Три сестри, три кралици

Замъкът Морпет, АнглияКоледа 1515 г.

В Морпет ме очакват подаръци, както обеща Томас Дейкър. Лейди Дейкър е поръчала да ги подредят в голямата зала, за да мога да видя всичко, което Хари и Катерина са ми подарили; за да могат всички да видят колко ме цени брат ми. Има рокли от златен брокат, и сърмени рокли, има ръкави от хермелин и големи топове червено и пурпурно кадифе, от което да поръчам да ми ушият каквото пожелая. Има диадеми от ковано злато, както подобава за велика кралица като мен, има пелерини, и сатенени обувки със златни токове. Има купища украсено с бродерия бельо и пелерини, подплатени с кожа. Има шапчици от кадифе със златни брошки. Има парфюмирани кожени ръкавици и дълги чорапи с бродерия. И най-сетне, там са скъпоценностите от наследството ми, гранатите на почитаемата ми баба, нейното разпятие с перлите, диамантената огърлица на майка ми и златната ѝ верижка. Има всичко, което една кралица е редно да притежава, а Катерина е подбрала всичко това и ми го е изпратила, за да ми покаже признателността на брат ми за куража, с който служа на Англия.

Заедно с подаръците ме очакват и писма. Те не ми носят радост. Катерина тържествува; имам чувството, че нарочно ме дразни със загубите ми, докато тя самата ликува. Носи детето си толкова високо, та е убедена, че е момче. Сигурна е, че това бебе е по-силно.

Стискам зъби, когато прочитам това, тъй като, ако Хари ме бе подкрепил, ако Катерина му бе казала да ме спаси, щях да задържа трона си.

Какво според нея можех да направя? Нима забравя, че те са без баща, и то по нейна заповед?

Не търся далече причината, поради която не е настояла да бъда спасена. Защо би спасила моя син и наследник, щом се надява да се сдобие със свой? Безпокойството ѝ за мен сигурно е лъжа. За Катерина е от полза да бъда в опасност, а синовете ми — пленени. Зная това; любящите ѝ думи не ме убеждават в противното.

Това — от жената, по чиято заповед овдовях! Бих се разсмяла, ако не бях толкова огорчена.

Постаравам се презрението да не проличи на лицето ми. От висотата на величието, дадено ѝ от големия корем, Катерина ме удостоява със съчувствието си. Да, сега тя е във възход, а аз съм паднала възможно най-ниско. Дори не мога да стоя права без патерици. Но ще се съвзема и независимо как се чувства тя сега, в раждането няма нищо сигурно, та не може да е уверена, че ще роди здрав син. Не е нужно да злорадства над мен. Все още мога да спечеля обратно кралството си и все още имам две момчета с кралска кръв в детската стая, а тя има само една празна люлка. Може да ми изпраща рокли, може да ми изпраща кожи, може да ми изпраща — най-накрая! — наследството ми, но това са само неща, които ми се полагат по право. Аз все още съм кралица и регент, и съм нейна светлост майката на краля.

Сестра ми Мери също пише. Убедила е себе си, че бебето, което носи, ще бъде момче. Но кого всъщност го е грижа за бебето, което ще бъде наследник на херцога на Съфолк? Мери е по-маловажна от мен, моите деца са по-високопоставени от нейните, аз имам две силни, красиви момчета: неин син никога няма да заема престола на Англия.

Писмото на Мери е пълно с новини за придворните и техните есенни занимания. Хенри е построил и екипирал голям кораб, най-големия галеон в Европа, наречен „Принцеса Мери“ като нелеп комплимент към малката ми сестра. Мери пише, че всички се забавлявали прекрасно, че Хари я качил на борда, че бил облечен в моряшки дрехи от златен брокат, че поел руля и Мери отмервала ритъма на гребците и удряла барабана вместо човека, който обикновено върши тази работа, че се движели по-бързо от вятъра, по-бързо, отколкото с платна. Изпълнила е безброй страници с тези хвалби, има и още няколко страници, в които се говори колко благословена е с предан съпруг, което аз приемам като злобен намек за това, че трябваше да се разделя с Ард, и колко щастливи са, докато подготвят заедно дома си в провинцията: разбирам, че това е начин да ми каже, че знае как не можах да остана в Танталън. Подавам целия сноп писма на прислужника, грижещ се за стаята, който хвърля пънове в огъня.

— Изгорете това — казвам.

Той ги взема така, сякаш може да го опарят.

— Тайни ли са? — пита благоговейно.

— Греховна суета — казвам с раздразнението, присъщо навремето на почитаемата ми баба.

Лежа в голямата спалня, най-хубавата стая в къщата. Лорд Дейкър и съпругата му Елизабет набързо са я освободили за мен и на стената висят кралски драперии от Лондон, а над стола край огнището има балдахин от златен брокат. В каменните стени са изваяни масивни гербове на рода Грейстоук, които принадлежат на лорд Дейкър след сватбата му с наследницата на рода, и подчертават колко високопоставени са домакините. Но все пак те трябва да спят в по-оскъдно обзаведена стая, докато съм тук.

Организират пищно коледно празненство в голямата стара зала в моя чест. Никога преди тук не е отсядала кралица за Коледа, и управителят на домакинството, слугите и началникът на конницата са надминали себе си в подготовката на замъка за празниците. Дейкър е възложил на един остроумен актьор да бъде церемониалмайстор на празненствата и всеки ден има концерт, песни, танци, пиеса или друго забавление, лов, надбягване, предизвикателства за рицарски двубой. От суровата, мрачна околност са иззети всичката храна и провизии, за да може да пируваме в замъка. Дори зеленината на горите е изсечена и донесена тук, така че има венци от зелени клонки над всяка врата, бъдник във всяко огнище, а сладкото ухание на вечнозелени дървета витае във въздуха. Замъкът сияе ярко в дълбоката тъмнина на Северна Англия, пламти като главня в нощта на Севера. Пътници на цели мили оттук могат да видят осветените прозорци, тъй като във всяка поставка са сложени скъпи свещи, а всички огнища пламтят.

Половината аристократи на Шотландия и цяла Северна Англия идват да ми поднесат почитанията си и да отбележат празника, който крие толкова обещания за тях. Те до един са твърдо решени Англия да обяви война на управляваната от херцога на Олбъни Шотландия. Всички до един се надяват да придобият шотландски земи, да крадат шотландско имущество. Кипящото недоволство, което Томас Дейкър постоянно подклаждаше по време на две царувания, избухва, когато той обявява пред всеки гост, че кралят на Англия няма да търпи такива оскърбления към сестра си, че със сигурност ще нахлуе през границата, че моето страдание прави каузата му справедлива, пък и (макар че никога не казва това) потеглянето на война може да донесе голямо щастие на самия Дейкър.

Не мога да приемам никого, макар че семейство Дейкър ми отстъпват пищната си приемна, а лорд Дейкър казва, че е готов лично да ме носи в стола си. Казва, че ще го подплати с възглавнички и ще окачи над него кралския балдахин от златен брокат и столът ще бъде моят трон. Но аз не мога да понеса дори вдигането от леглото; кракът ми е отекъл, станал е почти толкова голям, колкото останалата част от тялото ми. Виждам се само с онези хора, които допускам в спалнята си, но не мога да стана от леглото заради тях. Превърнала съм се в саката жена, немощна като един от просяците на пазарния кръстопът, който трябва да бъде бутан в малка количка и отнасян до стъпалата сутрин.

Затова лейди Ботуел и лейди Мъсгроув идват в спалнята ми, за да седят с мен, а лейди Дейкър влиза по дузина пъти на ден да провери дали имам нужда от нещо. Приемам лорд Хюм, който е верен на каузата ми, макар че това му костваше земите и безопасността, и заедно обсъждаме как ще се върна и как ще взема обратно синовете си. Той ме гледа малко странно, когато говоря за тях, сякаш нещо не е наред.

— Момчетата ми трябва да живеят с мен — казвам. — Нямам намерение да ги оставям под опеката на брат ми или съпругата му. Те ще дойдат при мен.

— Разбира се, разбира се — казва той с припряния успокоителен тон на женен мъж, който знае, че една жена не бива да бъде ядосвана, когато изпитва болка. — Ще поговорим повече за това, когато се почувствате по-добре. Освен това имам за вас някои новини, които ще бъдат най-доброто лекарство на света.

Чувам тропот на обути в ботуши крака по протежение на галерията пред стаята ми.

— Не мога да приемам посетители — подемам.

— Този ще приемете на драго сърце — казва уверено той, и разтваря широко вратата на спалнята ми, а стражът отвън отстъпва назад… и влиза Арчибалд, моят съпруг.

Подскачам в леглото и извиквам от болка в същия миг, когато той се хвърля към мен.

— Любов моя, любов моя — шепне в косата ми. Целува лицето ми, прегръща ме здраво, а после внимателно ме отдръпва от себе си и вижда сълзите, струящи от очите ми, когато възкликвам:

— Арчибалд, о, Ард! Изобщо не вярвах, че ще те видя пак. А нашето момиченце! Трябва да я видиш.

Лейди Ботуел вече е изпратила някого да изтича до детската стая, и сега главната бавачка идва с малката Маргарет на ръце. Ард държи пред себе си спящото дете, вглежда се в лицето ѝ, клати глава от благоговейна почуда пред нея.

— Толкова е малка! — диви се той. — Толкова е съвършена.

— Мислех си, че ще я изгубим и че ще умра!

Той я връща внимателно на бавачката и се обръща отново към мен:

— Сигурно е било ужасно за теб. Толкова много пъти ми се искаше да бъда с теб.

— Знаех, че не можеш. Не можеше да рискуваш да бъдеш в Англия без разрешение за свободно преминаване! — изведнъж ме връхлита нова мисъл. — Ард, любов моя, в безопасност ли си сега?

— Брат ти, кралят, изпрати разрешение за свободно преминаване за мен, за лорд Хюм и за брат ми. Всички ще отидем в Лондон с почести, веднага щом се почувстваш достатъчно добре, за да пътуваш.

— Скоро ще бъда по-добре — обещавам му. — Но болката е ужасна. Дори най-добрият лекар на лорд Дейкър от Нюкасъл не знае какво става с крака ми. Все пак почивката в леглото облекчава болката, и съм сигурна, че отокът спада. Ще бъда достатъчно добре да отида в Лондон, кълна се, че ще бъда, ако можеш да дойдеш с мен.

Те вечерят с млад лебед и чапла, с месо от елен и глиган. Донасят най-хубавите блюда в стаята ми и Ард седи до мен и ме храни със собствената си лъжица. Прави ми компания през дванайсетте коледни дни и през студените дни след това, и заедно слушаме веселбата от залата, той — на скромно столче до мен, защото не мога да понеса някой да седи на леглото и пухеният дюшек да хлътва под него. Лежа облегната ниско на една-единствена красиво избродирана възглавница, така че краката и гърбът ми да бъдат неподвижни.

— Каква съпруга мога да бъда за теб? — казвам тревожно. Не мога да го прегръщам, не мога да си лягам с него, не мога дори да стоя до него. За няколко месеца съм се превърнала в стара жена, а той е много по-силен и по-красив, отколкото когато прислужваше на трапезата ми. Зимата, прекарана в бягство, го е направила твърд и суров; трябвало е да командва хората си, да се изправя пред опасност, да се противопостави на регента на Шотландия. По-гъвкав и по-подвижен е от всякога, бърз, нащрек за всяка опасност. А аз съм уморена и измъчвана от болка, напълняла от бременността, не мога дори да мръдна от леглото, без да извикам.

— Именно фактът, че си моя съпруга, те доведе до това положение — казва той. — Ако беше останала вдовстваща кралица, все още щеше да бъдеш в замъка Стърлинг.

Той говори утешително, почти заучено, но внезапно чудовищността на казаното го кара да замлъкне и да ме погледне. Преглъща, сякаш никога преди не е усещал на езика си вкуса от отчаянието на тези думи.

— Аз те съсипах.

Мрачно, отвръщам на погледа му.

— И аз — теб.

Вярно е. Той изгуби своя замък Танталън, прекрасния си фамилен дом, който се издигаше така гордо, така непобедимо на зъбера. Изгуби земята си, а всички хора, които му служеха и бяха принадлежали на неговия клан поколения наред, изгубиха водача си и главата на своя дом. Той е обявен извън закона, не притежава нищо, освен дрехите на гърба си, той е безимотен човек, човек без поддръжници; в Шотландия това е все едно да си просяк. Считат го за предан на английската кауза: в Шотландия това означава да бъдеш заклеймен като предател; и той е заклеймен предател.

— Не съжалявам — казва той. Лъже. Сигурно има нещо, за което съжалява, наистина има. Аз също.

— Ако Хари изпрати армията си…

Той кимва. Разбира се. Разбира се, това си казваме винаги. Ако Хари изпрати армия, тогава светът би могъл да се промени отново в миг. Трябва да се превърнем в подстрекатели на война като Томас Дейкър, да искаме безмилостно нахлуване в Шотландия. Трябва да настояваме за отмъщение, трябва да поискаме флот. Ако брат ми е готов да ми бъде истински брат, ако Катерина е склонна да го посъветва, както е редно да стори една сестра, тогава отново ще бъда кралица-регент. Всичко зависи от Хари. Всичко зависи от снаха ми, неговата съпруга.

— Има нещо, което трябва да ти съобщя — казва Ард, подбирайки внимателно думите си. — Не ти казаха преди, защото се бояха за здравето ти.

Усещам как нещо в корема ми се преобръща, сякаш падам. Изпитвам див, внезапен страх.

— Какво има? Кажи ми бързо. Мери ли, малката ми сестра? Нали не е починала при раждане? Пази Боже. Нали не е тя?

Той поклаща глава.

— Катерина е изгубила бебето си — казвам убедено.

— Не, става дума за сина ти.

Знаех си. Досетих се веднага, щом видях мрачното изражение на лицето му.

— Мъртъв ли е?

Той кимва.

Покривам лицето си с ръка, за да не виждам съчувственото му изражение. Под пръстите ми сълзите се стичат косо от очите ми и капят в ушите ми. Не мога да вдигна глава, за да си избърша лицето. Не мога да заплача от тази нова болка, след като съм пищяла толкова много от болката в ставите си.

— Дано Бог го прибере при Себе Си — прошепвам. — Бог да приеме душата му.

Съвсем естествено, дори в първия шок ми идва мисълта, че поне съм родила двама принцове. Ако единият е мъртъв, все още имам син и наследник. Все още имам още един. Все още имам наследник за Шотландия, наследник за Англия. Все още съм единствената от трите кралици, която има син. Дори единият да е мъртъв, дори да съм изгубила моето момче, моя наследник, все още имам специалното си съкровище; все още имам малкия си син.

— Не искаш ли да знаеш кой от тях е мъртъв? — пита неловко Арчибалд.

Бях приела, че е кралят. Това би било най-лошото. Ако коронованият крал е мъртъв, тогава остава само едно малко дете, което да предотврати узурпиране на престола.

— Не е ли Джеймс?

— Не. Александър.

— О, Господи, не! — надавам вопъл. Александър е любимото ми дете, моето красиво момче, моето невръстно момченце. Това е бебето, което Джеймс ми остави. Дори новото бебе, Маргарет, не може да го замести в сърцето ми. — Не може да е Александър! Той е толкова здрав и силен.

Арчибалд кимва, с бледо лице.

— Толкова съжалявам.

— Как е умрял?

Ард свива рамене. Той е млад мъж. Не знае как умират малките деца.

— Разболял се, а после започнал да отпада. Скъпа моя, толкова съжалявам.

— Трябваше да съм там!

— Зная. Трябваше. Но за него са се грижили добре, и не е страдал…

— Момчето ми! Александър! Малкото ми момче. Това е третото момче, което губя. Третото ми момче!

— Ще те оставя на грижите на дамите ти — казва Арчибалд сдържано. Не знае какво да каже или какво да направи. Вечно трябва да ме утешава. Нищо никога не е потръгвало както трябва за нас. Сега е обвързан със саката жена, която надава вопли заради загубата на сина си. Изправя се на крака, покланя ми се, и излиза от стаята.

— Бебето ми, малкото ми момче!

Кълна се, че херцогът на Олбъни ще си плати за това. Както и да е умрял Александър, именно херцогът носи вина за това. Изобщо не биваше да бъда принудена да оставя момчетата в замъка Стърлинг. Изобщо не биваше да се отделям от него. Родната ми сестра, Мери, вдовица на крал също като мен, се омъжи тайно, и все пак ѝ беше позволено да напусне страната си с всички почести. Защо трябва аз да бъда изгнаница, съпругът ми — обявен извън закона, с цена за главата му, а синът ми — мъртъв? Вечно, вечно не успявам да получа това, което ми се полага като на по-голямата принцеса от династията на Тюдорите. Лорд Томас Дейкър е напълно съгласен с мен и заедно съставяме осем страници с обвинения срещу херцога, които да изпратим в Лондон. Дейкър добавя примери за всички случаи, когато шотландци са били допуснати да нахлуят в земи на английския Север, описва всичко, което са отмъкнали, всяка селска къща, която са изгорили, всеки пътник, когото са ограбили. Ще съсипем херцога, ще убедим Хари да нахлуе в Шотландия. Ако така се стигне до война с французите, това е нищожна цена за възмездието, което една кралица трябва да въздаде за смъртта на сина си.

Вероломният херцог ми пише, съчувства ми за загубата, поздравява ме за раждането на дъщеря ми и изразява надежда, че може да стигнем до разбирателство. Изпраща дипломатически пратеник при Хари. Надява се, че можем да постигнем мир.

— Никога — заявявам категорично на Дейкър. — Ще му кажа какво трябва да направи, преди да се съглася да обмисля мирен договор. Трябва да освободи Гавин Дъглас, трябва да помилва лорд Дръмонд, трябва да отмени обявяването на съпруга ми извън закона, трябва да ми изпрати накитите и да ми върне земите и богатството на съпруга ми.

— Не може да направи всичко това — казва Дейкър тревожно.

— Трябва — казвам. — Ще му пиша лично.

Старият пограничен лорд добива предпазливо изражение.

— По-добре ще е да не преговаряте с него, след като изпраща човек при брат ви. По-добре е да оставите двамата да се разберат.

— Нищо подобно — казвам ожесточено. — Аз съм кралица-регент, не някой друг. Ще му изложа исканията си и той ще ги изпълни.

Пиша също и на сестра си, кралицата на Англия, Катерина, която изглежда е успяла да задържи това дете през цялото това дълго време, и ѝ казвам, че се моля за нея, докато времето ѝ наближава, и я моля да ми пише незабавно, веднага щом се роди бебето ѝ, един малък братовчед на моята Маргарет. Мисля си за двете си сестри, очакващи да родят, заобиколени от удобства, съветвани от лекари, със златни люлки, готови за бебетата им, и си мисля, че именно несправедливостта ме наранява най-много. Те нямат представа за болките, които изтърпях; няма да изстрадат нищо подобно. Нямат представа за опасността, в която се намирах. Те са заедно; аз съм като подхвърлено дете, вечно пренебрегвана.

Олбъни ми пише с обещания за мир, с обещания за споразумение, но в същото време неговите дипломатически пратеници пишат на брат ми. Навярно той прави опити за постигане на мир, опитва се да говори с Хари и да се споразумее с мен, но аз предпочитам да преговаря направо с мен. Не мога да допусна Хари да се съгласи Олбъни да бъде настойник на моя син, краля. Не мога да обясня на Хари колко важни са за мен скъпоценностите ми. Всеки смята, че мисля за обикновени неща, женски неща. Но аз зная, че Олбъни се отнася към мен презрително, отнася се презрително към съюзниците ми. Като че ли никой освен мен не разбира, че мъжете, които се биха за мен, трябва да бъдат освободени от затворничеството си при Олбъни. Гавин Дъглас все още е затворник. Трябва да бъде освободен и да получи енорията, която му обещах. Това не са неща, които могат да бъдат търгувани с лекота; те също като накитите ми са моя собственост. Всеки, който ги вземе от мен, е крадец.

Понякога си мисля, че би трябвало да се върна тайно в замъка Стърлинг и отново да предизвикам обсада, просто за да мога да бъда с момчето си. Понякога си мисля, че е най-добре да отида в Единбург и да преговарям лично с херцога. Но после Дейкър идва в стаята ми с писма от Лондон, докато аз седя пред огъня.

— Дайте ми ги! — възкликвам с наслада.

— Тук има едно от кралицата — казва той, като посочва кралския ѝ герб.

Придавам си развълнувано и щастливо изражение и протягам ръка, нетърпеливо разчупвайки печата, за да прочета писмото. Внимавам да не показвам пред Дейкър никакъв намек, че съм изпълнена с ужас при мисълта, че тя най-сетне е родила здраво момче, след толкова много опити. Ако тя роди момче, тогава синът ми е изгубил правото си да наследи английския трон, и няма причина Хари да го спасява. Вдигам ръка над очите си, сякаш за да предпазя лицето си от горещината на огъня. Това би било най-ужасната загуба от тази година на загуби.

А после виждам, че Катерина не е изпълнила дълга си. Бог не я е благословил. Слава Богу, тя отново се е провалила, и сигурно сърцето ѝ се къса. Сбутана най-долу в дъното на страницата, почти задраскана от подписа ѝ, е новината, която ме кара да се усмихна.

— Родила е момиче — казвам с безразличие.

— Да ѝ прости Господ. Колко жалко — казва Дейкър, прочувствено, както би казал всеки англичанин. — Бог да я пази. Какво разочарование.

Помислям си, че родих четирима сина с кралска кръв и все още ми е останал един. А всичко, което има Катерина, е едно момиче.

— Ще я нарече Мери. Принцеса Мери.

— На леля ѝ, вдовстващата кралица? — пита Дейкър развеселено.

— Съмнявам се — процеждам. — Не и след като тя се върна у дома в немилост, омъжена без позволение. Мери на името на Нашата повелителка Дева Мария, тъй като Катерина ще иска закрилата на Небесната владетелка за това малко дете, след всичките си предишни скърби. Трябва да се молим малката да оцелее; никое от другите не можа.

— Чувам, че са много близки — принцеса Мери и кралицата — продължава упорито Дейкър.

— Не особено — казвам. — Сега Мери е херцогиня на Съфолк.

— А ето и писмо от управителя на домакинството на брат ви — казва Дейкър. — Писал е и на мен.

— Можете да прочетете вашето тук — казвам, и ние разчупваме печатите и четем заедно.

Това е писмото, което и двамата очакваме. Началникът на конницата на Хари пише, за да съобщи, че е поръчал специална носилка да дойде за мен от Лондон с почетна стража, допълнителни коне, каруци за вещите ми, и войници, които да ме пазят из дивите земи на Севера. Хари лично е надраскал бележка отстрани на грижливо изписания текст, за да каже, че трябва да дойда веднага.

— А Арчибалд? — питам, усмихвайки се на съпруга си, когато влиза в стаята ми.

Той застава зад стола ми и усещам как ръката му се отпуска леко върху рамото ми. Изправям се гордо и пренебрегвам спазъма от болка в бедрената си кост. Знам, че сме красива млада двойка. Виждам как Дейкър попива с поглед силата на Арчибалд и моята решителност.

Дейкър се усмихва.

— С радост мога да ви съобщя, че брат ви, кралят, изпрати разрешение за свободно преминаване за негова светлост, вашия съпруг. Предвижда се да отидете в Лондон заедно и двамата ще живеете там като кралица-регент и консорт. Ще ви бъдат оказани всички подобаващи почести и ще вървите пред всички с изключение пред кралицата. Ще вървите пред сестра си, вдовстващата кралица Мери, и нейния съпруг.

— Ще видиш това, което се опитах да ти опиша — обещавам на Ард. — Ще ме видиш в дома ми, в замъците, домовете от детството ми. Ще те представя на брат ми, краля. Ще влизаме след него и Катерина на вечеря, а всички други, всички, ще вървят зад нас. Ще бъдеш най-високопоставен в Англия след краля, а аз ще бъда най-високопоставена след Катерина.

Той заобикаля, за да дойде до мен, и се отпуска на едно коляно. Вдига към мен красивото си лице, а аз не мога да се сдържа и допирам ръка до гладко избръснатата му буза. Боже мой, този мъж е красив. Чувствам как копнея за него. Толкова много дни трябваше да лежа неподвижно като труп в леглото, докато той седеше до мен, без да смее да ме докосне, заради болката, която това щеше да ми причини. Искам отново да бъда негова съпруга, искам да правя любов с него. Искам да бъда негова кралица и да вървя гордо до него.

— Почитаема съпруго, ваша светлост, не мога да дойда — казва той просто.

С Дейкър се споглеждаме потресено над главата му.

— Какво?

— Не мога да дойда в Лондон.

— Но ти си длъжен — заявявам.

— Ако дойда с теб, като престъпник, обявен извън закона в Шотландия, всички земи на роднините ми ще им бъдат отнети, а замъците ми ще бъдат разрушени — казва той без заобикалки. — Всичко, което моят баща ми остави, всичко, което дядо ми притежава, ще бъде сринато до основи. Кланът ми ще остане без водач, хората ми ще погинат от гладна смърт. Ще съм се отказал от рожденото си право, и всички ще знаят, че съм ги изоставил заради удобството да бъда твой съпруг в Лондон, когато би трябвало да се сражавам за дома си. Ще решат, че съм избягал на безопасно място и съм ги оставил на бедите.

— Не можете да останете тук и да се борите — казва Дейкър. — Сам кралят се опитва да постигне мир. Не можете да подбуждате неприятности сега.

— Сега на нежна гълъбица ли ще се преструвате, ваша светлост? — подмята хапливо Арчибалд. — Никога не съм очаквал да ви чуя да казвате, че един шотландец не бива да се бие срещу други шотландци — насочва вниманието си към мен, сякаш Дейкър е твърде жалък, за да му дава обяснения. — Любов моя, моя кралице, не мога да изоставя онези, които рискуваха всичко за твоята кауза. Лорд Хюм също ще изгуби земите си. Олбъни вече заплаши съпругата му и майка му с хвърляне в тъмница. Не можем да избягаме и да изоставим семействата си.

— Но аз съм твоя съпруга! Това е семейството ти!

— Би било безчестно да избягам.

— Имаш дълг към мен!

— Имам дълг към Шотландия — казва той. — Брат ти ще те защитава и ще те пази в Англия. Но никой няма да защитава и пази моите хора, ако ги изоставя.

— Премислете го — препоръчва Дейкър. — Не действайте твърде прибързано, милорд. Може да се наложи да се криете дълго време из хълмовете. Кралят може да сключи с Франция мир, който не възстановява правата ви. Ако не сте в Лондон, могат да ви забравят напълно — той ме поглежда. — Така постъпват видните личности, макар че ми е неприятно да го кажа. Ако съпругът ви не е там, може да бъде забравен.

Това е подигравка, насочена срещу съпруга ми и срещу мен. Дейкър винаги е на първо място верен служител на брат ми, и мой — на второ. Зная много добре, че няма да си спомнят за Арчибалд — те едва си спомнят за мен. Кой би могъл да знае по-добре от мен, че в мига, в който прекоси шотландската граница, една принцеса изчезва от паметта на тези хора? Кой би могъл да знае по-добре от мен, че са готови да влязат в бой за нея едва когато се е стигнало до такава катастрофа, та вече не могат да си затварят очите? Аз не съм Мери, която може да снове насам-натам, без да изгуби вниманието на брат си, да се държи непокорно, нелоялно, и да бъде посрещана у дома с празненства. Не съм Катерина, която може да не успява да го дари със син година след година, и все пак да бъде избраната от него съпруга и кралица. Аз съм Маргарет, кралица на Шотландия, а те ме забравят напълно, докато крайната опасност, в която се намирам, не застраши и тях.

— Той ще дойде с мен в Лондон! — възкликвам разгорещено. — Ще ни видят заедно. Тогава ще ни запомнят!

Дейкър се обръща към съпруга ми с лека усмивка и чака отговора му. Спомням си, че този човек години наред се е занимавал с това да изправя един шотландец срещу друг, англичанин срещу англичанин, шотландци срещу англичани, англичани срещу шотландци. Сега изправя една жена срещу съпруга ѝ. Дейкър е жител на пограничните земи във всяко отношение. Сигурно си мисли, че познава мъжете като Арчибалд до мозъка на костите, че им е плащал да му играят по свирката. Винаги е мислил, че той може да бъде купен, че лесно може да бъде убеден, лесно може да бъде предаден.

— Не мога да дойда — заявява Ард. — Без значение дали ще бъда запомнен или забравен, не мога да дойда.

Потегляме без него. Аз съм само на двайсет и шест години и въпреки това ми се струва, че цял живот само съм напускала хората, които обичам, и съм губила онези, които би трябвало да ме закрилят. Оставяме сина ми Александър в студената земя на Шотландия, защото Олбъни е погребал момчето ми през декември, още преди да узная, че е мъртво. Оставяме оцелелия ми син, краля, четиригодишно дете, под опеката на възпитателите му. Моля се Дейви Линдзи да бъде до него, защото кой би могъл да му даде утеха? Вземаме с нас Маргарет, и дойката ѝ, и бавачките ѝ, и безкрайния ѝ антураж. Пътуваме с възможно най-малко багаж, и въпреки това се точи дълъг керван от каруци с вещите ми, и вещите на Дейкър, и въоръжените войници, които ги охраняват, и лордовете, които ни придружават — доволни от възможността да отидат в Лондон след години, прекарани по границата. Вземаме половината Нортъмбърланд с нас, но потегляме без съпруга ми.

Той целува ръката ми, мокрите ми очи, устните ми, и отново ръцете, преди да тръгна. Кълне се, че ме обича повече сега, отколкото когато беше моят красив придворен, разрязващ месото на трапезата ми, мой рицар, мой приятел. Казва, че не може да изостави своите приятели и съюзници, хората си, незначителните си арендатори, които не знаят нищо за някакъв си крал или регент или кралица-регент, но са готови да го последват, накъдето и да ги поведе. Не може да напусне замъка си, това могъщо укрепление, издигащо се над въздишащото море и кряскащите чайки. Казва ми, че отново ще бъдем заедно някой ден. Отново ще бъдем щастливи, някой ден.

— Ще се върна — обещавам му. — Ще се върна при теб, а ти ще ме чакаш. Ще уредя Хари да сключи мир с французите и с шотландските лордове, и после ще ми позволят да си дойда у дома и ще бъда кралица-регент, каквато бях, а ти ще бъдеш мой консорт.

Любящият му поглед е така ясен и искрен, както когато беше младежът, прислужващ на трапезата ми.

— Върни се при мен, а аз ще опазя замъците си, и земите си и властта си. Върни се в Шотландия и ще приветствам завръщането ти като кралица. Върни се скоро.