Прелестен хаос

15.IX Колелото на съдбата

Когато видях прогнилите дървени стъпала, осветени някъде отдолу от мъглива жълта светлина, разбрах, че не водеха към чародейски тунел. Бях влизал на достатъчно подобни места — витите стълби, които водеха от смъртния в чародейския свят, обикновено бяха защитени със заклинание и изглеждаше, че ако пристъпиш напред, ще умреш на мига.

Това бе различно слизане и някак си ми се стори много по-опасно. Стъпалата бяха извити, парапетът бе просто няколко дъски, закрепени едва-едва с гвоздеи. Стълбите можеха да водят в прашното мазе на Сестрите, което винаги бе тъмно, защото не ми позволяваха да сменя изгорялата крушка над вратата. Само дето не беше мазе и не миришеше на прах и мухъл. Нещо гореше там долу — тежка, отровна миризма.

— На какво мирише?

Линк вдиша, после се закашля.

— Билки и бензин.

Да, това бе комбинация, която срещаш всеки ден.

Пресегнах се към парапета.

— Мислиш ли, че стъпалата ще издържат?

Той сви рамене.

— Издържали са Ама.

— Тя тежи 45 килограма.

— Е, има само един начин да проверим.

Тръгнах пръв, всяка дъска проскърцваше под тежестта ми. Ръката ми стискаше здраво парапета, малки трескички се впиваха в кожата ми. Встрани от стълбището имаше голямо помещение, източник на светлината и на предизвикващите гадене пушеци.

— Къде, по дяволите, се намираме? — прошепна Линк.

— Не знам.

Но знаех, че това е мрачно място, място, където Ама обикновено не би отишла. Миришеше на нещо друго, освен бензин и билки.

Във въздуха се носеше мирисът на смърт и когато влязохме в стаята, разбрах причината.

Това бе някакъв вид магазин, стените бяха от горе до долу с рафтове, отрупани с книги с кожени подвързии и стъкленици, в които имаше мъртви и живи същества. В една имаше криле от прилеп, напълно недокоснати, но без да са прикачени към някакво тяло; друга бе пълна с животински зъби; в трета имаше нокти и змийски кожи. По-малки, ненадписани шишенца, съдържаха мътни течности и черен прах. Но живите същества в бурканите бяха още по-притеснителни. Гигантски жаби се блъскаха в стените на стъклениците, отчаяно искащи да излязат. Змии се плъзгаха една върху друга в терариумите, пълни с дебел слой пръст и пясък. Живи прилепи висяха с главите надолу в ръждясали телени клетки.

В това място имаше нещо ужасно сбъркано — от издрасканата метална маса в средата на стаята до странния олтар в единия ъгъл, обграден със свещи, рисунки и ароматни пръчици, които издаваха мириса на билки и бензин.

Линк ме сръга в ребрата и посочи една мъртва жаба, плаваща в буркана пред нас.

— Това място е по-ужасно от лятно училище в биолабораторията.

— Сигурен ли си, че Ама е тук долу? — попитах го аз. Не можех да си я представя в тази извратена версия на мазето на моите пралели.

Линк кимна към задната част на помещението, където мъждукаше жълта светлина.

— Люти бонбони.

Тръгнахме между редиците рафтове и след няколко секунди чух гласа на Ама. В края на пътеката два ниски шкафа с книги оформяха тесен проход, водещ към задната част на това хранилище — или каквото и да бе мястото. Приклекнахме и се скрихме зад шкафовете. Пилешки крачета се полюшваха в мътната течност в буркан точно до рамото ми.

— Трябва да видя твоя langiappe. — Беше мъжки глас, дрезгав и със силен акцент. — Ще се изненадаш колко много хора идват тук, но не са тези, за които се представят.

Отпуснах се по корем и се приплъзнах напред, за да надникна покрай шкафа. Линк беше прав. Ама стоеше пред черна дървена маса и стискаше дамската си чанта с двете си ръце. Краката на масата бяха във формата на птичи крака, „ноктите“ й бяха на сантиметри от малките ортопедични обувки на Ама. Виждах профила й, тъмната й кожа искреше на жълтата светлина, кокът й бе грижливо подпъхнат под шапката с цветя, с която ходеше на църква, брадичката и гърбът й бяха гордо изправени. Ако бе уплашена, не й личеше. Гордостта на Ама бе неотменна част от нейната същност, точно като гатанките й, бисквитите и кръстословиците.

— Мога да си представя — отвърна тя и отвори чантата си. Извади червеното вързопче, което креолката на улицата й бе дала.

Линк също легна до мен.

— Това е онова нещо, което жената с поничките й даде, нали? — прошепна той.

Кимнах и му направих жест с ръка да замълчи.

Мъжът зад масата се наведе напред и сега светлината го осветяваше от всички страни. Кожата му бе абаносова, по-черна и по-гладка от кожата на Ама. Косата му бе сплетена в груби, небрежни плитки, вързани на едно в основата на врата му. Канап и малки предмети, които не можех да различа, бяха завързани в плитките. Той прокара пръсти по козята си брадичка и се вгледа напрегнато в Ама.

— Дай ми го.

Протегна ръка, ръкавът на тъмната туника се плъзна назад. Китката му бе омотана с купища гривни, тънки кожени ивици, преплетени с амулети. Дланта му бе страшна — изкривена и с гладки, лъскави петна, сякаш бе изгаряна повече от веднъж.

Ама пусна вързопчето в нея, без да го докосва.

Той забеляза предпазливостта й и се усмихна.

— Вие, островните жени, сте едни и същи. Служите си с всякакви средства на изкуството ни, за да се предпазите от моята магия. Но билките и праховете ви не могат да съперничат на ръката на един бокор6.

Изкуството. Вуду. Бях чувал и преди да го наричат така. Но ако Ама осигуряваше защити срещу неговата магия, това можеше да означава само едно. Този мъж се занимаваше с черна магия.

Той отвори вързопчето и извади оттам едно-единствено перо. Проучи го отблизо, въртейки го в ръцете си.

— Виждам, че не си нарушител, затова кажи какво искаш?

Ама хвърли някаква платнена кърпичка на масата.

— Не съм нарушител, нито някоя обикновена „островна жена“, каквито си свикнал да виждаш.

Бокорът вдигна финото парче плат и се вгледа в бродерията му. Знаех какво има на кърпичката, макар да не го виждах от мястото, където бях — врабче.

Мъжът погледна кърпичката, после Ама.

— Знакът на Сула Пророчицата. Значи и ти си гадател, една от нейните наследнички? — Усмихна се широко, белите му зъби проблеснаха в мрака. — Хм, това прави тази малка визита още по-неочаквана. Какво води една гадателка в моята работилница?

Ама го изучаваше с поглед, сякаш бе една от змиите, пълзящи по стените на терариума в „магазинчето“.

— Това бе грешка. Нямам никаква работа с хора като теб. Ще се изпратя сама… — Пъхна чантичката си под мишницата и се обърна да си ходи.

— Тръгваш си толкова скоро? Не искаш ли да знаеш как да промениш картите? — Заплашителният му смях отекна из стаята. — Аз знам. — Гласът му бе спокоен и тих. — Но и ти знаеш отговора, гадателко. Затова си тук.

Ама се обърна отново към него.

— Мислиш, че това е посещение от любезност ли?

— Не можеш да промениш картите, след като са хвърлени. Не и картите, за които говорим. Съдбата е колело, което се върти без нашата ръка.

Ама стовари ръката си на масата.

— Не се опитвай да ми пробутваш тези сладкодумия, черни като душата ти. Знам, че може да бъде направено.

Бокорът постави бутилка с натрошени черупки от яйца до ръба на масата. Белите му зъби отново проблеснаха в тъмнината на стаята.

— Всичко може да бъде направено… срещу определена цена. Въпросът е какво си готова да платиш, гадателко?

— Каквото е нужно.

Потръпнах. Имаше нещо в начина, по който Ама го каза, в промяната на гласа й, която подсказваше, че невидимата линия между двамата беше изчезнала. Чудех се дали тази линия бе по-дълбока от онази, която бе преминала в нощта на Шестнайсетата луна, когато с Лена бяха използвали „Книгата на луните“, за да ме върнат обратно от мъртвите. Тръснах глава. Всички вече бяхме преминали толкова много линии.

Бокорът наблюдаваше Ама внимателно.

— Нека да видя картите. Трябва да знам с какво си имаме работа.

Ама извади купчина, която приличаше на карти таро, от чантата си, но картинките по тях не бяха правилни. Не бяха таро, а нещо друго. Подреди ги внимателно на масата, явно повтаряйки някакво предишно хвърляне. Мъжът гледаше, като разсеяно подмяташе перото между пръстите си.

Ама хвърли последната карта.

— Ето.

Той се наведе, мърморейки си на език, който не разбирах. Но си личеше, че не е доволен. Започна да разчиства неустойчивата дървена маса — бутилките и шишенцата се разбиха на земята. Приближи се ужасно близо до Ама — досега не бях виждал някой да се осмелява да прави подобно нещо.

— Гневната кралица. Небалансираните везни. Детето на мрака. Бурята. Жертвоприношението. Разделените близнаци. Кървящото острие. Счупената душа.

Изплю се и размаха перото към нея; явно това бе неговата версия на „еднооката заплаха“ на Ама.

— Гадателка от наследниците на Сула Пророчицата сигурно е достатъчно умна, за да знае, че това не е обикновено разпределение на картите.

— Да не признаваш, че не можеш да го направиш? — предизвика го Ама. — Че съм изминала целия този път за натрошени яйчени черупки и мъртви блатни жаби? Всеки обикновен шарлатан ще каже това.

— Казвам, че не можеш да платиш цената, стара жено! — повиши глас мъжът и аз застинах на място. Ама бе единствената майка, която ми бе останала. Не можех да понеса някой да й говори така.

Тя погледна към тавана и измърмори нещо. Бях сигурен, че говори на Великите, духовете на своите предци.

— Нито една частица от тялото ми не искаше да дойде в това забравено от Бога гнездо на злото…

Бокорът вдигна нещо, увито в изсъхнала змийска кожа, и започна да обикаля около Ама като животно, готвещо се за атака.

— И все пак дойде. Защото нито билките ти, нито малките ти куклички не могат да спасят ti-bon-age7. Нали така?

Ама го погледна умолително.

— Някой ще умре, ако не ми помогнеш.

— А друг ще умре, ако го направя.

— Ще оставим този спор за друг път. — Ама потупа с пръст една от картите. — Тук е смъртта, за която се притеснявам.

Мъжът погледна картата, галейки я небрежно с перото.

— Интересно… Избра този, който вече е загубен. И още по-интересно е, че си дошла при мен вместо при любимите си чародейци.

Чародейците.

Стомахът ми се преобърна. Кой вече е бил загубен? Дали говореше за Лена?

Ама си пое дълбоко дъх.

— Чародейците не могат да ми помогнат. В момента едва спасяват себе си.

Линк погледна объркан към мен. Но аз също не разбирах нищо. Как може този мъж да помогне на Ама за нещо, за което чародейците не могат?

Внезапно ме засипаха образи, които не можех да спра. Непоносимата жега. Нашествието на насекомите, нападнали всеки сантиметър от града. Кошмарите и паниката. Чародейците, които не можеха да контролират силите си или да ги използват правилно. Река от кръв. Гласът на Ейбрахам, отекващ в пещерата, където Лена се Призова сама.

Ще има последствия.

Бокорът заобиколи Ама и я погледна в лицето, изучавайки изражението й.

— Искаш да кажеш, че светлите чародейци не могат.

— Не бих могла да помоля други чародейци за помощ.

Той изглеждаше доволен от отговора й, но не по причината, поради която си мислех.

— И все пак дойде при мен. Защото мога да направя нещо, което те не могат — старата магия, която нашите хора са донесли през океана със себе си. Магия, която може да бъде контролирана и от смъртни, и от чародейци.

Говореше за вуду, религията, родена в Африка и Карибските острови.

— Те не разбират ti-bon-age.

Ама го изгледа така, сякаш искаше да го превърне в камък с погледа си, но не си тръгна.

Нуждаеше се от него, макар да не разбирах защо.

— Назови цената си — каза тя с треперлив глас.

Наблюдавах го как я гледа пресметливо, изчислявайки цената на молбата й и това, което можеше да вземе от нея. Те бяха противоположни сили, работещи с една магия, но в двата й различни края — като Светлината и Мрака в чародейския свят.

— Къде е сега? Знаеш ли къде го крият?

— Какво да крият? — прошепна ми Линк.

Поклатих глава. Нямах представа за какво говореха.

— Не е скрит. — За първи път Ама отвърна на погледа му. — Свободен е.

Отначало той не реагира, сякаш мислеше, че не е чул правилно. Но когато осъзна, че Ама говори сериозно, мина обратно зад масата и се наведе над колодата карти. Чувах режещите нотки на креолския френски в дрезгавия му глас.

— Ако това, което казваш, е вярно, стара жено, има само една цена.

Ама прокара ръка над картите и ги събра в купчинка.

— Знам. Ще я платя.

— Разбираш ли, че няма връщане назад? Няма начин да бъде разтурено туй, което ще бъде сторено. Ако си играеш с колелото на съдбата, то ще продължи да се върти, докато те смаже по пътя си.

Ама подреди картите и ги прибра обратно в чантата си. През сенките и бледата светлина виждах, че ръцете й треперят.

— Стори каквото е нужно и аз ще направя същото. — Затвори чантата си и се обърна. — В крайна сметка колелото ще се стовари върху всички ни.