Прелестен хаос

6.XII Счупената душа

— Итън!

Лена пищеше, а не можех да я намеря. Опитах се да тичам, но продължавах да падам, защото земята се движеше под краката ми. Паважът на главната улица се тресеше толкова силно, че в очите ми летяха камъчета и кал. Пътят се разтвори и имах чувството, че стоя на ръба на две тектонични плочи, които се блъскаха една в друга.

Стоях там, стъпил с по един крак на противоположните плочи, докато светът се тресеше и процепът в земята ставаше все по-широк. Пукнатината вече бе огромна и знаех, че ще пропадна вътре. И зейваше все повече.

Беше само въпрос на време.

— Итън!

Чувах гласа на Лена, но не я виждах.

И тогава погледнах в пукнатината и я видях — далече под мен.

И после пропаднах…

Подът ми бе по-твърд от обикновено.

Лена!

Чух гласа й, замаян и още сънен.

Тук съм. Било е само сън.

Обърнах се по гръб и се опитах да успокоя дишането си. Отметнах чаршафа си.

Всичко е наред.

Знаех, че не звуча много убедително.

Сериозно, Итън. Как ти е главата?

Кимнах, макар че тя не можеше да ме види.

Главата ми е добре. Но се притеснявам за земните тектонични плочи.

Лена замълча за няколко секунди.

И за мен.

Да, Лена. И за теб.

Тя знаеше, че когато крещях името й така, беше преживяла поредния ужасяващ край в някой от моите сънища, които не бяхме споделяли от Седемнайсетата луна насам. А сънищата ми ставаха все по-лоши, не по-добри.

Всичко е заради това, което преживяхме през лятото, Итън. И аз все още го преживявам.

Но аз не й казах, че това ми се случваше всяка нощ и не само тя беше в опасност този път. Не мисля, че щеше да иска да знае колко и какво точно преживявах аз, отново и отново. Не желаех да разбере, че за мен това сега бе начин на живот.

Имаше още нещо, което бе станало част от начина ми на живот. Отговорът на въпроса, който Ама отказваше да ми даде, а аз не можех да открия сам. Но бях убеден, че има и друг, който го знаеше, и най-накрая бях събрал кураж да го посетя.

Само дето не знаех дали ще успея да го накарам да ми каже.

Навън бе тъмно като в рог, когато излязох и затворих входната врата зад себе си. Обърнах се и видях Лусил, която седеше на верандата и ме наблюдаваше.

— Не ти ли стигаше мотаенето из Тунелите последния път?

Лусил наклони главичката си на една страна, нейният обичаен отговор.

— Добре тогава, да тръгваме.

Чух раздиране на въздуха. По-скоро дращене и някакво пльоскане, ако трябва да съм точен.

Завъртях се бързо. Не бях готов за още едно посещение от Ейбрахам. Но този път не беше той. Линк лежеше проснат по гръб, в средата на храстите в двора ни.

— Човече, това Пътуване има нужда от много тренировки — измърмори той, докато се измъкваше от храстите и се изтупваше. — Накъде сме тръгнали?

— Откъде знаеш, че отивам някъде? Да не си се ровил из главата ми?

Ако го беше направил, щях да го убия.

— Казвал съм ти и преди, нямам никакво желание да се ровя в тази адска бездна. — Махна няколко клонки от тениската си на „Айрън Мейдън“. — Аз не спя, нали ти казах? Мотая се навън и те чух как се измъкваш. Това е една от моите суперсили. И така, накъде сме?

Не бях сигурен дали трябваше да му кажа. Но истината беше, че не ми се ходеше сам.

— Ню Орлиънс.

— Ти не познаваш никого в… — започна Линк, после се сепна и поклати глава. — Защо винаги ме мъкнеш по гробища и крипти? Не може ли някой път да се помотаем на място, което не е пълно с мъртъвци?

Още един въпрос, на който не можех да отговоря.

Гробницата на вуду царицата Мари Лаво си беше същата. Загледах се в хиксовете, издълбани във вратата, и се запитах дали не трябва и ние да оставим своя — в случай че никога не излезем оттук. Но нямахме време да му мислим много, защото Линк отвори вратата след секунди и вече бяхме вътре.

Скърцащите, гнили стълби бяха все още там, водещи право в мрака. Както и димът, и отвратителната миризма, която полепваше по тялото и си оставаше там, дори след като си вземеш душ.

Линк се закашля.

— Билки и бензин. Гадост.

— Шшш. Тихо.

Стигнахме долу и видях магазинчето, работилницата, или както се наричаше това ужасно място. Отстрани идваше бледа светлина и осветяваше стъклениците и шишетата. Кожата ми настръхна при вида на влечугите и малката мишка, която отчаяно се опитваше да избяга. Лусил пристъпваше близо до мен, сякаш се боеше, че може да свърши в някой от тези буркани.

— Откъде сме сигурни, че си е у дома? — прошепна Линк.

Преди да отговаря, зад нас се чу глас.

— Винаги съм си у дома, в една или друга форма.

Познах гробовния глас и тежкия акцент на бокора. Кожата му беше без бръчки, но по лицето му имаше много белези. Отблизо изглеждаше още по-страшен. Белезите приличаха на прорези и пробойни, направени от създание, което май не беше в някоя от онези стъкленици. Дългите му плитки бяха раздърпани и виждах дрънкулките, завързани в тях. Метални символи и амулети, кости и мъниста, които бяха толкова здраво преплетени, че бяха станали част от косата му. Държеше в ръка дървен жезъл, обвит в змийска кожа.

— Съжаляваме, че… идваме така… — започнах аз.

— Позволих ли ви да говорите? — прекъсна ме той, а ръката му стисна жезъла. — Проникването е нарушение на закона. На моя закон и на вашия.

— Не сме дошли, за да крадем или нещо такова… — Гласът ми още трепереше. — Търсим вас. Имам въпрос и мисля, че вие сте единственият човек, който може да ми даде отговорите.

Очите на бокора се присвиха и той потърка замислено козята си брадичка. Може би го бяхме заинтригували, а може би обмисляше какво да прави с телата ни, след като ни убие.

— И какво, млади господа, ви кара да мислите, че знам тези отговори?

— Ама. Искам да кажа, Амари Тредо. Тя беше тук. Искам да знам защо — казах твърдо аз и този път определено привлякох вниманието му. — Мисля, че е било свързано с мен.

Той ме огледа внимателно.

— Значи ти си този. Интересно, че си дошъл тук, младежо, а не при твоята гадателка.

— Тя не ми казва нищо.

Имаше нещо в изражението му, което не можех да разгадая.

— Оттук.

Последвахме го в стаята с дима, пушеците и тегнещата мирис на смърт. Линк вървеше до мен и ми прошепна:

— Сигурен ли си, че това е добра идея?

— Имам си инкубус с мен, нали?

Шегата не беше подходяща, но бях толкова уплашен, че едва мислех.

— Четвърт инкубус — пое си дълбоко дъх Линк. — Да се надяваме, че ще е достатъчно.

Бокорът застана зад дървената маса, а аз и Линк бяхме с лице срещу него от другата й страна.

— Какво знаеш за моите дела с гадателката?

— Знам, че дойде при вас за едно гледане на карти, което не беше харесала.

Не исках да разкривам нищо повече. Бях уплашен, че ще разбере, че не идваме тук за първи път.

— Какво казваха картите? Защо се нуждаеше от помощта ти?

Той ме оглеждаше внимателно, сякаш можеше да види през мен. Леля Дел гледаше по същия начин, когато разкриваше пластовете на времето в дадено пространство.

— Това са два въпроса и само единият от тях е от значение.

— Кой?

Очите му искряха в мрака.

— Твоята гадателка се нуждаеше от помощта ми за нещо, което не можеше да направи сама. Да събере ti-bon-age, да закърпи шевовете, които са се разкъсали.

Нямах представа за какво говореше. Какви шевове закърпваше Ама?

Линк също не разбираше.

— Ти… какво? За какво говорим тук?

Очите на бокора бяха вперени в мен.

— Наистина не знаеш какво те очаква, нали, момче? Това, което ни наблюдава сега.

Не можех да си отворя устата.

Наблюдава ни сега.

— Какво… Какво е то? — едва пророних аз. — Как да се отърва от него?

Бокорът отиде до терариума, пълен с извиващи се змии, и вдигна капака.

— Пак два въпроса. Мога да отговоря само на единия.

— Какво ме наблюдава? — попитах с треперещ глас. Ръцете ми трепереха, цялото ми тяло, всяка част от мен.

Бокорът извади една змия, тялото й беше в черно, червено и бяло. Змията се уви около ръката му, но мъжът повдигна внимателно главата й, сякаш знаеше, че може да го нападне и да го ухапе.

— Ще ти покажа.

Поведе ни към средата на стаята, в близост до източника на гадния дим, огромен стълб, който приличаше на свещ, правена на ръка. Лусил се шмугна под най-близката маса, криейки се от пушека — или от змията, или от лудия тип, който носеше нещо като черупки от яйца към една купа. Натроши черупките с една ръка, а с другата продължаваше внимателно да придържа главата на змията.

— Ti-bon-age означава да бъдеш цял, един. Никога да не разкъсваш същността си, своята душа. — Затвори очи. — Ще призова Калфу23. Имаме нужда от помощта на могъщ дух.

Линк ме сръга в ребрата.

— Не съм сигурен, че това ми харесва, човече.

Бокорът започна да говори. Разпознах някои думи от френския креолски на Туайла, но той бе смесен с език, който никога преди не бях чувал. Думите бяха приглушени, като че ли бокорът говореше на някого, достатъчно близо до него, за да чува шепота му.

Не знаех какво се очакваше да видим, но едва ли щеше да бъде по-странно от леля Пру, която излизаше извън тялото си, или от Лилум, която влизаше в телата на други хора — като мисис Инглиш.

Димът започна да се извива бавно и да става по-плътен. Гледах как се вие и приема форма. Бокорът вече пееше по-силно. Димът стана от черен сив, а змията започна да съска. Някой се появи в дима. Бях виждал нещо подобно и преди, в гробището „Бонавентура“, когато Туайла призова духа на майка ми.

Не можех да сваля очи от гледката пред мен. Тялото се оформяше от най-долната част, точно като майка ми. Първо стъпалата, после краката…

— Какво, по дяволите… — възкликна Линк и се опита да отстъпи назад, но спря.

Торсът и ръцете.

Лицето беше последният елемент.

Лице, което можех да позная навсякъде.

Моето.

Подскочих и се запрепъвах назад.

— Мамка му! — извика Линк, но гласът му ми прозвуча много далечно.

Паниката ме завладя като две силни ръце, които стискаха врата ми. Фигурата започна да избледнява.

Но преди това да стане, Блудникът проговори.

— Аз чакам.

След това изчезна.

Бокорът спря да напява, димящата свещ изгасна и всичко свърши.

— Какво беше това? — попитах аз, взирайки се във вещера. — Защо има Блудник, който прилича на мен?

Мъжът се върна до терариума и пусна змията при останалите.

— Той не прилича на теб. Това е ti-bon-age. Другата половина на душата ти.

— Какво каза?

Бокорът взе кибрит и запали отново свещта.

— Половината ти душа е при живите, половината — при мъртвите. Остави я зад себе си.

— Къде съм я оставил?!

— В отвъдния свят, когато умря — отговори той и в гласа му прозвуча досада.

Когато умрях.

Говореше за нощта, в която Лена и Ама ме върнаха, нощта на Шестнайсетата луна.

— Как е възможно?

Бокорът изви китката си и клечката угасна.

— Ако се върнеш прекалено бързо, душата ти може да се счупи. Да се раздели. Едната половина отива при живите, но другата остава при мъртвите. Пленена между тези два свята, обвързана с липсващата половина, докато двете не се съберат отново.

Разделена.

Не можеше да е вярно. Сигурно изперкалият тип не обясняваше нещо правилно. Как бе възможно да имах само половин душа? Какво ставаше с другата част? Къде отива…

Обвързана с липсващата половина.

Знаех какво ме бе следвало през цялото това време, криейки се в сенките.

Аз — другото ми аз.

Това бе причината да се променям, да се изгубвам все повече с всеки изминал ден. Причината вече да не харесвам шоколадово мляко и бърканите яйца на Ама. Да не помня какво има в кутиите за обувки в стаята ми или телефонния си номер. Причината внезапно да стана левичар.

Краката ми се подкосиха и почувствах, че залитам напред. Виждах как подът приближава към мен. Една ръка ме сграбчи и ме дръпна назад. Линк.

— Е, как да съберем тези две половини заедно? Има ли заклинание, или нещо подобно? — попита нетърпеливо той, като че само очакваше отговора, за да ме метне на рамо и да побегне към къщи.

Бокорът отметна глава назад и се разсмя. Когато проговори, имах чувството, че гледа право през мен.

— Нужно е много повече от заклинание. Затова твоята гадателка дойде при мен. Но не се тревожи, с нея имаме споразумение.

Сякаш ме заляха с кофа ледена вода.

— Какво споразумение?

Спомних си какво бе казал на Ама, в нощта, когато я проследихме дотук. Има само една цена.

— Каква е цената? — изкрещях аз, а гласът ми отекна в ушите ми.

Бокорът повдигна жезъла си и го насочи към мен.

— Тази нощ вече ти разкрих прекалено много тайни.

Усмихна се, целият мрак и цялото зло бяха вложени в гротескната усмивка на това жестоко човешко лице.

— Защо да не платим на теб? — попита Линк.

— Вашата гадателка ще плати достатъчно висока цена от името на всички ви.

Щях да го попитам пак, но знаех, че повече нямаше да ни каже нищо. А и ако имаше още по-дълбоки тайни от тази, не желаех да ги знам.