Прелестен хаос

7.IX Дребни проблеми

Има нещо в това да влезеш в училище, хванат ръка за ръка с човека, когото обичаш. Странно е, но не лошо странно. Най-прекрасното странно. Спомнях си как преди гледах двойките, които се движеха залепени като спагети. Има толкова много начини да се долепиш за някого. Ръце, метнати през вратовете, ръце, пъхнати на кръст в джоба на другия. Не можехме просто да вървим, без раменете ни да не потърсят начин да се допрат, сякаш телата ни гравитираха по собствена воля едно към друго.

Трябваше да съм свикнал досега, но все още се чувствах особено, когато вървяхме по коридора и всички зяпаха Лена. Тя винаги е била най-красивото момиче в училище, независимо какъв цвят бяха очите й. Освен това всички я познаваха. Тя си беше такава — имаше свои вътрешни сили и не говоря само за свръхестествените. Момчетата не можеха да се въздържат да не я загледат, без значение какво беше направила или колко откачено изглеждаше или се държеше.

И сега я зяпаха по същия начин.

Успокой се, любовнико.

Лена се бутна закачливо в мен.

Бях забравил каква е тази разходка. След шестнайсетия й рожден ден я губех с всяка минута, с всеки час. В края на учебната година се бе отдалечила от мен толкова, че дори не успявах да я засека по коридорите на училище. Беше само преди няколко месеца. Но сега, когато бяхме отново заедно, си припомних усещането.

Не ми харесва как те гледат.

Как?

Спрях и докоснах лицето й под луната — красивото петно по рождение на скулата й. И през двама ни премина тръпка и аз се приближих, за да открия устните й.

Ето така.

Тя ме отблъсна с усмивка и ме повлече по коридора.

Схванах. Но мисля, че си се объркал. Виж.

Емъри Уоткинс и другите момчета от баскетболния отбор гледаха втренчено покрай нас, когато подминахме шкафчето му. Той дори ми кимна леко.

Съжалявам, че те разочаровам, Итън, но те не гледат мен.

Чух гласа на Линк.

— Как сте, пичове? Ще постреляме ли този следобед или какво?

Удари с юмрук за поздрав юмрука на Емъри и продължи по коридора. Но те не гледаха и него.

Ридли вървеше на крачка зад нас. Прокарваше бавно дългите си розови нокти по заключените вратички на шкафчетата. Когато стигна до това на Емъри, бавно го затвори.

— Здравейте… момчета.

Така, както изговаряше бавно думите, Ридли все още звучеше като Сирена.

Емъри застина на място, а тя го подмина, докосвайки с пръсти гърдите му. С черната си пола показваше толкова много от голите си крака, че този вид трябваше да бъде забранен със закон. Целият отбор се обърна, да я изгледа.

— Коя е приятелката ти? — попита Емъри Линк, без да сваля очи от Ридли. Беше я виждал и преди — в магазина, когато и аз я видях за първи път, и на зимния бал — тогава тя съсипа физкултурния салон, но сега търсеше специално представяне, по-отблизо, по-лично.

— Кой се интересува? — попита Ридли, като наду голямо балонче с дъвката си.

Линк я погледна и я сграбчи за ръката.

— Никой.

Учениците се разделиха от двете им страни и им разчистиха пътя, докато една бивша Сирена и един четвърт инкубус тръгнаха заедно по коридора, за да завладеят гимназия „Джаксън“. Чудех се какво ли щеше да каже Ама за това.

Да се свети името на Младенеца. И небесата да са ни на помощ.

— Шегуваш ли се? Наистина ли се предполага да си държа нещата в този миризлив ковчег?

Ридли се взираше в шкафчето, сякаш очакваше оттам да изскочи нещо.

— Рид, била си и преди в училище, имала си шкафчета — каза търпеливо Лена.

Ридли отметна розово-русите си кичури назад.

— Явно съм блокирала спомените си. Може би съм преживяла посттравматичен стрес.

Лена й подаде комбинацията за шкафчето й.

— Не си длъжна да го използваш. Но може да си прибираш вътре учебниците, за да не трябва да ги разнасяш постоянно.

— Учебници? — Ридли изглеждаше отвратена. — Да ги разнасям?

Лена въздъхна.

— Ще ги получиш днес в часовете си. И да, ще трябва да ги носиш със себе си. Знаеш как стават нещата в училище.

Братовчедка й намести блузата си, за да разкрие още малко рамо.

— Последния път, когато бях в училище, бях Сирена. Всъщност не посещавах много часовете и определено не ми се налагаше да нося нищо.

Линк постави тежката си ръка на рамото й.

— Хайде! Имаме общ час. Ще ти покажа как се прави в стил „Линк“.

— Така ли? — попита скептично Ридли. — И как това ще подобри нещата?

— Ами… за начало… не се включват никакви учебници.

Той изглеждаше повече от доволен, че ще бъде с нея в една и съща стая. Очевидно не искаше да я изпуска от поглед.

— Ридли, чакай! — Лена размаха една папка с листа към нея. — Това ще ти трябва.

Ридли обаче хвана Линк за ръката и не й обърна внимание.

— Спокойно, братовчедке. Има кой да ми заеме лист-два.

Затворих шкафчето си.

— Баба ти е голяма оптимистка.

— Мислиш ли?

Като всички наоколо и аз гледах как Линк и Ридли влизат в класната стая.

— Давам на целия този експеримент максимум три дни.

— Три дни? Я виж кой бил оптимистът! — въздъхна Лена и двамата тръгнахме нагоре по стъпалата за часа по английски.

Климатиците бяха включени до дупка, жалкото механично жужене изпълваше коридорите, но остарялата система нямаше шанс срещу горещата вълна. В сградата на администрацията бе по-горещо, отколкото отвън, в двора.

Запътихме се към часа по английски; спрях се за секунда под ярката флуоресцентна светлина на лампите, които бяха изгърмели онзи първи път, когато бях видял Лена и двамата се бяхме сблъскали на влизане в стаята. Вдигнах глава към талашитените квадрати, прикрепени към тавана.

Знаеш ли, ако се загледаш, можеш да видиш следите от обгоряло около новите лампи.

Колко романтично. Сцената на първото ни бедствие. Лена проследи погледа ми до тавана. Мисля, че ги виждам.

Очите ми обходиха картоните, перфорирани с много точки. Колко пъти бях седял в час, взирайки се в тези точки, докато се опитвах да остана буден или ги броях, за да минава времето? Броях минутите до края на часа, часовете до края на деня, дните в седмиците, седмиците в месеците, които ми оставаха, докато напусна Гатлин.

Лена мина покрай мисис Инглиш, която седеше на отрупаното си с документи и листове бюро, и седна на старото си място, точно пред прочутото „добро око“ на учителката ни. Тръгнах след нея, но изведнъж почувствах нещо зад себе си. Беше онова неприятно усещане, когато си се наредил на опашка и човекът зад теб е прекалено близо. Обърнах се, но там нямаше никого.

Лена вече пишеше нещо в тетрадката си, когато седнах на чина до нея. Може би беше някое от нейните стихотворения. Тъкмо се канех да надникна, когато го чух. Гласът бе съвсем отчетлив, но не беше гласът на Лена. Тих шепот, идващ откъм гърба ми. Погледнах, но чинът зад мен бе празен.

Каза ли нещо, Лена?

Тя вдигна глава изненадано от тетрадката си.

Какво?

Предаваше ли ми някаква мисъл? Стори ми се, че някой използва „нишката“.

Лена поклати глава.

Не. Добре ли си?

Кимнах и отворих папката си. И тогава го чух отново. Този път различих и думите. Буквите се появиха и на листа пред мен, изписани с моя почерк.

АЗ ЧАКАМ.

Затворих рязко папката си и притиснах ръцете си, за да не се разтреперят.

Лена ме погледна отново.

Сигурен ли си, че си добре?

Всичко е наред.

Не вдигнах глава до края на часа. Не се обърнах и когато се провалих на теста за „Салемският процес“ на Артър Милър1.

Нито когато Лена участва в дискусия за процеса срещу вещиците. Или когато Емили Ашър направи повече от тъпо сравнение между скъпия на сърцата ни починал наскоро Макон Рейвънуд и обсебената от лудост тълпа в пиесата, и една талашитена плочка „случайно“ се откачи от тавана и я удари по главата.

Не вдигнах глава, преди звънецът да удари.

Мисис Инглиш се втренчи в мен толкова настойчиво и същевременно невиждащо, че си помислих, че може и двете й очи да са стъклени.

Опитах се да се убедя, че първият учебен ден може да побърка всекиго. Може би причината беше и в онова ужасно кафе сутринта.

Но това бе Гатлин, така че имаше много голям шанс да греша.

След английския до обяд нямахме общи часове с Лена. Аз имах тригонометрия, тя — алгебра. Линк и Ридли бяха разпределени в часа по приложна математика, където пращаха учениците, които според учителите нямаха никакъв шанс да научат по-високите нива на алгебрата. Всички наричаха този предмет „бургер математика“, защото те научават само как да връщаш ресто. Програмата на Линк беше така направена, сякаш учителите бяха решили, че след завършване на гимназията единственият му шанс е да работи на бензиностанция. Неговият график бе направо разходка по коридора. Аз имах биология, той учеше елементарна география, най-вече геология, с тук-там споменаване на някой камък; аз имах световна история, той учеше култура и обичаи на Южните щати. В сравнение с него все едно се готвех за ядрен инженер. На него изобщо не му пукаше — ако пък го тормозеше, имаше прекалено много момичета, които го следваха из цялото училище, за да му остане време за това.

Честно казано, наистина нямаше значение, защото исках само да се изгубя сред познатата шумотевица на първия училищен ден и да забравя за безумното съобщение в папката ми.

Предполагам, че нищо не е по-добро от едно зловещо лято, изпълнено с преживявания на границата със смъртта, за да накара първия учебен ден да ти се стори страхотен. Докато отидох в стола и видях, че за обяд имаше сандвичи „Слопи Джо“ — прекалено много кайма, прекалено много лук и кетчуп. Но напълно логично. Нищо не те подсеща по-добре, че е първият учебен ден от „Слопи Джо“.

Лесно открих Лена и Ридли. Седяха сами на една от оранжевите маси, а групички момчета кръжаха постоянно около тях като лешояди. Всички бяха чули за Ридли и искаха да се уверят с очите си как изглежда тя.

— Къде е Линк?

Ридли кимна с глава към задната част на столовата, където Линк се местеше от маса на маса, сякаш бе на състезание по скоростен шахмат. Погледнах таблата на Ридли — беше пълна с шоколадов пудинг, десерти с червени желирани кубчета и кексове.

— Май си гладна, Рид?

— Какво да кажа, любовнико? Момичетата си падат по сладкото.

Хвана лъжицата и зарови в една от купичките с пудинг.

— Не я закачай. Имаше лош ден — каза Лена.

— Сериозно? Това си е изненада. — Забих зъби в сандвича си. — Какво стана?

Лена погледна към една от масите.

— Ето това стана.

Линк стоеше нафукано до една от пластмасовите пейки, с повдигнат крак, облегнат на масата, и говореше с мажоретките. Вниманието му бе насочено по-специално към тяхната водачка.

— О, това е нищо… Линк си е Линк. Няма за какво да се притесняваш, Рид.

— Все едно съм се притеснила! — сопна ми се тя. — Изобщо не ми пука какво прави той.

Но когато погледнах към таблата й, видях, че четири от купичките с пудинг, вече ги нямаше.

— Не смятам да идвам утре. Цялата тази работа с училището е пълна тъпотия. Местите се от стая в стая на стада като овце, лутате се като заблудени риби, подскачате като зайци…

— Така наричат първокурсниците.

— Какво?

— Ако беше ходила на училище, щеше да знаеш.

Наведох се, за да избегна лъжицата, с която замахна към мен.

— Не говорим за това — метна ми предупредителен поглед Лена.

— Говорим за това, че си солов играч и не обичаш тълпите.

Постарах се в гласа ми да прозвучи съчувствие. Ридли се зае отново с пудингите си с такава отдаденост, че предизвикваше уважение. Не сваляше очи от Линк.

— Да се опитваш да накараш някого да те харесва, е толкова нелепо. Жалко. Толкова типично за…

— … за смъртни?

— Точно така.

Ридли сви рамене и се зае с желираните кубчета.

Няколко минути по-късно Линк се добра до нашата маса. Тръсна се до Ридли и страната на пейката, на която седяхме с Лена, леко се повдигна от земята. Бях почти метър и деветдесет, един от най-високите в гимназията, но сега Линк бе само със сантиметър-два по-нисък от мен.

— Ей, пич. По-полека.

Линк се повдигна и нашата страна на масата се долепи отново до балатума. Хората наоколо ни зяпаха.

— Съжалявам, постоянно забравям. Преминавам през трансформация. Мистър Рейвънуд каза, че ще бъде трудно време. Сякаш съм новото момче в квартала.

Лена ме ритна под масата, като се опитваше да не се разсмее. Ридли не се прикриваше толкова.

— Мисля, че ще повърна от цялата тази захар. Чакай, от захарта ли казах, че е? Имах предвид от теб.

Линк се усмихна. Той харесваше именно тази Ридли.

— Чичо ти ми каза, че никой няма да ме разбере.

— Да, обзалагам се, че е наистина трудно да си Хълк — пошегувах се аз, но не бях много далече от истината.

— Пич, не се шегувам. Не мога да седна някъде за повече от пет минути, без всички наоколо да започнат да ми предлагат храната си, сякаш се очаква от мен да я изям.

— Е, ти имаш репутацията, че ядеш всичко и по много.

— Все още мога да я изям, ако искам — обясни той с видимо отвращение. — Но храната вече няма същия вкус като преди. Все едно да дъвчеш картон. Аз съм на диетата на Макон. Нали знаеш, да изсмучеш няколко сънища тук, няколко там…

— Чии сънища?

Ако Линк се хранеше с моите сънища, щях да му сритам задника. И без него нощният ми живот бе достатъчно объркан.

— Няма начин. Главата ти е прекалено смахната за мен. Но няма да повярваш какво сънува Савана. Нека само да кажа, че не са щатските финали на баскетболното първенство.

Никой не пожела да чуе подробности — особено Ридли, която продължаваше упорито да унищожава желираните кремове. Стана ми жал за нея и се питах да укротя Линк.

— Мисля, че мога да живея и без повече информация за Савана.

— Ясно, разбрах. Но няма да повярваш какво още видях.

Ако кажеше, че е видял Савана по бельо, с него бе свършено. Лена явно бе на същото мнение.

— Линк, не мисля, че…

— Кукли.

— Какво?

Това определено не бе отговорът, който Лена очакваше.

— Барбита. Но не като онези, които имат малките момиченца. Нейните са големи и облечени различно. Има си Барби булка, мис Америка, Снежанка. И са сложени в стъклена витрина.

— Знаех си, че самата тя ми прилича на Барби — измърмори Ридли, докато продължаваше да рови в желето.

Линк се примъкна към нея.

— Все така ли ще ме пренебрегваш?

— Не си струва да отделям време дори за да те пренебрегвам — изсумтя Ридли, загледана в желираните кубчета. — Не мисля, че Кухнята прави такива неща. Как се наричаха?

— Желирана изненада — ухили се Линк.

— Каква изненада?

Ридли гледаше изпитателно желатина.

— Каквато слагат вътре — обясни той и докосна с пръст кубчето. — Кожа, кокали и кости… Изненада.

Ридли го погледна, сви рамене и пъхна лъжицата с кубчето в устата си. Нямаше да се предаде, не и докато той се мотаеше нощем из спалнята на Савана Сноу, а денем флиртуваше постоянно с нея.

Линк погледна към мен.

— Е, ще потренираш ли след училище?

— Не — отвърнах аз, докато напъхвах останалата част от сандвича в устата си.

— Не мога да повярвам, че ядеш това. Ти мразиш тези сандвичи.

— Знам. Но днес са доста добри.

Да, ето това е. За пръв път в живота ми храната на Ама бе ужасна, а тази в столовата в гимназията — хубава. Значи наистина бе настъпил краят на света.

Знаеш ли… Можеш да поиграеш баскетбол, ако искаш.

Лена ми предлагаше нещо — същото като Линк. Шанс да се помиря с бившите си приятели, да не бъда пълен аутсайдер, ако изобщо беше възможно. Но беше прекалено късно. Приятелите ти трябва да са до теб, когато имаш трудности, и аз знаех точно кои са ми приятели. И кои не бяха.

Не искам.

— Хайде, всичко е наред. Свършено е с простотиите от миналата година.

Линк наистина вярваше в това, което говореше. Но някои неща са трудни за забравяне — като това да тормозиш приятелката ми цяла година.

— Да, само дето хората са си същите.

Дори Линк долови сарказма ми.

— Добре, аз обаче ще пострелям малко — сведе гузно очи той. — Може и да се върна в отбора. Искам да кажа, все пак не съм го напускал напълно…

За разлика от теб. Това беше частта, която не довърши.

— Наистина е горещо тук.

Потта направо се стичаше по гърба ми. Толкова много хора, натъпкани в една стая.

Добре ли си?

Не. Да. Просто ми трябва малко въздух.

Надигнах се, но ми се струваше, че вратата е на километри разстояние от мен. Това училище притежаваше способността да те накара да се почувстваш малък. Незначителен, колкото бе и самото то. Дори още повече. Предполагам, че някои неща никога не се променят.

Оказа се, че Ридли не се интересува от изучаването на културата и обичаите на Южните щати, не повече отколкото поощряваше интереса на Линк към проучването на Савана Сноу. Пет минути след началото на часа вече го бе убедила да се запишат на световна история. Това не ме изненада, само дето промяната на часовете означава, че трябва да занесеш учебния си график на мис Хестър и после да лъжеш, молиш и — ако се налагаше — да плачеш, за да получиш разрешение. Затова когато Линк и Ридли се появиха в часа по световна история и той ми каза, че програмата му е била променена по някакъв чудотворен начин, бях повече от подозрителен.

— Как така променена?

Линк тръсна тетрадката си на чина до мен и сви рамене.

— Не знам. В един момент Савана седи до мен, в следващия Ридли идва и сяда от другата ми страна, а след това виждам, че в програмата ми пише „световна история“. В програмата на Ридли — също. Тя я показа на учителя и той ни изрита от стаята.

— Как го направи? — попитах Ридли, когато седна на мястото си.

— Какво съм направила? — погледна ме тя невинно, като си играеше с катарамата на колана си.

Лена не я остави да й се размине така леко.

— Знаеш за какво говори. Да не си взела някоя книга от кабинета на чичо Макон?

— Нима наистина ме обвиняваш, задето чета?

Лена снижи гласа си.

— Да не би да се опитваш да правиш заклинания? Не е безопасно, Ридли.

— Искаш да кажеш, че не е безопасно за мен. Защото вече съм тъпа смъртна.

— Правенето на заклинания е опасно за смъртните, освен ако не са се обучавали години наред — като Мариан. А ти не си.

Лена не искаше да я нарани, но всеки път щом споменеше думата „смъртен“, Ридли инстинктивно се свиваше като ударена. Все едно доливаше масло в огъня. Може би беше прекалено тежко за нея да го чува от чародеец. Реших да се намеся.

— Лена е права. Кой знае какво може да се случи, ако нещо се обърка.

Ридли не каза нищо и за миг си помислих, че бях угасил пламъците. Но след това тя се обърна към мен, сините й очи пламтяха ярко, също както искряха някога златистите й чародейски очи, и осъзнах колко съм сгрешил.

— Не помня някой да се оплакваше, когато ти и онази ученичка на Мариан правехте заклинания на Голямата бариера.

Лена се изчерви и погледна встрани.

Ридли беше права. Лив и аз направихме заклинания на Голямата бариера. Така успяхме да освободим Макон от Сиянието, чародейската сфера, в която бе затворен. Това бе причината Лив да не може да стане Пазител. Болезнено напомняне за времето, когато с Лена бяхме толкова далече един от друг, колкото е възможно изобщо да бъдат двама души.

Не казах нищо. Зарових се в мислите и спомените си, докато мистър Литълтън се опитваше да ни увери колко интригуваща може да бъде световната история. Не се справяше много добре. Опитах се да измисля какво да кажа, за да се измъкна от неловкото мълчание, което се възцари в следващите десет секунди. И се провалих.

Защото макар Лив да не беше в гимназията и да прекарваше дните си в Тунелите с Макон, тя все още бе темата, за която не говорехме. Името, което с Лена не споменавахме. След нощта на Седемнайсетата луна бях говорил само веднъж с Лив и тя ми липсваше. Не че можех да споделя това с някого.

Липсваха ми странният й британски акцент и начинът, по който произнасяше Каролина по-скоро като Каролайна. Липсваше ми селенометърът й, който приличаше на гигантски пластмасов часовник отпреди трийсет години, но бе истинско чудо на техниката — и то изобретено от самата нея. И как постоянно пишеше в малкия си червен бележник. Липсваха ми шегите ни и как тя ми се подиграваше. Липсваше ми моята приятелка. Или по-скоро, моят приятел.

Тъжната част бе, че тя сигурно щеше да разбере как се чувствах.

Просто не можех да й го кажа.