Три сестри, три кралици

Замъкът Стърлинг, ШотландияЕсента на 1526 г.

Правя три опита да похитя Джеймс от опеката на Арчибалд, но съпругът ми е твърде умел, а служителите от домакинството му са му верни и твърдо решени да задържат Джеймс. Едно нападение срещу хората му, когато той и Джеймс яздят по границите, е посрещнато с отпор, един опит за похищение в Единбургската крепост се проваля. Но все повече шотландски лордове идват на наша страна, отвратени от злоупотребата на Арчибалд с властта. Въпреки това за мен е лош ден, когато Дейви Линдзи влиза в залата ми за аудиенции и коленичи.

— Дейви? — изправям се на крака в миг, с ръка на сърцето. — Ти тук? Джеймс болен ли е? За мен ли идваш?

— Освободен съм от служба при него — казва Дейви много тихо. — Графът на Ангъс ме отпрати и не ми бе позволено да остана, макар да казах, че съм готов да спя под един и същ покрив с него без заплащане, без издръжка, стига само да знае, че съм там. Казах, че съм готов да спя в конюшните. Казах, че съм готов да си лягам заедно с хрътките. Но той ме прогони. Синът ви ще има друг управител на домакинството си. Вече не ми е позволено да му служа.

Ужасена съм. Джеймс никога преди не се е разделял с Дейви. През целия си живот, изпълнен с раздели и смърт, винаги е имал Дейви до себе си.

— Той е сам? Моето момче?

— Има свита — присвиването на устата на стария човек показва, че няма особено добро мнение за тази свита.

— Кой е негов възпитател?

— Джордж Дъглас — Дейви назовава по-младия брат на Арчибалд, който не се интересува от нищо друго освен от триумфа на клана Дъглас.

— Боже мой, на какво ще научи той момчето?

— На разврат и пиянство — казва старият човек кисело. — Той не знае нищо друго.

— Синът ми?

— Разглезват го нарочно. Водят го в бордеите и го напиват. Смеят му се, когато падне, когато го привлече някоя блудница. Да им прости Господ за онова, което причиняват на момчето ни.

Закрила съм устата си с ръце.

— Трябва да го взема.

— Трябва. За Бога, длъжна сте.

— А какво ще правиш ти, Дейви? — питам. Това се отразява толкова тежко на него, колкото и на мен. Не се е делил от Джеймс от раждането му насам.

— Ако позволите, ще постъпя във вашето домакинство, а когато изпратите войската си да освободи краля от клана Дъглас, ще изпратите и мен, и ще мога да се върна обратно при нашето момче.

— Ти — един поет — искаш да се биеш за него?

— Бог знае, че с радост бих загинал за него.

Вземам двете му ръце в своите, а той събира длани в стария жест на вярност.

— Не мога да понеса да бъда без него — казва той простичко. — Нека го доведа.

— Да — казвам без колебание. — Ще го измъкнем оттам. Обещавам.

Пиша на лордовете от съвета, пиша на самия Арчибалд, пиша на Хари, пиша на Катерина:

Това не е, каквото изглежда — сестринска молба за помощ. Това е начин да проверя докъде стига властта на Катерина. Мисля, че тя губи властта си. Мисля, че влиянието ѝ намалява. Ако Катерина все още има влияние върху Хари, може да го използва, за да освободи Джеймс, но смятам, че е изгубила огромната власт, която някога упражняваше над него. Хари е съветван от кардинала по държавните въпроси, обсъжда религията и философията с Томас Мор, и се влияе все повече и повече от другата жена в живота си. Със сигурност Ан Болейн няма да се задоволи като сестра си с титла за баща ѝ в замяна на едно незаконородено бебе. Предполагам, че Ан ще иска да сподели както леглото на Хари, така и властта му. Тя не е красива блудница; тя е нова фигура в играта за власт. Тя ще бъде некоронована господарка на двора и начело на реформисткото религиозно мислене. Ще внесе френски порядки в Лондон и ние ще виждаме краля със старата си кралица от едната страна и метресата си — от другата.

Сестра ми Мери потвърждава това. В дълго писмо, в което говори за здравето си и за малкото си момче, тя добавя:

Делегация от лордовете, които ме подкрепят, отправя искане да се срещне с Джеймс в Единбургската крепост, и Арчибалд го отвежда тържествено там. Открито го питат дали е наистина свободен, и моето момче отговаря, че никой, дори майка му, не трябва да се бои за него, и че не би могъл да води по-приятен и весел живот от този, който води с Арчибалд — нарича го „свой добър сродник“.

— Възможно ли е това да е вярно? — Хенри Стюарт е с мен, с архиепископ Бийтън, и графа на Ленъкс, когато един от подкрепящите ни лордове идва да докладва. Дейви Линдзи стои в рамката на една врата и слуша като предана хрътка, тъгуваща за господаря си. — Дали Арчибалд не е замаял главата на момчето, като му е предлагал единствено забавления, като е допуснал да бъде покварено?

Обръщаме се към пратеника.

— Младият крал говореше без принуда — казва лордът. — Графът на Ангъс беше с него през цялото време, но момчето можеше да говори открито, можеше да прекоси с три стъпки голямата зала и да се присъедини към нас. Той не го направи. Изрично каза, че майка му не трябва да се бои за него.

— Но аз се боя! — избухвам.

Хенри слага леко ръка на рамото ми и казва:

— Всички се боим.

От залата за аудиенции се чува тропот и тихият шепот на хората, които чакат отвън да се срещнат с мен. Забелязвам как ръката на Хенри посяга към мястото, на което обикновено виси мечът му.

— Очаквате ли някого? — пита той.

Поклащам глава, докато стражите разтварят широко вратата и влиза млад мъж, облечен в кралска ливрея. Разпознавам един от служителите на Джеймс. Той идва право до мен и коленичи.

— Изпраща ме негова светлост кралят — казва той.

Дейви Линдзи пристъпва напред.

— Познавам този младеж — казва. — Добре ли е кралят, Алек?

— Да, в добро здраве е.

— Можете да станете — казвам.

Той се изправя на крака и казва:

— Нося съобщение. Той не пожела да го запише. Негова светлост казва, че е бил принуден да говори пред лордовете по този начин, че е пленник на графа на Ангъс, и че ви умолява да го спасите. Казва, че сте обещали да дойдете за него. Казва, че трябва да изпълните обещанието си.

Допирам ръка до сърцето си, което се разтуптява от молбата на сина ми. Докато говори, младежът осъзнава, че не е редно да се обръща така към една кралица, лицето му се облива в руменина, той пада на едно коляно и казва тихо:

— Изричам думите на негова светлост. Той ме научи да ги кажа точно така.

— Разбирам — леко докосвам с ръка сведената му глава. — Трябва ли да се върнете с отговор?

— Да. Никой не ме видя да излизам и никой не знае къде съм.

— Надявай се — подхвърля Ленъкс кисело.

Момчето се усмихва бързо и дръзко.

— Надявам се — съгласява се.

— Кажи му, че ще дойдем за него — казвам. — Кажи му, че няма да му изменя. Кажи му, че събирам армия, която да ни помогне срещу графа на Ангъс, и че ще го освободим.

Момчето кимва.

— Знаете ли, че сега Джордж Дъглас, брат на графа на Ангъс, е управител на домакинството на краля.

— Управител ли? — пита Дейви Линдзи.

Възцарява се ужасено мълчание.

— Тогава животът на краля е в опасност — казва графът на Ленъкс сериозно. — В близост до него няма никой, който го обича. В близост до него няма никой, който не би имал полза от смъртта му.

— Арчибалд не би го убил — протестирам стъписано. — Не можете да твърдите подобно нещо.

Ленъкс се обръща гневно към мен.

— Арчибалд има кралска кръв и е иззел цялата власт на краля. Кралят е поверен на него и никой не може да го освободи. Какво е това, ако не последната стъпка преди затварянето на краля, а после — обявяването му за болен или луд? После има само една малка стъпка до обявяването му за мъртъв, за да може Арчибалд да се самопровъзгласи за крал.

Отдръпвам се ужасено и се свличам в стола си.

— Не би го направил. Познавам го. Никога не би сторил зло на сина ми. Обича го — едва не казвам: „Обича и мен“.

— Няма да го направи, ако му попречим — казва Хенри Стюарт.

Събираме армия, много лордове се присъединяват към нас с въоръжените си арендатори. Някои са заклети врагове на Арчибалд и биха се включили във всякакво нападение срещу него, други се надяват на облагите от битката, но трети — доста многобройни — искат да видят сина ми свободен. Имаме намерение да нападнем новия съюзник на Арчибалд, някогашния ми приятел, изменника Джеймс Хамилтън, графа на Аран, в селото Линлитгоу Бридж, преди Арчибалд да успее да доведе армията си от Единбург. Графът на Аран и кланът Хамилтън държат моста, затова Ленъкс превежда армията си през реката и през мочурлив терен, за да атакува фланга им. Те се обръщат кръгом да го посрещнат, а после армията на Дъглас връхлита от юг. Моите лордове виждат с ужас кралското знаме в тила на войската на Арчибалд. Този коварен злодей, моят съпруг, е довел Джеймс в първата му битка. Довел е Джеймс да гледа как хората на майка му умират в опит да го освободят.

Разбира се, това не е просто злоба, а блестяща тактика. Той използва Джеймс, точно както го използвах аз, когато го накарах, едва тригодишно момче, да предаде ключовете от замъка Стърлинг. Това дете е влачено насам-натам като икона пред хората, откакто се е родило, а сега Арчибалд поставя Джеймс и кралския флаг в сърцето на предателска армия. Половината наши войници отказват да вдигнат оръжие срещу кралското знаме; за тях това е равносилно на светотатство. Графът на Ленъкс се озърта безпомощно, докато съюзниците му се бавят, но мъжете начело на двете армии са люто разярени, крещят обиди, мушкат с пики, секат с брадви и размахват огромни бойни мечове. Кърваво и ужасно е, а Джеймс, хванат като в капан отзад, чува крясъците на мъже, полудели от ярост, и виковете на онези, които падат. Струва му се, че вижда възможност да се измъкне, и пришпорва коня си напред, за да се промъкне през армиите, и точно тогава новият управител на кралското домакинство, Джордж Дъглас, братът на моя съпруг, сграбчва момчето ми за ръката, и го задържа в жестока хватка в облечения си в метал юмрук. Джордж крещи в лицето на момчето ми, че е по-добре да остане с тях, защото кланът Дъглас никога няма да го пусне да си върви.

— Стойте си, където сте, сър, защото по-скоро ще ви разкъсаме на парчета, отколкото да се разделим с вас.

Джеймс, изпълнен с ужас, извръща глава от мъжа, който седи толкова високо на коня си и го държи толкова здраво, но се подчинява. Вече не смее да се опитва да се добере до графа на Ленъкс. Битката спира рязко — била е обречена в мига, в който са издигнали кралското знаме, — и нашите мъже отстъпват и се разпръсват. Предводителят не успява да отстъпи; трябва да оставим графа на Ленъкс ранен на полесражението, а когато намираме тялото му, то е било намушкано многократно, безброй пъти. Войската ни се оттегля назад към замъка Стърлинг, а Арчибалд ни преследва, идвайки зад нас по мръсните коловози, докато лъкатушим през хълмовете и прецапваме през бродовете, и се катерим нагоре и нагоре по скалистия път към замъка, където влизаме забързано, вдигаме моста, спускаме зъбчатата решетка на крепостната врата, и се озоваваме под обсада.

Както ме увери Джеймс преди толкова много години, замъкът Стърлинг е як. Арчибалд не може да го превземе, докато не докара топовете, но няма кой да ни спаси.

— Трябва да вървим — казва Хенри на мен и на архиепископ Бийтън. — Ще трябва да предадем замъка, и ще е по-добре той да не ни намери тук.

Поглеждам го измъчено:

— Предаваме се?

— Изгубихме — казва той кратко. — По-добре да се върнете в Линлитгоу и да се надявате, че Арчибалд ще се споразумее с вас. Не можете да останете тук и да чакате да ви залови.

Архиепископът не чака да му се повтаря. Сваля мантията си и дебело подплатения си жакет.

— Ще изляза през страничната врата — казва той. — Ще взема гега от някой пастир, а също и дрехата му. Няма да позволя кланът Дъглас да ме залови. Ще ме обезглавят, както сториха с рицаря Дьо ла Басти. Не искам главата ми да бъде изложена на пазарния площад.

Премествам поглед от мъжа, когото обичам, към мъжа, на когото имам доверие. И двамата отчаяно искат да се махнат от замъка ми, да се скрият от съпруга ми. Ужасяват се от мъжа, който идва за тях, идва за мен. Осъзнавам отново, че никой няма да ми помогне. Ще бъда принудена да се спасявам сама.

Яздя напряко през полетата само с шепа мъже за охрана. Вали дъжд, поройно леещата се вода заличава следите ни и заглушава тропота от копитата на конете. Арчибалд, повел хората си в усилна езда през бурята към замъка Стърлинг, не знае, че минавам на по-малко от миля от него. Знам, че неговата армия е там, на пътя, отправила се на север, но не мога да го видя, нито да чуя тропота на конницата му. Тук земите са толкова пусти и диви, че няма кой да му каже как сме препускали през двайсетте мили от Стърлинг до Линлитгоу. Никой не забелязва преминаването ни, дори подгизналите от дъжда рибари, дори пастирчетата. Когато замъкът в Стърлинг спуска подвижния мост и отваря портите, предавайки се позорно, Арчибалд разбира, че отново не ме притежава, не може да ме има, отишла съм си.