Три сестри, три кралици

Дворецът Холирудхаус, ЕдинбургШотландия, пролетта на 1511 г.

Катерина се оттегля в уединение в очакване на раждането през януари, и ни изпращат вестта за триумфалното раждане, написана върху велен, украсен с розите на Тюдорите и испански нарове. Буквите са украсени със златни листа. Очевидно са го имали подготвено от седмици; възложили са на монаси да рисуват на ръка украси по краищата на страницата с месеци. Сигурно са били много уверени в Божията благословия, за да поръчат извършването на такава работа, с такава дръзка увереност, въпреки рискования изход от раждането. Донасят ми писмото, докато лежа в леглото си следобед. Откривам, че не мога да спра да плача. Проследявам думите с връхчето на пръста си; тяхната радост ми се струва много далечна. Не знам как се осмеляват да се радват.

Но арогантността им остава безнаказана, тъй като Бог се усмихва на Тюдорите. Катерина има момче. Кръщават го Хенри — разбира се. Мисля си горчиво, че брат ми Артур сякаш никога не е съществувал, сякаш брат ми е забравил, че на първородното момче на Тюдорите трябваше да се даде името Артур, а името Хенри е отредено за втория син. Но, разбира се, Хенри възприема себе си като първи син, и гордо дава името си на своя син. Така че сега изобщо няма Артур Тюдор. Няма ги и брат ми, и синът ми.

Катерина не описва триумфа си направо на мен. Оставя други да ме уведомят, сякаш би трябвало да съм благодарна да бъда третирана като всеки друг европейски монарх, сякаш добрият ѝ късмет не ме кара да страдам още по-силно за загубата на малкото ми момче. Дори не отговори на писмото ми, в което ѝ разказвах за скръбта си. Единственото, което получавам, е това украсено със златен емайл надменно перчене.

Нашият посланик ни изпраща новини за великолепния турнир и пира, който организирали, за да отпразнуват раждането на син за Хенри и наследник за неговия престол. От фонтаните на Лондон се леело вино, за да могат всички да пият за здравето на новото бебе. В Смитфийлд пекли волове, за да могат всички да споделят кралската радост. На турнира — организиран бил огромен турнир, разбира се, който продължил с дни — за пръв път досега Хенри си позволява да се сражава с всички участници. Излага се на риск, сякаш най-сетне е възмъжал. Със син и наследник в люлката, той може да приема предизвикателства. Печели убедително, побеждавайки всички, сякаш той и Катерина, и синът им са недосегаеми.

— Усмихвай се — нарежда ми съпругът ми, докато влизаме на вечеря. — Недостойно е да завиждаш на друг човек за раждането на детето му.

— Скърбя за собствената си загуба — казвам остро, полугласно. — Искаш от мен да забравя мъката си, но дори не мислех за тях.

— Затънала си в завист — казва той. — Това е нещо съвсем различно. А аз не желая да имам злобна, завистлива съпруга. Ще те даря с ново дете, не се съмнявай в това. Надявай се на следващото раждане и се усмихвай. Иначе изобщо не можеш да останеш на вечерята.

Отправям му студен поглед, но се усмихвам, както ми нарежда, а когато вдига чашата си в наздравица за кралицата на Англия и здравия ѝ син, аз вдигам чашата си и пия, сякаш мога да се радвам за нея, сякаш вкусът на най-доброто вино не загорчава в устата ми.

Но триумфът на Катерина е жестоко краткотраен. През март получаваме от Лондон вестта, че бебето ѝ Хенри, това толкова чествано, толкова възхвалявано новородено бебе, е починало. Още нямаше и два месеца.

Съпругът ми идва при мен, докато стоя на колене в параклиса в Холирудхаус, молейки се за малката му душица. Коленичи до мен и започва да се моли мълчаливо. Размърдва се и чувам лекото дрънчене на бодливия пояс под ризата му.

— А сега мислиш ли, че брат ти не може да има здраво дете? — пита ме той, с напълно равен тон, сякаш това не го интересува особено, все едно ме пита дали конят ми върви добре.

Размърдвам се смутено върху украсената с бродерия възглавничка за коленичене.

— Не знам нищо за това — казвам, демонстрирайки решително невежество.

Той ме повдига от мястото, на което съм коленичила, и ме слага да седна на стъпалата към олтара, сякаш Божият дом ни принадлежи и можем да седим тук и да си бъбрим като в спалнята ми. Той винаги е срамно неофициален, и на мен ми се иска да се надигна и да си тръгна, но той държи здраво двете ми ръце.

— Знаеш — казва той. — Знам, че си писала и си питала баба си дали има нещо, от което да се боиш.

— Тя не каза нищо — заявявам упорито. — А майка ми никога не ми е казвала нещо за проклятие.

— Това не означава, че не е имало такова — казва той. — Никой не би го споменал пред теб, която сигурно си толкова засегната от него.

— Защо то би навредило на мен? — питам, макар да не искам да чуя отговора, който ще даде.

— Ако проклятието гласи, че Тюдорите не могат да се сдобият с момче и родът им ще свърши с безплодно момиче, тогава ти си тази, която няма да може да износи дете — казва той внимателно, сякаш ми съобщава за смърт в семейството. Осъзнавам, че прави точно това. Съобщава ми за смъртта на няколко души, и на още за в бъдеще. — Нито ти, нито Катерина Арагонска, нито сестра ти, принцеса Мери, ще родите здраво момче. Всички ще бъдете поразени от проклятието. Никоя от вас няма да може да роди принц, или да го отгледа, и короната на Тюдорите ще се озове на главата на момиче, а тя също ще умре бездетна.

Сега стискам ръцете му толкова здраво, колкото той държи моите.

— Ужасно, ужасно е да кажеш такова нещо — прошепвам.

Лицето му е бледо и посърнало.

— Зная това. Трябва да изкупим греховете си — казва той. — Аз — за това, че убих баща си, ти — заради греха на баща ти спрямо твоите братовчеди. Трябва да отида на кръстоносен поход. Не мога да измисля друг начин да се спасим.

Обронвам глава в ръцете си.

— Не разбирам!

Джеймс отдръпва ръцете ми от лицето, така че трябва да го погледна: измъчената уста, очите му, пълни със сълзи.

— Разбираш — казва той. — Зная, че разбираш.