Три сестри, три кралици

Дворецът Холирудхаус, ЕдинбургШотландия, лятото на 1517 г.

Имам всички основания за увереност това лято, когато се връщам в страната си и поемам властта си. Ард е свършил огромна работа в мое отсъствие. Не само е договорил за себе си помилване и свобода от херцога на Олбъни, но и си е възвърнал земите и богатството, и отново се е присъединил към съвета, където може да избере настойниците, определени за сина ми. Подготвил е съвета за завръщането ми, и е насърчил Олбъни да се прибере у дома във Франция при болната си съпруга.

— Направих всичко възможно да ги убедя, че твоето регентство и един съюз с Англия е бъдещето ни — казва той тихо в ухото ми, докато ме повдига, за да ме свали от седлото във вътрешния двор пред двореца. — Мисля, че можем да поемем Шотландия заедно, любов моя.

Както винаги, когато ме сваля от коня и ме държи, усещам топлия му дъх по врата си.

— Трябва да отида да видя сина си веднага — казвам неуверено. Честно казано, дори не мога да си спомня, че съм майка, че съм принцеса. Забравила съм, че съм вдовстваща кралица с държавнически амбиции. Готова съм в миг да отида в спалнята си като нетърпеливо момиче, и да легна с него.

Той ми се усмихва, сякаш прекрасно знае това.

— Върви — казва. — А когато се върнеш, ще вечеряме и ще си легнем. Трябваше да те чакам през цяла година отсъствие. Мога да почакам още час-два.

— Ард… — прошепвам.

— Знам — казва той. — Бързай колкото можеш. Желая те. Желая те ненаситно.

Надавам леко, сподавено ахване и тръгвам обратно към каруците да се погрижа подаръците, които съм донесла за момчето си, да бъдат разопаковани веднага, и казвам на началника на конницата си, че искам да тръгна с нов, отпочинал свеж кон нагоре по Кралския път до замъка. Трябва да сложат на коня английското седло с бяла златоткана дамаска, което Хенри поръча за пътуването ми; хората ще ме гледат как яздя нагоре по стръмния калдъръмен път, и искам да видят, че съм се върнала, могъща и внушителна, заобиколена от скъпи, красиви вещи. Изпълняващият длъжността на регент, Антоан дьо ла Басти, е така красив и усмихнат, сякаш тежките години никога не са се случвали — същият млад мъж, който се прояви на сватбения ми турнир. Казва ми, че ще дойде с мен, и се появява в двора на конюшнята, облечен в обичайните си ослепително бели дрехи, и аз казвам, че е в тон с цветовете на династията ми. Разсмивам се:

— Наистина сте красавец, както ви наричат — казвам. — Ще ме засенчите с блясъка си.

— Аз съм луната, а вие сте слънцето — казва той с привлекателния си френски акцент. — И за мен ще е чест да яздя с вас до замъка ви, за да посетите момчето си. Често съм имал удоволствието да се срещам с него и му разказвам за турнирите и за това какъв благороден рицар беше баща му. Обещах му, че ще ви отведа при него веднага щом пристигнете. Но само кажете, и ще остана тук, а вие ще идете сама. Както желаете, ваша светлост.

— О, можете да дойдете — казвам, сякаш за мен няма значение; но съм поласкана, че иска да язди с мен. Той е красив мъж; всяка жена би се радвала да го види до себе си. Тъй като е регент в отсъствието на Олбъни, трябва да се сприятеля с него. Бог е свидетел, че все още нямам достатъчно приятели в съвета.

Конете се подхлъзват леко по калдъръма и се привеждат напред, за да се изкачат по хълма. Точно както очаквах, хората ми подвикват благословии от прозорците, и излизат от тъмните входове, за да помахат и да се усмихнат. Продавачките на пазара стоят с кошници, закрепени на издадените им напред бедра, и гръмогласно ми отправят благопожеланията си на местния език и на пограничния диалект. Разбирам ги, но Антоан дьо ла Басти се смее на неразбираемия език, сваля шапката си с бялото перо и се кланя ту на една, ту на друга страна.

— Надявам се да ми пожелават хубави неща — казва ми той. — Доколкото знам, като нищо може да ме проклинат да горя в ада.

— Във всеки случай, радват се да ме видят у дома — казвам. — И никоя жена под деветдесет години никога не е успявала да каже лоша дума против вас. Наричат ви Прекрасния Мосю.

— Защото не могат да произнесат титлата ми — засмива се той. — Тук има само едно прекрасно създание.

Усмихвам се.

— Възхищават ви се, но не мисля, че хората са доволни от това, че заемате регентския пост.

— Никой не обича да плаща данъци, никой не обича да спазва закони. Ако шотландските лордове нямаха регент, който да властва над тях, просто биха се избили помежду си.

— Но е редно регентът да съм аз — казвам. — Съпругът ми, вашият приятел, остави правомощията на мен при смъртта си.

— О, да — казва той, с много силен акцент. — Но нямаше как да знае, че ще се омъжите за първото красиво момче, на което падне погледът ви! Кой би предположил такова нещо?

— Арчибалд е граф на Ангъс и именит лорд, равен на другите — казвам ожесточено. — Не е просто някакво момче. И е редно да не забравяте, че разговаряте с английска принцеса и вдовстваща кралица на Шотландия.

Той накланя глава към мен, сякаш за да шепне.

— Не забравям коя сте — казва. — Бях на сватбата ви. Никога не бих забравил първия ви съпруг, който беше велик крал. Но ви казвам, напълно безпристрастно, че вторият ви съпруг не може да се мери с него.

— Как се осмелявате? — възкликвам.

Той свива рамене. Отгоре ни приветстват с възгласи, той отправя блестящата си усмивка към прозореца на един горен етаж, и някой ни хвърля цвете.

— Ваша светлост, отсъствахте дълго време. Вашият красив млад служител сега служи на себе си.

— Какво имате предвид?

— Ах, оставете! — възкликва той. — Кой съм аз, че да говоря за един блуден съпруг? Трябва да го попитате сама дали има власт сред лордовете. Попитайте го сама къде са рентите ви? Попитайте сама къде е живял, докато вие бяхте в изгнание, и дали животът му е бил много тежък? Попитайте го кой получава най-хубавите парчета от месото сега?

— Той живя по границите — казвам твърдо. — Зная всичко за това. Животът му е бил много тежък. Той беше обявен извън закона, докато не успя да се споразумее с регента, херцога на Олбъни.

— Герой, несъмнено; би трябвало да има собствен макар, като първия ви съпруг, за да съчинява поеми в прослава на многобройните му победи — казва той и махва на стражите на стената на Единбургската крепост да вдигнат решетката на крепостната врата и да спуснат подвижния мост.

Не се случва нищо. Двамата дръпваме юздите на конете, за да спрат, и чакаме. Началникът на конницата ми излиза напред.

— Нейна светлост вдовстващата кралица на Шотландия — изкрещява той.

Седя гордо на седлото, в очакване мостът да се спусне с трясък, а решетката на крепостната врата да се вдигне, но все така не се случва нищо. Усмихвам се, мислейки си как ще видя сина си за първи път от две години, когато Антоан казва:

— Мисля, че има някакво затруднение.

От страничната врата на замъка излиза капитанът на стражата, сваля с отривист жест шапката си и се покланя ниско на мен, а после на Антоан.

— Извинявам се — казва. Изглежда смутен. — Не ми е позволено да отворя замъка за никого без позволително писмо от съвета.

— Но това е нейна светлост майката на краля — възкликва рицарят. — И аз, заместникът на регента, до нея.

— Зная това — казва капитанът, почервенял чак до ушите. — Но без писмо не ми е позволено да отворя портите. Освен това в града има чума и не можем да пуснем никого без потвърждение от лекар, че е здрав.

— Capitaine8! — изкрещява Антоан. — Това съм аз! Придружавам вдовстващата кралица. Нима ще затворите портата пред нас?

— Не можете да влезете без писмо — капитанът е разстроен. Покланя ми се, покланя се на рицаря. — Простете ми, ваша светлост, не мога да сторя нищо.

— Целта на това е да ме оскърбят — ахвам. Готова съм да избухна в сълзи от гняв и разочарование. — Ще наредя да обезглавят този човек за това.

— Той не може да направи нищо — потвърждава думите му Антоан. — Да се върнем в Холирудхаус. Ще се погрижа това писмо да бъде подписано и да ни бъде изпратено. Така управляваме Шотландия сега. Всичко се прави от писарите. Само така поддържаме мира. С най-строги правила, и всичко се допуска само чрез писмени разрешения. Ако нямахме правила, щяхме да имаме безкрайна война. Щеше да е толкова лошо, колкото по границите, и всички щяхме да бъдем съсипани. Аз съм виновен. Трябваше да взема разрешение веднага. Не се сетих.

— Синът ми ще очаква да ме види! Кралят на Шотландия! Нима трябва да бъде разочарован?

— Веднага ще му съобщят, че сте дошли, ще му кажат, че ще се върнете. Ще му кажа, когато го видя след вечеря тази вечер. И ще взема разрешението, за да можете да дойдете утре.

— Арчибалд никога не би им позволил да ми затворят вратата.

Той премълчава дипломатично.

Арчибалд ме чака, облегнат на трона ми в залата за аудиенции. Идва при мен, когато влизам, и ме прегръща. Вижда пламналото ми и поруменяло лице и сълзите в очите ми и веднага ме успокоява, шепне любовни думи в ухото ми, издърпва ме надалече от всички хора, които чакат да се срещнат с мен: арендаторите, които са изминали цели мили, просителите с правните въпроси, кредиторите с техните длъжници, безкрайната върволица от хора с техните проблеми.

— Нейна светлост ще ви приеме утре — обявява той пред насъбралите се в залата и ме повежда към личния ми кабинет, покрай чакащите дами, и оттам в спалнята ми. Затваря вратата зад нас и развързва панделката на пелерината ми.

— Ард, аз…

— Любов моя.

Той разкопчава внимателно кадифената ми шапчица за езда и я оставя настрана. Измъква иглите от слонова кост от сплетената ми коса и тя се спуска като водопад по раменете ми. Сякаш неспособен да се сдържи, той заравя лице в нея и вдъхва уханието ми. Поколебавам се, разтърсена от страст.

— Замъкът беше заключен…

— Знам.

Умелите му ръце развързват роклята ми отзад и на раменете, измъкват ме от твърдия колосан корсаж, развързват панделките на полата ми, пускат я на земята.

— Не можах…

— Рицарят е мекушав глупак. Обожавам те.

Изхлузва украсените с бродерия ръкави от ръцете ми, повдига края на красивата ми фина ленена фуста, и я изхлузва през главата ми. Оставам пред него полугола, само по къса долна риза. Скръствам ръце на гърдите и корема си. Внезапно ме обзема ужасна свенливост. Не съм стояла гола посред бял ден пред него от раждането на бебето ни, и се смущавам от затлъстелия си корем, от отпуснатите си гърди.

Той внимателно улавя едната ми ръка и я слага на тила си, сякаш да го придърпам за целувка. Взема другата и я поставя върху предницата на бричовете си. Не носи уплътнение отпред; твърдата топлина под ръката ми е само негова, само страстта му към мен.

— О, Ард — прошепвам. Всичко, случило се тази сутрин — разочарованието ми, че не можах да стигна до сина си, заключеният замък, намеците на рицаря — всичко се изпарява при докосването му, когато ме притиска към себе си, с ръце върху голия ми задник, притегляйки ме по-близо, докато устата му се притиска в моята.

Час по-късно, когато се размърдваме в голямото легло, аз си спомням.

— Носят се слухове срещу теб — казвам.

— Винаги има слухове против видните личности — отвръща той. Седи на ръба на разхвърляното ми легло и нахлузва бричовете си по стройните си бедра. Аз седя в леглото, с вдигнат до шията чаршаф, и го гледам. Дори сега, след един час правене на любов, чувствам как страстта ми се надига при вида му. Той знае това. Стои пред мен и ме оставя да го гледам как завързва връзките на отвора отпред на бричовете си, нахлузва ленена риза върху широките си, гладки гърди, завързва белите връзки на загорялата си шия.

Промъквам се надолу по леглото към него. Коленича, за да поставя устните си в основата на шията му, където усещам как пулсът му се забързва при допира на устата ми. Ръцете му покриват раменете ми, той ме притиска обратно към леглото. Поддавам се сънливо.

— Трябва да отидем на вечеря — напомням му. — Всички ще чакат.

— Нека чакат — казва той, и отмята чаршафа от мен.

Бавно, с наслада, той улавя в шепа един кичур от косата ми и ме целува по врата, точно под ухото. Оставям го да направи пътечка от целувки надолу по гърдите ми.

— Казаха ми, че рентите ми са у теб — казвам, разсеяна от прилива на наслада, който се надига отново в мен.

— Хмм, някои от тях — казва той. — Арендаторите нямат пари. По границите няма закон. Как може човек да събира ренти?

— Но разполагаш с някои от тях?

Той спира с нежното милване.

— Да — казва меко. — Разбира се. Никога не съм преставал да работя за теб, макар че те нямаше. Направих всичко по силите си да събера каквото ти дължат.

— Благодаря ти — казвам.

Той плъзва бедрото си към мен. Хващам китката му и го придърпвам към себе си. Панталоните му са от най-мека кожа, допирът им до голата ми кожа предизвиква тръпки на наслада.

— А в моите къщи ли живееше?

— Да, разбира се. Как иначе бих могъл да пазя земите ти и да събирам рентите ти?

Той развързва връзките на бричовете си и аз жадувам за докосването му. Измъквам връзките от дупките и го търся опипом.

— Сигурно са ти казали за Джанет Стюарт — предполага той, когато ръцете ми го намират, и аз издавам лека въздишка.

— Не повярвах нито дума — заявявам.

— Не е нищо — зарича ми се той. Близо е, внимателно прониква в мен; мога да почувствам как се разтапям от желание. — Само клюки. Вярвай в мен сега. Вярвай в това. Вярвай в нас.

С всяко нареждане надава лек тласък в мен и аз прошепвам:

— Да. Да. Да.