Три сестри, три кралици

Дворецът Холирудхаус, ЕдинбургШотландия, лятото на 1524 г.

Почти не мога да повярвам, че постигнах своето, но като че ли отново имам късмет. С английско злато и английска гвардия изтръгвам сина си от френските му настойници в замъка Стърлинг и го довеждам в Единбург. Триумфално го въвеждам в покоите му в двореца си и нареждам да окачат около леглото му завеси от златен брокат, и двамата се храним заедно под кралския балдахин.

Жителите на Единбург обезумяват от радост, че го виждат. Налага се да залостим портите на двореца, за да задържим доброжелателите извън градините и вътрешните дворове, и веднъж на ден моето момче отива на балкона и маха на хората, които се събират отдолу. Когато по обед стрелят с топа от Единбургската крепост, моето момче отдава чест на тълпата, сякаш топовният салют е за почест, а не за да обяви, че е пладне. Всички камбани на църквите бият едновременно, и Джеймс се усмихва и маха, докато хората в тълпата докосват почтително шапките си и изпращат въздушни целувки и му подвикват благословии.

— А кога ще станете крал? Кога ще ви коронясат? — изкрещява някой, а аз заставам зад гърба на Джеймс, усмихвам се и се провиквам:

— Скоро! Възможно най-скоро! Веднага щом лордовете стигнат до съгласие! — и в отговор се надигат ликуващи възгласи.

Олбъни е във Франция, а в негово отсъствие аз ръководя съвета. Призовавам всички лордове, един по един, да се закълнат във вярност на своя малък крал, и всички го правят, с изключение на двама, които изпращам в затвора. Вече не се колебая, не мисля, че може да променят решението си, че мога да ги убедя. Научила съм се да бъда непреклонна. Няма да поемам рискове. Хенри Стюарт, който сега служи като лейтенант в гвардията на сина ми, ми се усмихва.

— Връхлитате като сокол скитник — казва той. — Внезапно и бързо.

— И летя високо като сокол — усмихвам се.

Правя кралския двор в Холируд така пищен и прекрасен, както по времето, когато съпругът ми Джеймс ми го показа за пръв път. Около сина си събирам хора, от които да се учи и на които да се възхищава: красиви и елегантни дами, благородници, които са музикални и начетени. Най-прекрасен от всички е Хенри Стюарт, който се откроява с приятната си външност и буден интелект. Издигам го до поста на ковчежник в домакинството на Джеймс: той е внимателен с парите и напълно надежден. Пада ни се някакъв роднина; забелязвам известна царственост в него. Макар и млад, той е прозорлив: бих предпочела да приемам неговите съвети пред тези на който и да е друг в кралството, освен Джеймс Хамилтън, граф на Аран, който е възстановен на поста си в двора като мой главен съветник и заместник-регент.

Синът ми е в центъра на всичко, пазен и обучаван като момче, каквото все още е, и същевременно като крал, в сърцето на властта. Разбира се, не прави и не казва нищо без моите съвети, но разбира всичко — необходимостта да задържим шотландските лордове на наша страна, зависимостта ни от парите от Англия, рискът французите да се върнат, и същевременно предимството, произтичащо от тази вечна опасност, защото единствено когато Шотландия е застрашена, Хари си спомня, че сестра му я владее и пази за Англия и за него.

Затова съм доволна, когато Хари изпраща двамина изтъкнати придворни, защото те могат да му съобщят, че Холирудхаус е не по-малко великолепен дворец от Гринич. Архидякон Томас Магнус и Роджър Радклиф идват с прекрасни подаръци за Джеймс. Той е възхитен. Те му подаряват костюм от златен брокат, прекрасно ушит от изящен плат, и — най-хубавото от всичко за едно дванайсетгодишно момче — украсен със скъпоценни камъни меч, голям точно колкото трябва.

— Гледайте, почитаема майко! — той ми показва ножницата, рубините по ефеса, поема меча с отработено умение, изпробва баланса, размахва меча във въздуха.

— Гледай да не ме обезглавиш! — предупреждава го Дейви Линдзи, и Джеймс се усмихва широко на управителя на домакинството си.

Пратениците превиват коляно пред мен и ми поднасят подарък. Надниквам в копринената обвивка. Това е дълго парче плат, достатъчно за две рокли или няколко ръкава. Любимият ми плат: златен брокат, платът на кралете, бродиран със златна нишка, истинска скъпоценност, навита на руло.

— Благодаря. Моля, предайте моите благодарности на брат ми — казвам спокойно. Не могат да очакват да запищя от удоволствие или да поръчам веднага да ушият рокли от него или да го сложат пред мен, за да мога да го виждам през цялото време и да се хваля, че това доказва любовта на брат ми към мен. Сега всички сме далече, много далече от Морпет, и не е толкова лесно да ми се угоди, както някога.

Правя знак на посланиците да се приближат, на музикантите — да засвирят малко по-силно, а на дамите си — да се отдалечат, за да могат мъжете да ми съобщят новините от Лондон, без всеки клюкар по Канънгейт да узнае половин час по-късно всичко за делата ни.

— Носим предложение, което според нас ще зарадва много ваша светлост — архидяконът се покланя. — А също и лични писма, написани за вас.

Протягам ръка и те ми подават пакетите.

— А предложенията?

Той се покланя отново; усмихва се. Явно, това ще си заслужава да се чуе. През стаята улавям погледа на Хенри Стюарт. Той ми намига дяволито, сякаш разбира възторга ми, че моята звезда отново е във възход, и брат ми ме се отнася с мен подобаващо, като с пълноправна владетелка. Копнея да намигна в отговор, но се обръщам към посланика и питам тихо:

— Да. Предложението?

Те се приближават; всички почти шепнат. Налага се да вдигна ръкавицата към лицето си, сякаш да вдъхна мириса на ароматизираната кожа, за да скрия широката си възхитена усмивка. Те предлагат Джеймс да се омъжи за своята братовчедка Мери: единствената дъщеря на Катерина и Хари. На практика потвърждават, че той ще бъде посочен за английски престолонаследник. Това е най-доброто възможно решение за Хари — неговата законородена дъщеря става кралица на Англия, с място, осигурено чрез брака ѝ с нейния братовчед, моят син, крал на Шотландия и престолонаследник на Англия.

Овладявам изражението си и ги поглеждам с любезно безразличие.

— Принцесата не е ли сгодена за императора на Свещената Римска империя? — питам.

— Понастоящем — архидяконът разперва меките си бели длани. — Подобни уговорки често биват променяни.

Подобни уговорки биват променяни дори само при едва загатнатата воля на непостоянния ми брат. Принцеса Мери вече е била сгодена и във Франция, както и в Испания. Но ако той сгоди малката Мери за сина ми, това ще стане с траен договор: ще го направя нерушим.

Хенри Стюарт прекосява стаята и застава до мен. Чувствам как бузите ми почервеняват. Той се привежда близо до мен, за да може да говори поверително в ухото ми:

— Ваша светлост, овладейте се, ще ви съобщя лоши новини. Овладейте изражението си.

Това е толкова внезапно и толкова интимно от страна на един млад мъж, който се е доказал като добър приятел, че веднага вдигам отново ръкавиците към носа си и свеждам поглед, придавайки на очите си прикрито изражение, за да скрия тревогата си.

— Какво има? — питам рязко.

— Съпругът ви, Арчибалд Дъглас, графът на Ангъс, е в града.

Обръщам се към посланиците, чувствайки, като леко докосване на ангелско крило, пръста на Хенри Стюарт отзад на рамото ми, даващ ми сила, сякаш този млад човек ме призовава със силата на волята си да не се колебая.

— Научих, че графът на Ангъс се е върнал в Шотландия — казвам хладно; гласът ми изобщо не трепва. Хенри Стюарт отстъпва назад и присвива очи в тайна усмивка към мен, сякаш се държа точно както се е надявал.

Посланиците свеждат глави и си разменят смутени погледи.

— Така е — казва Радклиф най-накрая. — И се надяваме това да не създава неудобство на ваша светлост. Но във Франция не успели да го задържат, а ние нямахме основания да го арестуваме в Англия. Братът на ваша светлост, нашият крал, не желаеше той да ви безпокои, но графът е свободен човек — може да отиде, където пожелае. Трудно бихме могли да го затворим.

— Не искахме това да ви тревожи… — добавя архидяконът.

— Той няма да безпокои нейна светлост — намесва се внезапно Хенри, забравяйки предпазливостта, която препоръчваше на мен. — Нищо не бива да я тревожи. Тя е вдовстваща кралица в собственото си кралство, тя е регент. Какво би трябвало да я тревожи тук? А всъщност вие ли го доведохте? Може би сте пътували заедно, като приятели?

Той ми придава увереността да се държа като кралица в мига, когато се чувствам най-наскърбена.

— Редно е брат ми да помисли за правата ми на кралица, преди да взема под внимание правата на Арчибалд като граф — казвам. — Негово благородие се лиши от правата си над мен, когато измени на съпружеските си клетви. Можете да му кажете, че не желая да получавам писма от него, че не може да поддържа антураж от повече от четиридесет души, и не трябва да се доближава на повече от десет мили от двора.

Моите двама съветници, Джеймс Хамилтън, граф на Аран, и Хенри Стюарт, кимват, когато чуват това. Това е просто гаранция за собствената ни безопасност. Никой няма да забрави какво направи Арчибалд, когато бе довел своя клан зад градските стени. Джеймс Хамилтън не иска отново да се опитва да препуска на въглищарски кон, а Хенри Стюарт притежава яростната гордост на верен млад мъж: по-скоро би предпочел да умре, отколкото да ме види в опасност.

Занасям писмата си в тишината на своя параклис, където няма да бъда смущавана нито от сина си, нито от бърборещата си дъщеря, нито от кротката усмивка на красивия ковчежник на Джеймс. Има само едно лично писмо, от сестра ми Мери. Катерина мълчи, и именно липсата на писмо от кралицата говори повече, отколкото трите страници от сестра ми. Намекът е на последната страница, написана от Мери. Тя пише:

Да, казвам си аз. И как се върти светът, особено за жените. Младата принцеса от Испания, която се омъжи за красивия ми по-голям брат, Артур, омагьоса баща ми, прелъсти младия ми брат, а после ми проповядваше нерушимите закони на брака, сега гледа как съпругът ѝ я подминава, отивайки при по-млада жена. Сега вижда как една млада жена се оттегля в уединение за раждане, и излиза с бебе с червената коса на Тюдорите. Катерина винаги постигаше каквото иска, чрез съчетанието от силно обаяние и непреклонно мнение. Катерина винаги имаше Бог и закона на своя страна. Сега чарът ѝ повяхва, и никой изобщо не се вслушва в мнението ѝ. Остават ѝ единствено Бог и законът. Мисля, че ще я видим как се вкопчва в тях.

Разбира се, мъчно ми е за нея, зная, разбира се, че обетите трябва да бъдат спазвани, особено от кралете и кралиците, но мисля също и че това е моят шанс. Заявила съм открито, че Арчибалд не може да се доближава до двореца, забранено му е да се явява пред мен. Няма да се отметна от това. И мисля, че сега дойде шансът ми да стигна по-далеч. Ще поставя сина си на шотландския престол и ще получа развод. Докато се влюбва в омъжена жена и признава незаконните си деца, Хари не може да ми забрани да получа свободата си, не може да бъде такъв лицемер. Залезът на Катерина — макар и тъжен, макар и достоен за съчувствие — е моят шанс. Светът не е такъв, какъвто тя го иска. Не сме длъжни да живеем така, както тя смята за правилно. Отказвам да бъда пожертвана, за да докажа правотата ѝ. Ще бъда свободна, каквото и да мисли за мен. Ще дръзна да прекратя брачните си обети, точно както брат ми дръзва да наруши своите.