Три сестри, три кралици

Манастирът в Колдстрийм, АнглияСептември 1515 г.

Този път съпругът ми съобразява да изпрати един от слугите, за да предупреди в манастира за пристигането ни, и докато ние се тътрим с усилие към тях, портите вече са широко разтворени и виждам как монахините се задават по пътеката да ме посрещнат.

Лично игуменката застава до коня ми, когато Арчибалд ме сваля от седлото, и възкликва при вида на страданието ми, на огромния ми корем, а после повиква три монахини да ми помагат да вървя. Краката не ме държат, като че ли нещо ужасно е станало с бедрото ми. Изпращат някого да донесе стол и послушниците ме внасят в манастира.

Къщата за гости е просторна и удобна, има голямо легло с хубави завивки и завеси. Дамите ми смъкват изпоцапаните ми дрехи, и аз се вмъквам в леглото по мръсното си бельо.

— Оставете ме — казвам. — Трябва да спя.

Събуждат ме едва когато настъпва следобедът, донасят ми купичка овесена каша и ми казват, че вечерята ще бъде поднесена, когато пожелая. Мога да дойда в залата за гости и да вечерям с игуменката, или да се храня в покоите си, както предпочитам.

— Къде е Арчибалд? — питам. — Къде ще се храни той?

Ард е настанен в къщата за поклонници, на разстояние от постройките на абатството, заедно с брат си и мъжете от прислугата, но може да ме посети в къщата за гости, ако желая.

— Той трябва да дойде веднага — казвам. — Освен това ще вечерям в залата. Погрижете се да получа подобаващ стол.

— Няма балдахин от златен брокат — напомня ми придворната ми дама. — А Алис изчетка роклята ви, но тя всъщност не е много чиста. Игуменката ви зае бельо.

Това ме кара да замлъкна. Сякаш няма да бъда аз, ако не седя под балдахин от златен брокат, в красиви дрехи, вечеряйки като кралица. Цял живот съм седяла на най-високата маса, редом до трона. В какво ще се превърна, ако стана толкова бедна, колкото беше някога Катерина?

— Ще се храня тук — казвам нацупено. — И ще трябва да ми намерите нови дрехи.

Не обсъждам с нея как да ми намери нови дрехи насред пограничните земи, а тя е твърде наясно с нравите на кралските особи, за да ме попита как според мен ще стане това. Отива да поръча вечерята ми и да доведе Арчибалд, а аз си спомням, само за миг, за онова пътуване преди дванайсет години, как влязох тогава в Бърик, за онази реч в израз на вярност, в която благодаряха на Бог, че аз, най-голямата принцеса от династията на Тюдорите, съм почела малкия град с присъствието си.

Арчибалд влиза с момчешки и свеж вид. Закуската и едно измиване са му възвърнали бодростта и енергията. Не е прегърбен от бременност и омаломощен от болка. Един млад мъж може да изтърпи много неща и да се надигне, пълен с живот и радост; но една млада жена — а аз съм все още млада жена — трябва да полага усилия.

— Моя бедна любима — казва той, докато коленичи пред мен.

Намерил е отнякъде чисто бельо, а косата му, влажна от банята, е къдрава и блестяща като руно на овен. Сияе от жизненост.

— Няма къде да вечерям — казвам нещастно. — И нямам дрехи.

— Не би ли могла да заемеш някоя рокля от игуменката? — пита той. — Тя е много образована и благовъзпитана жена. Сигурен съм, че има хубаво бельо.

— Не мога да се облека като монахиня — казвам кратко. — Не мога да нося бельото на друга жена, независимо колко много те е впечатлила. Трябва да се облека като кралица.

— Да — казва той уклончиво. — Навярно можем да пишем на Олбъни с настояване да изпрати дрехите ти. Навярно каруците са вече в Танталън и могат да ги препратят тук?

— Можем да пишем на Олбъни? Може да узнае къде сме?

— Вече си в безопасност, в Англия. Предполагам, че вече можеш да започнеш да преговаряш. Всъщност дори трябва да му кажем какво очакваме.

— Мога ли?

Внезапно виждам лъч надежда. Смятала съм, че бягаме като престъпници пред армия от четирийсет хиляди шотландци, твърдо решени да заловят Арчибалд и да го изправят на съд за държавна измяна, решени да затворят мен, за да умра в плен. Но сега сме в безопасност, сега съм у дома, в Англия, всичко е променено.

— Спасих те — казва Арчибалд. — Направих го. Напълно невероятно е. Като романс, като вълшебна приказка. Това пътуване! Мили Боже, тази безкрайна езда! А сега сме тук, и спечелихме.

— Вземи хартия и перо от почитаемата игуменка. Ще пиша веднага — заявявам аз.

Уведомявам херцога с възможно най-леден тон, че съм на сигурно място в Англия. Не съобщавам къде, защото все още ме плаши мисълта за армията му. Казвам, че ще се върна, ако бъдат изпълнени известен брой условия. Не проявявам скромност: искам обратно земите си и рентите от имотите, придобити чрез брака ми, пълното възстановяване на състоянието ми, скъпоценностите и най-вече дрехите си. Искам помилване за Арчибалд и за всички, които са застанали на моя страна, без значение дали срещу тези хора има повдигнати обвинения или не. Искам свободен достъп до синовете си и правото да назначавам техните възпитатели, домашни учители и прислуга. Искам всъщност всичко, което имах, но Олбъни ми го отне, но не възразявам да запази титлата на регент, стига да работи заедно с мен (искам да кажа, под мое ръководство) за доброто на Шотландия, тъй като явно парламентът желае той да го прави.

Почивам си. Храня се добре. Спя нощем без тревожни сънища. Болката изчезва от бедрото ми и чувствам как бебето се върти и обръща, затова знам, че той също е здрав и силен. Разговарям дълго и подробно с игуменката, Изабела Хопрингъл, която е благоразумна и прозорлива начетена жена. Тя ме съветва да изчакам лорд Дейкър да ми съобщи какъв би трябвало да бъде следващият ми ход, и да не се доверявам на Олбъни. Казва ми, че лорд Дейкър ще ме спаси. Надменно отвръщам, че контролирам сама живота си и че печеля словесната война с херцога. Показвам ѝ писмата, които си разменяме, в които той ми предлага едно нещо, а аз искам друго. Мисля си, че разигравам добре тази ръка. Дамата е ценна карта в тази игра, а аз раздавам най-добрите карти на себе си.

Печеля. Добирайки се до безопасно място, възвърнах властта си; аз съм сила, която трябва да бъде вземана под внимание. Херцогът на Олбъни възлага на френския посланик ролята на посредник между нас; той ще дойде при мен в Колдстрийм, предавайки почитанията на херцога и на парламента. Ще ми донесе предложения, които херцогът, в желанието си да се върна на мястото си, е принудил парламента да приеме. Последното, което иска Олбъни, е да въвлече Франция във война с Англия заради Шотландия. Той всъщност има изрично нареждане от своя крал да не допусне нещата да се влошат. Трябваше да донесе мир и ред на Шотландия, а сега всички го обвиняват, че е донесъл размирици и опасност от война. Да прогониш кралица от собствения ѝ замък е постъпка, която крие заплаха за всеки монарх в християнския свят. Никой няма да го подкрепи. Затова трябва да имам децата си до себе си, трябва да отседна там, където поискам, състоянието ми трябва да ми бъде възстановено, съпругът ми да бъде помилван. Посланикът ще пристигне по пладне, и неговият подпис под споразумението ще го направи обвързващо и за двете страни. Не печеля, а вече спечелих.

Разхождам се в градината с Изабела, игуменката, и ѝ описвам каква радост ще бъде за мен да се върна в Единбург и да видя отново момчетата си, и как никога не съм мислила, че ще копнея да заема мястото си като кралица-регент на шотландците, но че сега е така. Разказвам ѝ как лекомислено сестра ми напусна новия си дом, без да осигури наследник за трона на Франция, как се омъжи се за човек от ниско потекло и се върна в Англия, а сега всичко ще бъде така, сякаш никога не е заминавала. Французите ще я забравят за седмица. Ще трябва да върне скъпоценностите си. Разбира се, може да се наслаждава на удоволствията в английския кралски двор и на престижа си като сестра на краля — банални наслади, подходящи за едно глупаво момиче, — но една жена, призована от Бог да изпълнява дълга си към страната на своя съпруг, би трябвало да остане там, служейки на страната и на Бог, както правя аз. Заявявам, че да бъда майка на крал е най-великото призвание, което една жена би могла да има. Станала съм толкова значима, колкото почитаемата ми баба, която роди крал и го издигна на трона. Божията десница закриляше всяко нейно действие, а сега закриля и мен. По-близо съм до Бога от една игуменка. Имам призвание и дълг. Аз съм такава велика жена. Ще служа на Шотландия и на Бог.

Много е приятно да се разхождам бавно из билковата градина с игуменката: полите ни шумолят леко при допира до късната лятна лавандула, чийто остър мирис се разнася в опияняващия въздух. Докато вървим, тя откъсва стръкче мента и го подушва; аз прокарвам леко ръце по храст с розмарин. Тук расте седефче, виждам подобните на маргаритки цветчета на лайката, ярките личица на трицветните теменуги и благоуханните листа на маточината.

— Чудя се как му се доверявате — казва тя небрежно.

— Какво?

— На Олбъни — казва тя. — На месир Олбъни — произнася го като френско име, с акцента на измамата. — Лъгал ви е и ви е предавал всеки път, когато е сключвал споразумение с вас, още от първото си идване в Шотландия. Нима не проявява вероломство към вас? Изкара оръдия срещу вас в Стърлинг; посрами ви пред сина ви. Взе ключовете на замъка от ръката на малкото ви момче. Раздели ви от двете ви момчета. Бихте ли се поставили наистина отново във властта му?

— Той е херцог — казвам. — И много благовъзпитан мъж. А сега признава, че съм кралица. Имам думата му в писмен вид.

Тя прави лека гримаса и свива рамене.

— Той е французин — казва пренебрежително. — На практика е такъв. Ожени се за французойка заради парите ѝ. Заклел се е да служи на френския крал. Вероломен като французин и безчестен като шотландец. Боя се, че той и парламентът ви ще ви погубят.

Ужасена съм.

— Не е възможно да мислите така!

— От мига, в който дойде в Шотландия, той ви погубва! — възкликва тя. — Защо сте тук, ако не сте прогонена в изгнание? Нима напуснахте Стърлинг по собствен избор? По свой свободен избор ли напуснахте Единбург? Нима не побягнахте от Линлитгоу в страх за живота си? Нима не потеглихте от Танталън само с дрехите на гърба си?

Помислям си за миг, че тя изглежда забележително добре осведомена за игуменка в погранично абатство; но навярно е говорила с Джордж.

— Ако бях на ваше място, бих се върнала в Единбург само начело на армия — отбелязва тя. — Бих последвала съвета на лорд Дейкър, и бих отишла в богатия му дом в Морпет, за да събера там войска.

Засмивам се несигурно.

— Говорите така, сякаш приличам на Катерина и войнствената ѝ майка.

— Сигурна съм, че ще се окажете смела като нея. Готова съм да се закълна, че сте ѝ равна.

— О, наистина съм, безспорно е така. Катерина не е по-смела от мен. Познавам я добре и съм сигурна в това.

— Освен това съм сигурна, че имате съпруг, който е не по-малко смел от Фердинанд Испански.

— Арчибалд струва колкото десетима като него.

— Тогава защо не завоювате отново Шотландия, както Изабела и Фердинанд отвоюваха Испания от маврите? Тогава няма да бъдете принудена да спорите с херцога и да му се подчинявате. Просто ще го изпратите обратно във Франция — тя замълчава. — Или го обезглавете, както намерите за добре. Ако сте управляваща кралица, а не просто регент, можете да правите каквото пожелаете.

По външната врата се разнася силно блъскане. Вдигам разтревожено поглед.

— Възможно ли е това да е подранилият френски пратеник? Изабела, ще трябва да го поканите в залата на къщата за гости и да го накарате да изчака, докато се облека. Трябва да подпиша споразумението с него.

Тя изчаква, докато една монахиня от къщичката на вратаря идва през градината, прави ми лек реверанс и зашепва. Изабела се смее и улавя ръката ми.

— Имате късмет — казва тя. — Великите мъже и жени винаги имат късмет, а вие имате късмета на кралица под специалната закрила на Бог. Пред вратата е лорд Дейкър, изпреварил с един ден френския лъжец, и ви носи документ за свободно преминаване, така че можете да отидете навсякъде в Англия. Може да ви отведе в Лондон още сега.

Ахвам: ръката ми се сключва около едно буйно раззеленило се седефче, така че острото му ухание изпълва въздуха.

— В Лондон?

— Лорд Дейкър дойде! — възкликва тя с такъв възторг, сякаш този триумф е лично неин. — И сте свободна!

Едва мога да повярвам, че е дошъл — с конен отряд, с документ за свободно преминаване, готов да ме ескортира незабавно на юг. Целувам Изабела като сестра, и с радост се качваме на конете. Усещам лека, пробождаща болка, докато сядам на седлото зад съпруга си, но вече виждам как бъдещето ми се разстила пред мен. Изабела е права: мога да убедя Хари да изпълни дълга си към мен, ще се върна в Шотландия начело на армия и ще вляза триумфално в Единбург. Мога да възпитам момчетата си да бъдат такива синове, каквито щеше да иска техният баща — наследници на трона на Шотландия и дори на Англия.

Вече съм на седлото, когато си спомням нещо.

— О, но лорд Дейкър, херцогът на Олбъни ще изпрати при мен френския посланик с предложения. Не е ли редно да го изчакам и да му дам отговор? Ами ако ми предлага регентството? Ами ако е готов да ми даде всичко, за което настоявам?

— Може да ви го изпрати в Морпет, в моя замък. Може да се срещне с нас в Морпет — отвръща ми старият пазител на границите. — По-добре да разисква с вас какви условия ще предложи, докато сте зад яки стени в английски замък, който никога няма да падне под обсада, отколкото когато сте с една-единствена рокля в някакъв манастир по границите, заобиколена от тленните останки на загиналите при Флодън.

— Но ако идва с капитулация? — настоявам.

— Бихте ли искали да ви види така? — пита старият лорд. — Така изпоцапана от път? Толкова ужасно неспретната? И — простете ми, ваша светлост, — но коремът ви вече е толкова голям. Не е ли редно да сте в уединение в очакване на раждането? Наистина ли искате да се срещнете с френския посланик в това състояние? Не мислите ли, че той ще каже на всички, че макар да наближава времето ви за раждане, вие яздите край границите като някоя беднячка?

Унизена съм. Ако бях получила спалното си бельо от Единбург или мебелите си от Линлитгоу, можех да се срещна с него и да го предизвикам да гледа издутия ми корем. Но лорд Дейкър е прав: не мога да бъда уверена в себе си, когато съм в този вид. Когато мога да се измия и преоблека, ще се срещна с него. Той ще може да дойде при мен, когато съм се разположила под балдахин от златен брокат в богат замък. А в този момент съм облечена така бедно, както Катерина Арогантната, когато почитаемата ми баба се стараеше да я унижи по всякакъв начин.

— Бог да ви благослови! — провиква се Изабела. — И да ви върне отново там, където ви е мястото.

Потегляме като английски благородници, а не както влязохме — като шотландски престъпници. Знамето на лорд Дейкър се вее пред нас, пред него — кралското знаме на Англия, а моите знамена на кралица-регент на Шотландия — най-отпред. Той е подготвил всичко това; мисля си, че може от месеци да се е погрижил да бъде готов. Знаел е, че ще дойда в Англия, преди аз да го знам.

— Наистина мисля, че трябваше да изчакаме, от уважение към френския посланик — казвам на негова светлост, който дръпва поводите на коня си, за да може да изостане назад и да говори с мен, седнала на коня зад съпруга си. Лорд Дейкър почти не си прави труда да забелязва Арчибалд; все едно че яздя зад коняря си. На свой ред Арчибалд е нацупен като малко момче.

— О, но защо не тръгнем за Лондон, за едно удобно уединение в очакване на раждането и след това да прекараме Коледа там? — пита Дейкър.

— Защото мисля, че посланикът е упълномощен да ми предложи всичко, което искам — казвам. — Писмата на херцога дадоха ясно да се разбере, че е разговарял с членовете на парламента и ги е принудил да се съгласят на всичките ми искания.

Дейкър поклаща глава.

— Той е лъжлив и вероломен — казва той простичко. — И е слаб. Той ви лъже. Не е идвал да се срещне с вас, идвал е, за да ви забави, да ви задържи тук, близо до границата, в къща, която не може да бъде отбранявана, докато херцогът поведе армията си. Щяха да ви накарат да чакате тук, да пишете и преговаряте с френския посланик, докато прекосят границите и ви заловят, и пленят и съпруга ви. Ваша светлост, щяха да ви затворят, може би в някой женски манастир или в някоя кула в Гламис, на мили оттук, където никога не бихме могли да стигнем до вас. А вие, милорд, уви, вие щяхте да бъдете обесен като обикновен престъпник на портите на манастира в Колдстрийм.

Мога да почувствам как Арчибалд се вцепенява на седлото.

— Добре че заминахме тогава — казва той. — Спасих я от Линлитгоу, отведох я в Бърик и Колдстрийм, а сега я спасих от пленяване тук.

— Наистина го направихте — казва Дейкър като мъж, който хвали дете. — Цяла Англия ще узнае какво направихте за нас.

— С цената на риск — настоява Арчибалд. — С огромен риск, и без заплащане.

— Ще бъдете възнаграден — казва Дейкър любезно.

Арчибалд свежда глава.

— Всички други биват възнаграждавани. Колко получава игуменката?

Негова светлост се изкисква, но не отговаря.

— А тук трябва да се разделим — заявява той. — Нямам документ за свободно преминаване за вас, милорд. Не мога да ви въведа в Англия или да ви допусна в замъка си в Морпет. Всичко беше направено толкова набързо, че вие, благородният ви брат, и лордовете Хюм не влизахте в сметките. Мога да взема нейна светлост, но само толкова.

— Но Арчибалд трябва да дойде с мен — възразявам, едва разбирайки какво казва лорд Дейкър. От една страна цяла Англия е задължена на Арчибалд. От друга той не може да влезе в Англия. — Той е мой съпруг. Едно разрешение за свободно преминаване за мен трябва да означава разрешение за свободно преминаване и за него.

Дейкър изкрещява на хората от отряда си, които спират, когато той дръпва поводите на коня си на кръстопътя.

— Трябва да ви заведем в моя замък незабавно — казва той. — Добре е да се оттеглите в уединение за раждането, преди да е изтекла седмицата. Но вие, милорд, трябва да ми дарите търпението си. Ще изпратя хора в Лондон да донесат разрешението ви за свободно преминаване и това на брат ви, и тогава можете да дойдете при нас в Морпет. Забавянето ще бъде съвсем кратко.

— Бих предпочел да дойда с вас сега — казва Арчибалд. Хвърля поглед нагоре по пътя, който води обратно към Шотландия. Предполагам, че си представя четирийсет хилядна армия на следващия завой.

— И наистина ще дойдете — уверява го Дейкър. — Но едва ли бихте искали да се забавя с отвеждането на нейна светлост на сигурно място? Когато вие можете толкова лесно да намерите убежище, да не се набивате на очи, да преживявате от находчивостта си, докато ви повикам да придружите нейна светлост съпругата си до Лондон. Зная, че кралят гори от нетърпение да посрещне вас, новия си зет. Какъв герой ще бъдете, ако се измъкнете от Шотландия сам, благодарение на собствените си умения, а не яздейки на един кон със съпругата си.

— Разбира се — изрича със запъване Арчибалд. — Но мислех, че ще дойда с вас в Морпет.

— Нямате документ за свободно преминаване — повтаря лорд Дейкър със съжаление. — Ще слезете ли от седлото, милорд? Разполагам с отпочинали коне за вас и брат ви, и кесия злато в торбата на седлото, до която не искам да се добере някой коняр.

Арчибалд дръпва поводите на нашия кон и спира, премята по момчешки крак през врата му и скача на земята. Обръща се и улавя ръцете ми, както съм седнала странично на коня, без ездач пред себе си, присвила лице в болезнена гримаса.

— Това ли е желанието ти? — пита ме настойчиво. — Да те оставя ли тук, под закрилата на лорд Дейкър, и да дойда отново при теб в замъка Морпет, когато получа собственото си разрешение за свободно преминаване?

Обръщам се към лорд Дейкър.

— Не може ли да дойде с нас? — питам.

— Уви, не — казва той.

Така че Арчибалд ме оставя. Трябва да се радвам, че ще отиде на сигурно място. Всеки знае къде да го намери, ако е с мен. Не мога да понеса мисълта, че го излагам на опасност. Но той, брат му Джордж и Александър Хюм потеглят бързо на отпочиналите коне, виждам ги как се надбягват, приведени над шиите на конете, сякаш са момчета без никакви причини за тревога. За момент си казвам, че сега той е свободен, млад мъж с възможност да играе с високи залози и да избягва опасностите, освободил се е от мен. Язди така, сякаш е роден да бъде на седлото. Той е пограничен лорд. Роден е за опасност, риск и среднощни набези. Изгубва се от поглед след миг и ми се струва, че навярно още преди това вече съм напуснала мислите му.

Обръщам студено, безстрастно лице към лорд Дейкър, който уж трябваше да е мой спасител, но не ми донесе нищо освен сърдечна болка.

— Имам родилни болки — казвам му. — Ще раждам. Трябва да ми намерите място, където да родя.

Дори след всичко това пак няма лесен път до удобно убежище. Яздим цял ден, аз съм се вкопчила в чужд човек на седлото пред мен, но нищо не може да облекчи болката от тръскането на коня, който върви все напред. Земите стават по-стръмни, долините са тучни и зелени, студени под сянката на гъстите гори, а аз се озъртам и се боя, че в засада може да ни дебнат шотландски лордове. Пътят се вие през дърветата и излиза от гората във високо разположена пустош; докъдето поглед стига не се вижда друго освен растящи до безкрай бурени, пирен, ниски храсти и тръстики. Пътеката е трудно забележима, почти заличена сред пирена и тревите. Лъкатуши и се вие нагоре, нагоре и все нагоре, а после, когато стигаме най-високата точка, там няма нищо за гледане освен още хълмове и още небе, и пътеката, извиваща се отново надолу към речната долина. Реките са широки, лъкатушат през тучни, влажни земи. Ако имаше мъже и жени, които да обработват тези низини, те щяха да са плодородни; но не виждам тук жива душа. Всеки, който живее в тези голи открити земи, е усвоил хитростта да се спотайва като зайче, когото минава някой. Или пък незабавно хукват да се крият в разпръснатите тук-там каменни кули, които се издигат застрашително сред пейзажа. Никой не поздравява никого по пътя. Няма пътници, няма път. Мисля си, че не съм сторила почти никакво добро на кралството си, след като не съм се погрижила мирът да стигне дотук. Грее топло слънце; но аз изпитвам студ в самата си утроба.

Продължаваме нататък, а аз правя знак на лорд Дейкър да доближи коня си и да язди редом с мен.

— Колко път остава? — питам през зъби.

— Още малко.

— Час?

— Може би повече.

Поемам си дъх. Може да е още половин ден. По време на тази дълга езда съм се научила, че негова светлост не се чувства задължен да бъде точен.

— Казвам ви истината, не мога да издържа.

— Знам, че сте уморена…

— Нищо не знаете. Казвам ви, не мога да продължа.

— Ваша светлост, домът ми е на ваше разположение, удобен е, и…

— Как по-ясно да ви го кажа? Ще родя всеки момент. Не мога да чакам. Трябва да вляза в някаква къща. Времето ми дойде.

Разбира се, той ми напомня, че се очаква да родя чак следващия месец, а аз му казвам, че една жена знае кога ще роди, и че жена с двама здрави сина и няколко загуби със сигурност може да прецени, и ние спираме конете и се препираме ожесточено, застанали на пътя, докато студен източен вятър започва да шиба в лицата ни дъжд, а аз казвам: „В някоя канавка ли трябва да родя това бебе?“ Едва тогава той се отказва от мисълта за Морпет и казва, че ще свърнем встрани от пътя и ще отидем в малкия му замък Харботъл.

— Близо ли е? — настоявам.

— Съвсем близо — казва той, и по тона му разбирам, че ми предстоят часове болка.

Облягам глава на широкия гръб на коняря, усещам как конят се спуска в долини и се изкачва по хълмове, а от време на време поглеждам наляво и надясно и виждам дървета и високите земи. Виждам мишелов, кръжащ над гора. Виждам лисица да се шмугва в къпинака встрани от пътеката и червеникавият ѝ гръб ме подсеща за Ард и се питам къде ли е той сега. После минаваме през селце, по-скоро няколко порутени колиби с играещи си в прахта деца, които изтичват вътре, когато ни виждат, и лорд Дейкър казва: „Пристигнахме“.

Пътеката към замъка се издига стръмно над селото, и докато се качваме нагоре, подвижният мост се спуска с трясък, а решетката на крепостната врата се вдига с дрънчене. Конят навежда глава и се катери упорито. Замъкът се намира на малък зъбер над селото, а около мен се виждат други пусти върхове. Минаваме през каменен вход и навлизаме зад крепостната стена, а после конярят скача от коня, и аз позволявам на негова светлост да ме повдигне, вкопчвам се в него, тъй като краката не ме държат, и той ме повежда през входа, навътре към централната кула на замъка.