краля?

Възцарява се ужасно мълчание.

Лицето му е пребледняло.

— Оскърбяваш честта ми — казва той, внезапно спокоен, и аз усещам тръпка на страх. Никога преди не сме се карали така. Никога не съм го виждала да излиза извън себе си от гняв, а после внезапно да става толкова леден. Карали сме се като влюбени — разгорещени думи, забравени в горещи целувки. Но това е нещо ново и ужасно. — Ще те отведа на сигурно място в Англия, а после ще те оставя. Ако смяташ, че съм те предал, не мога да ти служа повече.

— Арчибалд!

Той не може да реши да ме остави. Аз съм кралица-регент: длъжен е да изчака, докато му позволя да си тръгне. Но той се покланя много ниско и прави жест на коняря да ме вдигне обратно върху коня.

— На конете — нарежда. — Отиваме в Бърик.

Притиснала лице към неподатливия му гръб, плача безмълвно. Чувствам как големият ми корем се надига и спуска от риданията ми и си мисля, че това дете ще получи възможно най-лошото посрещане при идването си на бял свят. Със сигурност изобщо няма да преживее това. Казвам си, че самата аз никога няма да го преживея, а после си помислям, че се надявам да стане така. Арчибалд може да се бори с честта и със съвестта си, а брат ми може да се весели със съпругата си и сестра ми, и всички могат да забравят, че някога съм живяла и съм се опитала да направя каквото е правилно за своите две страни и двамата си сина, докато всички те пилеят цели състояния и захвърлят на вятъра политическата изгода, за да задоволят собствените си желания. Подсмърчам леко от ревност и самосъжаление; междувременно започва да вали и аз заспивам, опряла буза в гърба на съпруга си; шапчицата покрива лицето ми, а раменете ми постепенно стават все по-влажни.

Събуждам се, когато спират, за да напоят конете и всички да се нахранят. Небето е в прекрасен мъглив тъмносин цвят; облаци като сив тюл, положен върху син сатен, очертават хоризонта. Арчибалд ме повдига да сляза от коня и ми помага да седна на земята, където някой е постлал рогозка. Придворната ми дама ми носи вино, малко хляб, месо, прислужницата ми коленичи пред мен, за да ми държи чашата. Не смея да кажа на никого колко ужасно зле се чувствам.

Тук земята е дива и открита — това е пустош, никой не живее тук, никой не обработва земята, никой дори не ловува. Това са откритите земи край границата, където е твърде диво за живеене и опасно да се строи дом, ако не е укрепен. Имам усещането, че небесата са огромни и надвиснали ниско, а малката ни процесия пълзи като групичка мравки из огромната низина. Поне никой няма да ни намери, помислям си. Пустошта е толкова огромна, а пътищата са толкова, че никой няма да успее да се досети къде сме.

Хапвам малко хляб, пия малко вино и вода. Дамите ми ме насилват да ям и пия още, но болката в корема ми е толкова силна, та имам чувството, че ще повърна, ако хапна повече от един залък.

Арчибалд се приближава, докато ме увещават да пийна малко разреден ейл.

— Трябва да продължим — казва той направо.

— Боли ме кракът — казвам. — Не мисля, че мога да се кача обратно на седлото.

— Съжалявам, но нямаш избор. Трябва да стигнем до Англия. Олбъни ще разбере, че се отправяме към Бърик. Тепърва имаме да изминем около шест мили; почти стигнахме. Трябва да се прехвърлим през границата. Лорд Дейкър казва, че трябва да се постараем между Олбъни и нас да не бъде разменен дори един изстрел. Това са заповеди на крал Хенри. Дори един-единствен изстрел би означавал война между Англия и Шотландия. А Франция е готова да изпрати армия в подкрепа на Шотландия. Той казва, че не трябва да ставаме причина за нарушаването на мира.

— Не ме е грижа — казвам упорито. — Нека Олбъни дойде! Нека окажем съпротива и започнем война. Това може да е наказанието на Хари, задето не дойде преди.

— А ти знаеш ли къде си? — пита ме Арчибалд. Младият му глас звучи заядливо, сякаш тормози друго дете в учебната стая. — Знаеш ли къде се намираш, когато говориш за започване на война?

Поклащам глава.

Придворната ми дама се навежда и прошепва в ухото ми:

— Намираме се на пътя, по който вашият съпруг, кралят, пое, когато потегли на юг към Флодън, ваша светлост. Собственият ми съпруг умря по пътя, и е погребан наблизо.

Арчибалд вижда ужасеното ми лице и се изсмива рязко.

— Няма да има война за теб — казва. — Всички ще загинем, преди армията на Хари да направи и една крачка извън Лондон. Оръдията отново ще разорат тези поля, още преди брат ти да свика парламента си. Забравяш какъв велик пълководец беше съпругът ти — той каза, че неговото оръдие ще означава края на стария начин за водене на война, края на рицарското благородство, и беше прав. Трябва да живеем в света, който той предвиди. Сега ставай. Трябва да вървим.

Извиквам и се вкопчвам в Арчибалд, когато ме повдигат върху допълнителното седло с възглавницата. Болката е толкова силна, та имам чувството, че бедрото ми е счупено. При всяко движение болката ме пронизва като меч, сепвам се на всяка крачка, когато конят започва отново да се тътри уморено на юг.

— Отиваме в замъка Бърик — Арчибалд обвива ръцете ми по-здраво около кръста си и ги потупва леко, успокояващо. Отново е мил с мен, сега, когато вече сме на път. С негодувание си казвам, че може да бъде мил само когато сме на път. Щом спрем, го обзема такъв страх, че го прикрива с гняв. — Отиваме в Англия и ще бъдем там след около два часа.

— Не мога да яздя два часа — прошепвам. — Не мога.

Той пъха ръка в жакета си когато я измъква, ми подава плоска бутилка от рог.

— Пийни си — казва. — Само една малка глътка. Това е uisge beatha — уиски.

Течността мирише като някоя от отварите, приготвяни от стария алхимик на Джеймс.

— Ъх — изпъшквам.

Той изсумтява раздразнено и казва:

— Ще облекчи болката. И сприхавото ти настроение — добавя полугласно.

Отпивам глътка и тя изгаря гърлото ми, но после изгарящото усещане се разлива към корема ми и из цялото ми тяло.

— Помага — казвам.

— Бъди смела — препоръчва Арчибалд. — Тази вечер ще се бъдем в безопасност. Ще се доберем до Англия.