Прелестен хаос

22.XII Краят

Стоях на върха на бялата водна кула, втренчен в Луната. Нямах сянка, нямаше и никакви звезди — или поне не можех да ги видя. Съмървил се простираше пред мен, разпръснати малки светлинки, чак до чернотата на пресъхналото езеро, което някога беше щастливо място за мен и за Лена. Поне едно от нашите щастливи и любими места. Но сега бях сам. И не се чувствах щастлив. Не чувствах нищо, освен страх — и сякаш всеки миг щях да повърна.

Все още чувах писъците на Ама.

Отпуснах се на колене за секунда, подпирайки се с ръце на боядисания метал. Погледнах надолу и видях сърце, изрисувано с черен маркер. Усмихнах се при спомена как Лена го бе нарисувала тук и се изправих.

Време е. Вече няма връщане назад.

Погледнах към малките светлинки, сякаш очаквах да ми дадат куража да извърша немислимото. Стомахът ми се преобърна, изпитвах гадене и тежест, нещо беше напълно сбъркано.

Но знаех, че така е правилно.

Затворих очи и усетих удара в кръста си, който изкара въздуха от дробовете ми, ръцете, които ме влачеха по металната стълба. Успях да го зърна за миг — него, мен — когато челюстта ми се удари в перилото на стълбата, и се препънах.

Той се опитваше да ме спре. Това бе правил през цялото това време в сънищата ми.

Помъчих се да го отблъсна. Наведох се и видях как едни черни кецове ритат във въздуха. После видях как удрят. Бяха толкова стари и оръфани, че можеха да бъдат моите. Така го помнех от съня си. Така се предполагаше да стане.

Какво правиш?

Този път той питаше мен.

Метнах го на пода и противникът ми се приземи по гръб. Хванах го за яката на ризата му, а той хвана мен. Гледахме се в очите и там другата половина на душата ми видя истината.

И двамата щяхме да умрем. Щяхме да бъдем заедно, когато това щеше да се случи.

Извадих старата бутилка от кока-кола, която Ама бе оставила по-рано на кухненската маса. Ако цяло бутилково дърво можеше да улови купища души, може би една бутилка щеше да успее да задържи моята.

Аз чакам.

Видях как лицето му се променя.

Очите му се разширяват.

Той се хвърли към мен.

Нямаше да го пусна.

Взирахме се в очите си и се стискахме за гърлата.

Докато се претъркулвахме

през ръба на водната кула

и падахме

по целия път

надолу,

мислех

само

за

едно.

Л

Е

Н

А

Деветнайсет луни…