Три сестри, три кралици

Дворецът Гринич, ЛондонАнглия, пролетта на 1502 г.

Пиша на брат си, Уелския принц, за да му разкажа за брака си, сключен чрез посредник, и да го попитам кога смята да се върне у дома. Съобщавам му, че бракът е бил отпразнуван пищно, като важно за държавата събитие, с подписването на договора, сватбена литургия, а после размяна на обетите в богато украсените покои на майка ми пред стотици изпълнени с възхищение хора. Разказвам му, че съм била облечена в бяло, с ръкави от златен брокат и бели кожени обувки със златни връзки. Родственикът на съпруга ми, Джеймс Хамилтън, се държа мило с мен, беше до мен през целия ден. После се храних на една и съща маса с майка ми и ядохме от едно и също блюдо, защото и двете сме кралици.

Напомням му, твърде натъжено, че според плановете ще замина за Шотландия през лятото, преди да навърша четиринайсет, и че искам да го видя, преди да потегля. Нима не иска да ме види, преди да замина, за да стана кралица на Шотландия и в действителност, както съм вече по име? Със сигурност ще иска да види новите ми рокли? Съставям списък на всичко, от което ще имам нужда, за багажа ще ми трябва керван от сто каруци. Освен това си мисля, но не му казвам, че сега стоя по-високо по сан от съпругата му и сега тя може да върви зад мен и да видим как ще ѝ хареса това сега, когато аз съм току-що провъзгласената кралица, а тя — все още само принцеса. Ако дойде в двора, тя ще открие, че трябва да прави пред мен реверанс, и да върви след мен, когато влизаме на вечеря. Няма да има повече грижливо преценени еднакви реверанси; тя трябва да ми прави толкова нисък реверанс, колкото една принцеса прави пред кралица. Копнея да я видя как ми прави такъв реверанс. Наистина ми се иска той да я доведе, само за да мога да видя гордостта ѝ смирена.

Съобщавам на Артур, че Хари не може да се съвземе от шока заради това, че вървя пред него на всички тържества, че ми прислужват на едно коляно, че съм толкова велика кралица, колкото почитаемата ни майка. Казвам му, че липсва на всички ни в двора, макар че на Коледа беше весело. Разказвам му, че татко похарчи едно малко състояние за дрехите, които ще отнеса в Шотландия, макар да водеше сметка за всяко пени. Трябва да имам все нови неща, червени завеси за легло, ушити от фина коприна, всичко — избродирано със златна нишка. Въпреки това смятат, че всичко ще е готово до другото лято и ще потегля веднага щом кралят на Шотландия потвърди женитбата, като ми прехвърли земите, които получавам от него като сватбен подарък. Но Артур трябва да си дойде у дома, за да се сбогуваме. Артур трябва да си дойде у дома, за да ме изпрати. Ако не — кога ще го видя отново? „Липсваш ми“, пиша аз.

Изпращам писмото си до Лъдлоу заедно с писмата от майка ми и почитаемата ми баба. На пратеника ще му трябват дни да стигне до двора на Артур. Пътищата на запад са изровени и неподдържани; баща ми казва, че няма излишни пари, които да харчим за тях. Пратеникът ще трябва да си води собствени коне за смяна поради опасението, че такива не могат да се наемат по пътя. Ще трябва да нощува в абатства и манастири, а ако го застигне сняг или окъснее някъде, ще му се наложи да моли за подслон в някой чифлик или ферма. Всички са длъжни да оказват помощ на кралския вестоносец; но ако пътят се е превърнал в тресавище или някой мост е отнесен от наводнение, никой не може да направи много повече от това да го посъветва да заобиколи и да се оправя както намери за добре.

Затова не очаквам бърз отговор и не мисля много за това, когато, рано една сутрин през април, докато вървя към стаята си със свещ в ръка, след като съм присъствала на утринната литургия с почитаемата ми баба, виждам кралски пратеник да слиза от една баржа, да прекосява бързо кея и да минава през тайната врата за кралските апартаменти. Изглежда изтощен, обляга се на украсената с резба колона и казва тихо на един кралски телохранител нещо, което го кара да остави пиката си и да влезе забързано вътре.

Предполагам, че отива в личните покои на баща ми, краля, затова напускам поста си до прозореца и тръгвам по галерията, за да разбера какво е толкова спешно, та пратеникът е пристигнал на развиделяване, а стражите оставят оръжията си и тичат. Но още преди да стигна до вратата, виждам кралския телохранител и двама-трима от съветниците на баща ми да слизат бързо по тайните стълби до вътрешния двор. Любопитно наблюдавам как се скупчват заедно, а после един от тях се отделя от групата, изтичва нагоре по стълбите и отива в параклиса да доведе изповедника на баща ми. Свещеникът излиза забързано. В този момент пристъпвам напред.

— Какво става? — питам.

Лицето на брат Питър е пребледняло, сякаш всичката кръв се е отдръпнала от бузите му, сякаш е от пергамент.

— Простете, ваша светлост — казва той с лек поклон. — Тук съм по дела на баща ви и не мога да спра.

И с тези думи ме подминава! Притичва покрай мен! Като че ли не съм кралица на Шотландия и не ми предстои да седна на трона си другото лято! Изчаквам за момент, питайки се дали би било твърде недостойно да изтичам след него и да настоявам да изчака, докато го освободя, но после го чувам да се връща, качвайки се по стълбите толкова бавно, че не разбирам защо толкова бързаше да слезе. Сега вече няма бързане; той влачи крака, сякаш изобщо не му се иска да отива към покоите на баща ми. Съветниците вървят бавно зад него, и изглеждат толкова зле, като че ли са отровени. Той ме вижда, че чакам; но сякаш не ме забелязва, защото не се покланя — дори не дава да се разбере, че ме е видял. Подминава ме, сякаш очите му са приковани в някой призрак и не вижда простосмъртните, дори и кралските особи.

Именно тогава разбирам със сигурност. Мисля, че бях разбрала още преди. Мисля, че разбрах веднага щом зърнах пратеника, облегнат тежко на колоната, сякаш би предпочел по-скоро да умре, отколкото да ни донесе тази вест. Пристъпвам пред свещеника и питам:

— Артур е, нали?

Името на обичния ми брат го кара да ме забележи, но той казва само: „Вървете при почитаемата си майка“, сякаш има право да ми заповядва, и се извръща и се вмъква в покоите на баща ми, без да почука, без някой да обяви пристигането му, с една ръка върху дръжката на бравата, другата — стиснала разпятието, което виси от колана му, сякаш то може да му даде сила.

Тръгвам, не защото съм длъжна да правя каквото ми казва изповедникът на баща ми, защото сега вече съм кралица и дължа подчинение единствено на родителите и на съпруга си; а защото се страхувам, че ще дойдат при майка ми и ще ѝ съобщят нещо ужасно. Почти ми се иска да залостя вратата ѝ, за да не могат да влязат. Ако нищо не знаем, навярно нищо не се е и случило. Ако никой не ни съобщи, че нещо ужасно се е случило с Артур, тогава навярно той все още е жив и здрав в Лъдлоу, ловува, наслаждава се на пролетното време, пътува из Уелс, за да могат хората да видят своя принц, учи се да управлява владението си. Навярно е щастлив с Катерина Арогантната; бих се радвала, дори ако тя е поводът за неговото щастие. Може би тя очаква дете и са ни донесли добри новини. Бих се зарадвала дори на добри новини за нея. Постоянно си мисля за всички чудесни новини, които пратеникът може да е донесъл така припряно. Не спирам да си мисля, че Артур е толкова добър и мил, обичан от всички, толкова скъп за мен, че не може да се е случило нищо неприятно. Новините не може да са лоши.

Майка ми е още в леглото, огънят в спалнята ѝ едва-що потрепва и се разгаря. Камериерката ѝ носи рокли, за да си избере коя да облече за деня, тежките диадеми са подредени на масата. Тя вдига поглед, когато влизам бавно в спалнята ѝ. Мисля си, че е редно да кажа нещо, но не зная какво.

— Рано си станала, Маргарет — отбелязва тя.

— Отидох на утринната литургия с почитаемата ми баба.

— Тя ще се присъедини ли към нас за закуска?

— Да — и тогава ми минава през ум: почитаемата ми баба ще знае какво да направи, когато изповедникът влезе с лице с цвят на пергаментов ръкопис и изписана върху него печал.

— Наред ли е всичко, малка кралице? — пита ме нежно тя.

Нямам сили да ѝ отговоря. Сядам до прозореца и поглеждам навън, към градината, и се ослушвам за стъпките, които скоро ще се зададат тежко по коридора. После, най-сетне, сякаш след много дълго време, чувам как външните врати към приемната ѝ се отварят, шум на стъпки, после вътрешната врата към личния ѝ кабинет се отваря, а накрая, неудържимо, се отваря вратата на спалнята ѝ, и изповедникът на баща ми влиза в майчините ми покои, свел ниско глава, като най-окаян ратай, който тегли плуг. Скачам на крака, когато влиза, и протягам ръка, сякаш мога да го възпра да заговори. Изричам внезапно: „Не! Не!“, но той казва тихо:

— Ваша светлост, кралят моли да дойдете в покоите му веднага.

Ужасена, майка ми се обръща към мен:

— Какво има? Знаеш, нали?

Ужасена, аз отвръщам:

— Артур. Мъртъв е.

Казват, че е починал от потната болест — а това само влошава нещата за нас, Тюдорите. Болестта е дошла от тъмниците на Франция с бащината ми армия от затворници. Където минел, от Уелс през Бозуърт до Лондон, хората измирали в миг. Англия никога дотогава не познавала такава болест. Баща ми спечелил битката срещу Ричард III с болната си войска, но трябвало да отложи коронацията си заради ужаса, който те донесли със себе си. Наричаха тази болест „Проклятието на Тюдорите“, и казваха, че царуването, започнало с пот, ще завърши в сълзи. И ето ни сега, далеч не наближаващи края на властването си, но потънали в сълзи, а проклятието на нахлуващата армия се бе стоварило върху невинния ми брат.

Баща ми и майка ми приемат загубата на по-големия си син много тежко. Те не просто губят своето момче — той още нямаше шестнайсет, — а губят своя наследник, момчето, което подготвяха за следващ крал, този Тюдор, който трябваше да се възкачи на престола сред шумно одобрение, един Тюдор, когото хората да искат, не онзи, който им е бил наложен. Баща ми е трябвало да се бори за трона си, а след това да го брани. Все още се налага да го брани, дори сега, от по-старата кралска фамилия, която би го взела, ако можеше, братовчедите Плантагенети, които открито заявяват враждата си с нас в Европа, или онези, които водят несигурен живот в двора. Артур щеше да бъде първият Тюдор, когото цяла Англия посреща с отворени обятия на престола, в него се обединяваше кръвта на старото кралско семейство с кръвта на новото. Наричаха го уханната дива роза, розата на Тюдорите, храстът, който изразяваше съюза на две рози, червената на Ланкастър и бялата на Йорк.

Това е краят на детството ми. Артур беше мой брат, мой любимец, мой приятел. Уповавах се на него като на по-голям от мен, признавах го и го почитах като мой принц, мислех си, че ще го видя как се възкачва на престола като крал. Представях си го как властва в Англия, представях си себе си като кралица на Шотландия с договор за вечен мир и редовна размяна на визити и писма, как продължаваме да се обичаме като брат и сестра и като монарси на съседни кралства. А сега, когато той е мъртъв, осъзнавам колко горчиво съжалявам за дните, които не прекарахме заедно, за месеците, когато той беше с Катерина в пограничните земи между Англия и Уелс и не го виждах, нито пишех достатъчно често. Спомням си за дните на детството ни, когато ни обучаваха различни възпитатели, когато ни държаха разделени, за да мога аз да уча ръкоделие, а той гръцки, и колко малко дни имах с него, с моя брат. Не зная как ще издържа без него. Ние бяхме четири деца от династията на Тюдорите, а вече сме само три, и първородното и най-прекрасното вече го няма.

Вървя надолу по галерията, отдалечавайки се от покоите на майка ми, когато виждам Хари, с подпухнало лице и зачервени от плач очи, да се задава насреща ми. Когато ме вижда, ъгълчетата на малката му уста се извиват надолу, сякаш ще заплаче с глас, и целият ми гняв и скръб се насочват към него, към това безполезно момче, това егоистично и разглезено създание, което си позволява да плаче, сякаш е единственият човек на света, който е изгубил брат.

— Млъквай — казвам ожесточено. — За какво имаш да плачеш?

— Брат ми! — преглъща с усилие той. — Нашият брат, Маргарет.

— Ти не беше достоен дори да му лъскаш ботушите — задушавам се от негодувание. — Не беше достоен да се грижиш за коня му. Никога няма да има друг като него. Никога няма да има друг принц като него.

По някаква странна причина това спира сълзите му. Лицето му става бяло и почти сурово. Отмята глава назад, раменете му се изопват, изпъчва слабите си момчешки гърди, решително опира юмруци на хълбоците си, почти успява да застане наперено.

— Ще има друг принц като него — зарича се той. — По-добър от него. Аз. Аз съм новият Уелски принц и ще стана крал на Англия вместо него, започни да свикваш с това.