Прелестен хаос

15.IX Изабел

— Сигурна ли си, че това е пътят?

Бяхме слезли от главния път, южно от Чарлстън. Къщите се бяха променили от традиционните викториански домове с веранди от всички страни и бели кулички, простиращи се към облаците в… нищо. Постройките бяха изчезнали, заменени от тютюневи полета и тук-там пръснати из тях схлупени плевни.

Лена погледна листа в скута си.

— Това е пътят. Баба каза, че няма много други къщи близо до старата… до мястото, където преди е била моята къща.

Когато Лена ми каза, че иска да види родната си къща, ми се стори логично — за около десет секунди. Защото това не беше просто къщата, в която бе направила първите си стъпки и бе писала за първи път с молив по стените. Това бе и мястото, където бе умрял баща й. Където и Лена е можела да умре, когато майка й подпалила пожара, точно преди първия й рожден ден.

Но тя настоя и не успях да я разубедя по никакъв начин.

Не бяхме обсъждали това, което чухме в кабинета на Макон, но знаех, че то е част от пъзела. Макон смяташе, че миналото на Лена и Джон съдържа някаква следа към решението на това, което се случваше в чародейския и в смъртния свят. Това бе причината да пътуваме сега сред тази пустош.

Леля Дел се наведе напред от задната седалка на волвото. Лусил се бе разположила в скута й.

— Не ми се струва познато, но може и да греша.

Това беше доста пренебрежително изказване. Леля Дел бе последният човек, когото бих питал за посоката, освен ако не се намирахме в Тунелите. А напоследък се колебаех дали и там вече няма да се обърка. Посещението на овъглените останки на родната къща на Лена бе лоша идея, но вземането на леля Дел с нас бе направо ужасна. Откакто Лена се бе Призовала, всички се бяха променили, но случилото се бе отразило най-много на леля й.

Лена посочи навън, през прозореца ми.

— Мисля, че е тук. Чичо Макон каза да гледаме за отбивка вляво.

Ограда с бяла лющеща се боя ограждаше пътя. Пред нас се виждаше дупка в нея.

— Това е.

Завих между изкривените стълбове; чувах по-учестеното дишане на Лена. Хванах ръката й и моят пулс също се разбърза.

Сигурна ли си, че искаш да го направим?

Не. Но трябва да разбера какво се е случило.

Лена, ти знаеш какво е станало.

Тук е започнало всичко. Тук майка ми ме е държала в ръце още като бебе. Тук е решила да ме намрази.

Тя е била тъмен чародеец. Не е била способна да обича.

Лена се облегна на рамото ми, докато аз продължавах да шофирам по прашния път.

Част от мен също е Мрак, Итън. И въпреки това те обичам.

Настръхнах. Лена не беше Мрак, не и като майка си.

Не е същото. Ти си и Светлина.

Знам. Но Сарафина не е изчезнала. Тя е някъде там, с Ейбрахам, чакат… Колкото повече знам за нея, толкова по-подготвена ще бъда за следващата ни битка.

Не бях сигурен, че това е истинската цел на пътуването ни. Но нямаше значение. Защото, когато спрях пред останките от къщата, нещо друго се изправи пред нас.

Реалността.

— Звездите ми… — прошепна леля Дел.

Бе по-ужасно от пожълтелите снимки в архивите на майка ми — онези, на които се виждаше какво е останало от плантациите след Големия пожар по време на Гражданската война — черни скелети на някога великолепни къщи, овъглени рамки, празни и опустошени като градовете, през които минавали войските на Севера.

От тази къща, стария дом на Лена, бяха останали само основите, изпочупени и разпадащи се сред почернялата пръст. Нищо не бе израснало отново тук. Сякаш самата земя бе уплашена от станалото на това място.

Как е могла Сарафина да причини подобно нещо на семейството си?

За нея сме били без всякакво значение. Това го доказва.

Лена пусна ръката ми и се запъти към оскъдните останки.

Да вървим, Лена. Не си длъжна да го правиш.

Тя ме погледна — и в зеленото, и в златното й око се четеше непоколебима решителност.

Напротив, трябва да го направя.

Обърна се към леля Дел.

— Трябва да видя какво е станало тук. Преди… това.

Искаше леля й да използва силите си, за да премахне пластовете на миналото и Лена да види къщата такава, каквато някога е била — и по-важното, да види вътре в нея.

Леля Дел изглеждаше по-нервна от обикновено, кокът й се разхлаби и няколко кичура коса избягаха от него, докато се приближавахме към Лена.

— Силите ми напоследък са малко непокорни. Може да не успея да намеря точния момент, който търсиш, скъпа.

Кой беше този момент? Пожарът? Не знаех дали ще мога да го понеса. Нито дали Лена щеше да го понесе.

— А може и изобщо да не проработят — допълни извинително леля Дел.

Поставих нежно ръката си на врата на Лена. Кожата й бе гореща.

— Поне опитай, моля те…

Лицето на Лена излъчваше болка и тъга и леля Дел погледна към разпилените изгорени дървени дъски в основата на къщата. Кимна и протегна ръка. Тримата седнахме на черната земя и се хванахме за ръце. Жегата ни заливаше като ударна вълна, имах чувството, че ще разпали огън вътре в нас.

— Добре…

Леля Дел се загледа напрегнато към изпочупените дъски и подготви силите си на Палимпсест, за да ни покаже историята на това, което бе останало от това място.

Въздухът около нас се раздвижи, отначало бавно. Светът се завъртя около мен и тогава за частица от секундата я зърнах. Сянката, която се движеше прекалено бързо и все не успявах да видя. Онази, която почувствах в часа по английски и която ме следваше из училище. Онази, от която не можех да избягам. Гледаше, сякаш можеше да види това, което щеше да ни разкрие леля Дел в пластовете на своето видение.

После в миналото се отвори врата и аз надникнах в нечия спалня…

Стените бяха светли, блещукащо сребристи, на тавана имаше малки бели светлинки, като звезди в магическо небе. Момиче с дълги черни къдрици стоеше до прозореца и се взираше в истинското небе. Познавах тези къдрици и красивия профил — беше Лена. Но момичето се обърна, държейки някакъв вързоп в ръцете си, и осъзнах, че не е тя. Беше Сарафина, златистите й очи сияеха. Погледна към вързопа, който се оказа, че е бебе, протягащо малките си ръчички към нея. Сарафина подаде пръст и бебето го стисна. Тя погледна към детето в прегръдките си и му се усмихна. Ти си толкова специално момиче и винаги ще се грижа за теб…

Вратата се затвори.

Зачаках да се отвори друга, както винаги ставаше — вратите се появяваха една след друга като във верижна реакция. Но нищо не стана. Небето отново изплува пред очите ми, но за минута виждах всичко двойно. И двете лели Дел пред мен изглеждаха много объркани.

— Съжалявам… преди не се е случвало нищо подобно. Просто няма смисъл…

Само че имаше. Силите на леля Дел бяха разбъркани и засегнати от Призоваването, както на всички други. Преди можеше да застане където и да е и да види отделни частици от миналото, настоящето и бъдещето, като страници на прелистващи се книжки. Сега някои страници липсваха и тя бе успяла да надзърне само в миналото.

Леля Дел видимо бе разтърсена и изглеждаше по-объркана от всякога. Подадох й ръка, за да й помогна да се изправи.

— Не се тревожи, лельо Дел. Макон ще измисли как да… оправи всичко.

Струваше ми се, че това бяха подходящите думи за момент като този, макар да бе пределно ясно, че Гатлин — а може би дори и целият свят — бе на път да се разпадне.

Лена също изглеждаше така. Стана и отиде до останките от къщата, сякаш можеше да открие къде е била спалнята, която видяхме във видението. Без предупреждение заваля дъжд и ярка мълния разсече небето. Скакалците се разпръснаха, а след секунди целият бях подгизнал.

Лена?

Стояхме там, в дъжда, също като първата нощ, в която се срещнахме, на път номер 9. Тя изглеждаше почти същата и все пак бе различна.

Полудявам ли или наистина изглеждаше, че Сарафина я е било грижа за мен?

Не полудяваш.

Но, Итън, това е невъзможно.

А може би не е.

Дъждът спря внезапно, слънцето отново засия след мрачния порой. Сега това се случваше постоянно — силите на Лена се люшкаха между крайностите и тя не можеше да ги контролира.

— Какво правиш? — извиках аз, като се опитах да я настигна.

— Искам да видя какво е останало.

Не говореше за камъните и изгореното дърво. Лена искаше да открие някакво чувство, за което да се хване, доказателство за щастливия момент, който може би бе изживяла тук.

Последвах я до основите на къщата, които сега приличаха по-скоро само на една порутена стена. Не знам дали беше просто плод на въображението ми, но колкото повече се приближавахме към овъглените останки, толкова повече усещах мириса на пепел. Виждаше се къде са били стъпалата, водещи към верандата, която вече я нямаше. Бях достатъчно висок, за да видя от другата страна на стената. Там нямаше нищо освен дупка, пълна с натрошен цимент, и гниещи почернели парчета дърво, разпилени по земята.

Лена коленичи в калта. Протегна се към нещо с размера на кутия за обувки.

— Какво е това? — Макар да бях почти до нея, ми беше трудно да го различа.

— Не съм сигурна. — Изтри калта с дланта си, разкривайки ръждясал метал. От едната страна имаше разтопена ключалка. — Това е сейф.

Подаде ми кутията. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше.

— Ключалката е разтопена, но мисля, че мога да я отворя. — Огледах се наоколо и вдигнах един камък, за да го използвам като лост, но в този миг се чу щракане и металната ключалка се отвори от само себе си. — Какво…?

Лена сви рамене.

— Понякога силите ми все още действат така, както искам — усмихна се тъжно тя и подритна едно камъче с обувката си. — Друг път — не…

Макар кутията да бе обгоряла и вдлъбната от едната страна, бе успяла да съхрани съдържанието вътре: сребърна гривна с гравиран надпис, оръфано копие на „Големите надежди“ на Дикенз, снимка на Сарафина в синя рокля и на тъмнокосо момче на училищен бал. Зад тях имаше някакъв безличен екран, като онзи, на който бяхме позирали с Лена на зимния бал в салона. Имаше и още една снимка, пъхната под гривната — бебешка снимка на малко момиченце. Знаех, че е Лена, защото приличаше напълно на бебето, което Сарафина държеше в ръцете си във видението.

Лена докосна ръба на бебешката снимка и я вдигна над кутията. Светът около нас започна да избледнява, слънчевата светлина бързо се превърна в мрак. Знаех какво става, но този път не ставаше с мен. Аз последвах Лена във видението, както тя ме бе последвала преди в деня, в който седях със Сестрите в църквата. След секунди калната земя се превърна в трева…

Изабел се тресеше силно. Тя знаеше какво се случва, но трябваше да има грешка. Това беше най-големият й страх, кошмарите, които я преследваха, откакто бе съвсем малка. Не биваше да се случва на нея — тя беше Светлина, не Мрак. Толкова упорито се стараеше да върши нещата правилно, да отговори на очакванията на близките си. Как можеше да бъде нещо друго, освен Светлина след всичко това? Но докато опустошителната студенина си проправяше път през вените й, Изабел осъзнаваше, че е сгрешила; не беше грешка. Ставаше Мрак.

Луната, нейната Шестнайсета луна, бе пълна и сияйна. Изабел се взираше в нея и усещаше как рядката дарба, която семейството й бе сигурно, че тя притежаваше — силите на Самородна, се превръщаше в нещо друго. Скоро мислите и сърцето й нямаше да бъдат нейни. Тъга, унищожение и омраза щяха да прогонят всичко друго от съзнанието й. Всичко добро.

Мислите й я измъчваха, но физическата болка бе непоносима, сякаш тялото й се разкъсваше на две и се обръщаше с вътрешностите навън. Насили се да се изправи на крака и да се затича. Имаше само едно място, където можеше да отиде. Премигна силно, зрението й се замъгляваше от златиста мъгла. Сълзите изгаряха кожата й. Не можеше да е вярно.

Докато стигна до къщата на майка си, направо не й беше останал дъх. Изабел се пресегна над вратата и докосна горната греда. Но за първи път вратата не се отвори. Започна да блъска по нея силно и продължително, ръцете й прокървиха и се нарязаха, но тя не спря. Най-накрая се предаде, отпусна се на земята и облегна лице до безмилостното дърво.

Когато вратата се отвори рязко, Изабел падна по лице върху мраморния под на коридора. Но дори и това не можеше да се сравни с болката, раздираща отвътре тялото й. Чифт черни кожени ботуши застанаха на сантиметри от лицето й. Изабел се вкопчи бясно в краката на майка си.

Емалин издърпа дъщеря си нагоре.

— Какво става? Какво има?

Изабел се опита да прикрие очите си, но бе невъзможно.

— Това е грешка, мамо. Знам как изглежда, но съм си същата. Все още съм си аз.

— Не. Не може да бъде — възкликна Емалин и повдигна брадичката на дъщеря си, за да види очите й. Те бяха жълти като слънцето.

Момиче, не много по-голямо от Изабел, слезе по вътрешното вито стълбище, прескачайки по две стъпала наведнъж.

— Мамо, какво става?

Емалин се обърна, избута Изабел зад гърба си.

— Прибери се в стаята си, Делфин!

Но не можа да прикрие блестящите жълти очи на Изабел. Делфин застина.

— Мамо?

— Казах да се прибереш! Нищо повече не можеш да направиш за сестра си! — Гласът й се прекърши. — Прекалено късно е.

Прекалено късно? Майка й нямаше това предвид… не би могла…

Изабел обви ръце около майка си и Емалин подскочи, сякаш бе ужилена. Кожата на Изабел бе студена като лед.

Емалин се обърна и хвана дъщеря си за раменете. По лицето й се стичаха сълзи.

— Не мога да ти помогна. Няма какво да се направи…

Светкавица разсече черното небе. Мълнията разцепи на две големия стар дъб, който хвърляше сянката си върху къщата им. Разцепеният ствол се стовари върху част от покрива. На горния етаж се счупи прозорец, звукът на стъкло отекна из цялата къща.

Изабел никога не бе виждала това изражение на лицето на майка си. Но го позна.

Страх.

— Това е грешка. Аз не съм…

Мрак. Изабел дори не успя да се насили да каже думата.

— Няма грешки. Не и когато става дума за проклятието. Призоваваме се или като Светлина, или като Мрак. Няма нищо между тях.

— Но, мамо…

Емалин поклати глава и избута Изабел отвъд прага.

— Не можеш да останеш тук. Вече не.

Очите на Изабел се разшириха.

— Баба Катрин няма да ми позволи да остана тук. Няма къде да отида. — Вече плачеше неудържимо. — Мамо, моля те, помогни ми! Можем да се справим заедно с това. Аз съм ти дъщеря.

— Вече не.

Делфин досега бе мълчала, но не можеше да повярва на това, което чу.

— Мамо, това е Изабел! Трябва да й помогнем!

Емалин погледна Изабел и си спомни деня, в която тя се бе родила. Денят, в който мълчаливо бе избрала истинското име на дъщеря си. Беше си представяла как ще го сподели с нея — взирайки се в красивите й зелени очи, докато отмята черните къдрици зад ушите й. Емалин погледна в искрящите жълти очи на дъщеря си.

— Името й вече не е Изабел. Казва се Сарафина.

Истинският свят бавно изплува пред очите ми. Лена стоеше на няколко стъпки, все още с кутията в ръце. Виждах как ръцете й трепереха, очите й бяха пълни със сълзи. Не можех да си представя какво изпитваше в този момент.

Във видението Сарафина бе просто момиче, чиято съдба бе предрешена, въпреки волята му. Нямаше и следа от чудовището, което познавахме. Така ли ставаше? Отваряш очите си и целият ти живот е различен?

Лена? Добре ли си?

Очите ни се срещнаха, но тя не ми отговори веднага. Когато го направи, гласът й прозвуча спокойно и равно в съзнанието ми.

Тя е била точно като мен.